О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№266
С., 14.06.2017година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 05.04.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4717/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 13298/29.08.2016 г., подадена от М. Д. Т. от [населено място] и Л. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат А. С., против решение № II-81/21.07.2016 г., на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 648/2016 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 232/08.02.2016 г. по гр. д. № 2380/2015 г. на Бургаския районен съд, с което е признато за установено по отношение на М. Д. Т. и Л. Д. Д., че Г. Д. П. е собственик по наследство на 1/8 ид. ч. от 171,05 кв. м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 07079.611.263 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], [улица], с номер по предходен план 2265, в кв. 28, парцел 5, с предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – средно застрояване от 10 до 15 м., целият с площ 347 кв. м., при съседни поземлени имоти: ПИ с идентификатор 07079.611.292, 07079.618.9, 07079.611.293, 07079.611.290,и са осъдени М. Д. Т. и Л. Д. Д. да предадат на Г. Д. П. владението върху собствените й 1/8 ид.ч. от поземления имот,като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 25, том II, рег. № 6961, н.д. № 205/02.12.2010 г. на нотариус при Бургаския районен съд до размера от 1/8 ид. части от процесния имот.
В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, като се иска неговото обезсилване, респективно незаконосъобразно и необосновано и се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба Г. Д. П., чрез пълномощника си адв. Х. Х., в депозирания по делото писмен отговор поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска, а по същество – счита жалбата за неоснователна, като се претендира разноски по делото.
С решаващите си мотиви,съдът е констатирал, че с нотариален акт за покупко-продажба № 446/23.10.1925 г. К. Д. е придобила северно отделение от една къща, построена върху 65,60 кв.м., една пристройка, застроена на 12,90 кв. м. с дворно място на [улица],35 кв. м. и заден двор от 41,20 кв.м. – всичко застроено и незастроено дворно място, находящо се в [населено място], на ъгъла на улиците „Д-р Н.“ и „Морска“, като е прието, че този поземлен имот понастоящем е част от процесния поземлен имот с идентификатор 07079.611.263 по КККР на [населено място]. Съдът е посочил, че след смъртта на К. Д. с договор за доброволна делба от 09.07.1947 г. имотът е бил поделен между наследниците й – П. Г. Д., получил в дял първия етаж от къщата, заедно със застроеното и незастроено дворно място от 171,05 кв. м., и Д. Г. Д., получил в дял втори етаж от къщата, заедно със застроеното и незастроено дворно място от 171,05 кв. м,като със заповед № 756/21.04.1994 г. на кмета на [община] на основание чл. 88, ал. 4 НДИ /отм./ е деактуван имотът, собственост на наследниците на П. Д.-починал на 23.06.1952 г. и негов наследник по закон е синът му Д. Д., който е и наследодател на страните по делото – децата му – ответниците М. Т. и Л. Д., и ищцата Г. П. – дъщеря на Д. Д. и П. Д., както и преживялата му съпруга Е. Д., която не е страна по делото. Съдът е отбелязъл,че ответниците М. Т. и Л. Д. са се снабдили с констативен нотариален акт № 25, том II, н.д. № 205/01.12.2010 г. на нотариус И. К., издаден въз основа на писмени документи, с който М. Т. и Л. Д. са признати за собственици на поземления имот с идентификатор 07079.611.263, при равни квоти, като ищцата е оспорила правните изводи на нотариуса относно правото на собственост на ответниците върху целия имот.Съдът е приел, че ищцата Г. П. е доказала свои права върху процесния имот, противопоставими на ответниците – наследствено правоприемство от Д. Д., и не е установено ответниците да са променили намерението си, да са завладели идеалната част на ищцата и да са манифестирали спрямо нея тази промяна в намерението си,а и няма други факти, с които ответниците да свързват промяната на намерението си, освен декларирането на имота на тяхно име и че ищцата съответно не е декларирала имота.Съдът е посочил, че декларирането на имота в данъчните служби, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие по отричане на техните права, а издадените данъчна оценка и скица от СГКК-Б., в които името на ищцата не фигурира, нямат пряко отношение към установяване на правото на собственост.По отношение обстоятелството, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху целия имот,последното не обективира промяна в намерение за своене, тъй като актът не е издаден на основание придобивна давност, а въз основа на представени пред нотариуса документи, същевременно от снабдяването с констативния нотариален акт през 2010 г. до датата на предявяване на иска не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касаторите заявяват /цитирам/:
„налице са съществени материално-правни въпроси,които са от значение за решението по делото.
„1.Декларирането на имота и заплащането на данъци за имота, съставлява ли обективиране на намерението да се свои имота за себе си ?
2.Има ли налице обективна невъзможност, когато невладеещият съсобственик не е декларирал имота и не е в страната продължително време (в конкретния случай повече от двадесет години) и не е предприел действия по манифестирането си като съсобственик пред останалите владеещи съсобственици, при положение, че невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди повече от двадесет години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот?
3.Длъжен ли е съдът да следи за изясняване на фактическата обстановка и конкретизиране на обстоятелствата, на които се основава предявения иск. Оттук следва и един процесуалноправен въпрос – в контекста на изложеното по-горе и алтернативно – ако не приемете тезата ни за приложението на принципа на служебното начало в гражданския процес, прогласен в чл. 7 от ГПК по отношение на задълженията на съда по чл. 131 и чл. 146, ал. 2 от ГПК и води ли неизяснеността на делото от фактическа страна и неуказването, че за факти от значение за делото не се сочат доказателства и както и водят ли тези процесуални нарушения от страна на съда до неправилност на съдебното решение?
По изложените въпроси са налице основания за допускане на касационно обжалване смисъла на член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от ГПК,а именно противоречие с практиката на ВКС,противоречие с практиката на съдилищата,както и от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.”,като касаторите цитират съдебна практика,която прилагат с изложението си.
Във връзка с твърдението за постановено недопустимо решение, касаторите поддържат, че липсва надлежно учредена представителна власт в полза на пълномощника на ищцата – адв. П., подписала исковата молба, което настоящият съдебен състав намира за неоснователно, предвид обстоятелството, че ищцата с нарочна декларация изрично е потвърдила всички действия на адвокатите, представлявали я пред първоинстанционния и въззивния съд.
Преди всичко, съгласно приетото с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК, точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното въззивно решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.
При това положение, по първия посочен материалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл, твърдението че последното е в противоречие с практиката на ВКС, е неоснователно. Съгласно ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което се приема, че когато съсобственикът е започнал да владее и чуждите идеални части от съсобствената вещ и се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, при спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В цитираната от касаторите задължителна и незадължителна съдебна практика,е направена съвкупна преценка на всички конкретни действия, с които сънаследникът е обективирал промяната в намерението си да владее целия съсобствен имот, а не единствено на обстоятелството на чие име е деклариран имотът. Произнасянето на съда е съобразено изцяло с тълкувателното решение и с останалата цитирана от касатора задължителна съдебна практика, в която се приема, че декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на техните права, нито плащането на данъци и консумативни разноски сами по себе си представляват такива действия и в процесния случай няма други факти, с които ответниците да свързват промяната на намерението си.
Вторият формулиран въпрос не е включен в предмета на спора, не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил неговите правни изводи, а е свързан с твърдения и касационни оплаквания за порочност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК, което обаче е различно от основанията, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на касационно обжалване. Посочената от касатора съдебна практика е изцяло неотносима към приетото в решаващите мотиви на въззивното решение и същата е в подкрепа на направените касационни оплаквания.
Третият поставен въпрос за задължението на въззивния съд да следи за изясняване на фактическата обстановка и конкретизиране на обстоятелствата, на които се основава предявеният иск,не е разрешен в противоречие,а напротив в съответствие със задължителната практика на ВКС . Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, включително при обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, да даде указания на страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснали да извършат поради процесуални нарушения на съда. В настоящия случай, въззивният съд е констатирал, че в производството пред първата инстанция е бил допуснат разпит на свидетели, посочени от ответната страна, но такива не са били доведени, т.е. твърденията на ответниците са останали недоказани, въпреки че обективно им е била дадена възможност за ангажиране на доказателства.
К. съд намира,че не е налице твърдяната от касаторите хипотезата на член 280,ал.1т.3 ГПК,при която правният въпрос от значение за изхода на делото,разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени,които формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване-съгл.т 4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,като доводи в тази посока липсват в изложението на касаторите.
На ответника по касационната жалба Г. Д. П. следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата разноски по делото, за настоящото производство в размер на 600,00 лв.,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 29.09.2016г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-81/21.07.2016 г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 648/2016 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА М. Д. Т. от [населено място] и Л. Д. Д. от [населено място], да заплатят на Г. Д. П. от [населено място] сумата 600 лева /шестстотин лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: