1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
[населено място], 24.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №311 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационни жалби на [фирма], ЕИК[ЕИК], подадена от адв. Д. А., от [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от изп. директор М. П. и от [фирма] /в несъстоятелност/, чрез синдика М. С., срещу решение от 7.08.2014г., постановено по т.д. № 489/2012г. на САС. Касационните жалби, подадени от [фирма] съдържат оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, а като основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол – чл. 280, ал. 1, т .1 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] /н/ се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
На 27.03.2015г. е постъпила молба от [фирма] – допълнение към изложението на касационните основания, която няма да подлежи на разглеждане, тъй като е подадена извън срока по чл. 283 ГПК.
В писмен отговор от 14.01.2015г. синдикът на дружеството [фирма] /н/ заявява, че поддържа подадена от [фирма] касационна жалба. В отговор – становище на касационните жалби ответникът по касация [фирма] излага съображения за недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационните жалби са подадени от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
С обжалваното решение е оставено в сила решение № 177 от 17.02.2010г., допълнено с решение № 873 от 15.08.2011г., постановено по т.д. № 542/2007г. на САС. Съдът се е произнесъл по три иска, предявени от [фирма] срещу ответника [фирма] с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД / за прогласяване нищожността на договора за наем сключен между страните на 19.01.2007 г. поради противоречие с добрите нрави, като привидна сделка и в противоречие със закона чл. 26, ал. 1, пред. 1, във вр. с чл. 236, ал.1, т.1 ТЗ/.
По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на договора за наем за нищожен, като противоречащ на добрите нрави поради явна неравностойност на договорените насрещни престации, въззивният съд е приел, че договорът за наем не накърнява добрите нрави. Договорът представлява ненаименован договор, съдържащ елементи на договор за наем на част от търговското предприятие и договор за управление. В разглеждания случай насрещните престации по процесния договор са определени по споразумение между двете страни в рамките на определената от закона свобода на договаряне. По делото липсват доказателства за опорочаване на волята на страните по сключване на договора, от които да се направи извод, че ответникът е имал недобросъвестно поведение, с което е целял постигането на несправедлив краен резултат. Прието е, че страните са желаели постигането на този резултат: едната да предостави на другата обекта за ползване за срок от 10 години, а другата страна се е задължила съобразно уговореното в чл. 7, ал. 2,вр. ал.3 и вр. чл. 12 от Споразумението от 23.01.2007г. да престира освен заплащане на наемната цена и извършването на конкретни дейности за инвестиране на приходите от получените наеми в производствените обекти на наемодателя, като в случай на неинвестирането им същите се превеждат по специална сметка на наемодателя и могат да бъдат изразходвани единствено за девидент на акционерите му, т.е. постъпленията от наемите от обектите непостъпват в имуществото на наемателя, а в имуществото на ищеца – наемодател. Именно поради това, че уговорените насрещни престации имат различен характер и начинът на определянето им, както и съдържанието им зависи от конкретната воля на страните, поради което тяхната нееквивалентност следва да бъде преценявана не при обикновеното съпоставяне на насрещната парична престация, дължима от ответника, а с оглед постигането на несправедлив краен резултат за една от страните. Нееквивалентността на престациите би могла да бъде основание за нищожност на посоченото основание в случай , че са налице други субективни предпоставки, които да обуславят нейната необичайност за каквито по делото няма твърдения. След като няма данни за съпътстващи сделката действия, които да са укорими от гледна точка морала и общоприетите норми на поведение искът се явява неоснователен.
По алтернативния иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е приел, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства за това каква е била прикритата сделка, каква е била истинската воля на страните, сключили твърдяната привидна сделка, както и за това, че действителните отношения между страните се изразяват с постигане на съглашение за обогатяване на ответника чрез предоставяне на правата на ищеца да получава наемите от недвижимите имоти, че действителната воля на страните, които са участвали в договора не е тази отразена в него. САС е приел, че не е налице симулативност на процесния договор за наем по изложените от ищеца доводи, че скритата цел на договора за наем е придобиването от наемателя на доходите от договорите за наем, сключени между ищеца и третите лица, тъй като наемодателят дарява на ответника правата да събира и получава всички суми по договорите за наем с крайна последица обогатяване на членовете на СД на ищцовото дружество.
Като неоснователен е отхвърлен и предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, вр. с чл. 236, ал. 2, т.1 ТЗ. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 236, ал. 4 ТЗ, съгласно която сделка сключена без единодушно решение на съвета на директорите е действителна. На второ място с договоръа за наем ищецът е предоставил за възмездно ползване недвижими имоти, които не съставляват търговското предприятие на ищеца, тъй като по смисъла на чл. 16, ал. 1 ТЗ то представлява съвкупност от права, задължения и фактически отношения, поради което не са налице основанията по чл. 236, ал.2, т.1 ТЗ. На следващо място съдът е споделил доводите на първоинстанционния съд, че договорът за наем представлява възмездна сделка с предмет обособена част от търговското предприятие на ищеца, чието сключване следва да бъде предхождано от вземане на решение на общо събрание на акционерите, освен ако в устава на дружеството не е предвидена възможност това право да се делегира на съвета на директорите. В разглеждания случай чл. 65 от Устава на [фирма] на съвета на директорите на дружеството е делегирано правомощие за вземане на решение за прехвърляне на предприятие или на значителни части от тях, поради което при сключване на сделката не е допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2, т.1 ТЗ.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
І. По касационните жалби на [фирма], подадени на 16.10.2014г. и 23.10.2014г.
Касаторът формулира следния процесуален въпрос: По предявен отрицателен установителен иск за нищожност на договор за наем допустими ли са възражения на ищеца спрямо правопораждащия факт твърдян от ответника – претендент на спорното право? Въпросът е неясен, по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, поради което същият необосновава основната предпоставка правният въпрос да е обосновал изводите на въззивният съд при постановяване на решението му. САС е приел, че ищецът е въвел нови основания за недействителност едва във въззивното производство, поради което съдът е ограничен с разглеждане на предмета на спора, с който е сезиран с исковата молба.
Формулирани са въпроси: По предявените отрицателни установителни искове за нищожност на договорите за наем от 19.01.2007г. с направените от ищеца и от третото лице – помагач [фирма] /н/ възражения за нищожност във въззивното производство на Споразумение за управление от 23.01.2007г., Допълнително споразумение към договор за наем на недвижим имот от 2.02.2007г., Анекс от 5.02.2007г. за договор за наем на недвижим имот и Анекс към Споразумение за управление от 23.01.2007г. и Договор за цесия от 28.02.2007г. налице ли е въвеждане за първи път на нови основания за атакуване недействителността на процесния договор и на посочените споразумения към него? Тези възражения извън предмета на спорното право ли са, заявено с исковата молба и представляват ли по същество недопустимо предявяване на нови искове за установяване нищожност на основание различни от първоначално заявените? Като допълнителен критерии касаторът сочи противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд с решение № 977 по гр.д. № 3358/2008г. на ВКС, І гр. отделение и решение № 44 по гр.д. № 2928/2008г. на ВКС, ІV гр. отделение.
Въззивният съд е отказал да се произнесе по молбите на третото лице помагач [фирма] /н/ от 28.05.2012г. и на ищеца [фирма] от 4.12.2012г., с които са въведени възражения за нищожност на Споразумение за управление от 23.01.2007г. , Допълнително споразумение към Договор за наем от 2.02.2007г., на Анекс от 5.02.2007г. и Договор за цесия 28.02.2007г. В молбите са развити оплаквания, че посочените писмени документи са подписани от лице без представителна власт, а при условията на евентуалност – на осн. чл.293, ал.2 и ал.6 ТЗ поради това, че не са сключени във формата, в която е сключен договора за наем. Съдът не е разгледал възраженията поради това, че са направени едва в хода на въззивното производство, въведени са за пръв път нови основания за атакуване действителността на договора за наем и на споразуменията към него, които са извън предмета на спорното право и представляват по същество недопустимо предявяване на нови искове за установяване на нищожност на основания различни от първоначално заявените.
Предмет на делото е спорното материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца в исковата молба. Ответникът, третото лице помагач и съдът не могат да внесат промяна в предмета на делото. Промяна в предмета на делото може да извърши ищецът чрез спазване на правилата за изменение на иска. Спорното право се индивидуализира от ищеца чрез въведените в исковата молба фактически твърдения/ основанието на иска/ и петитума на иска. Когато с исковата молба ищецът въвежда твърдения, които се отнасят до различи фактически състави на отричаното право или правоотношение е налице предявяване на множество предмет на делото, т.е. до обективно съединяване на искове. Такива отделни фактически състави за нищожност са регламентирани в чл.26, ал.1 и ал.2ЗЗД. От горното следва, че ищецът определя предмета на делото чрез подаване на исковата молба. С възражение срещу иска се брани ответникът, включително чрез предявяване на свои права срещу ищеца/ чл.31,ал.2ЗЗД/, при упражняване на потестативни права – на унищожаване на правна сделка, разваляне, право на задържане, на прихващане и др. Следователно с въведените нови фактически твърдения ищецът е въвел нови основания, които представляват на практика предявяване на нов иск. В този смисъл поставените въпроси не обуславят изхода на делото по предявените с исковата молба обективно съединени искове за нищожност на договора за наем.
По формулираните от касатора въпроси не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал.1 ,т .1 ГПК. С решение № 977 по гр.д. № 3358/2008г. съставът на Върховния касационен съд, І гр. отделение се е произнесъл за задължението на ищеца по отрицателен установителен иск за собственост да изчерпи всичките си правоизключващи възражения относно правото на собственост на ответника. С решение № 44 по гр.д. № 2928/2008г. съставът на ВКС, ІV гр.о. е приел, че при отрицателен установителен иск по чл.336ГПКотм. доказателствената тежест се носи от ответника, който трябва да докаже съществуването на отричаното от ищеца спорно право, а последния да докаже фактите, които го изключват, погасяват или унижощават това право. Доколкото с двете цитирани решения съдът се е произнесъл по правен въпрос при различен предмет на делата, не е налице идентичен с разрешения от въззивния съд въпрос, с които касаторът не обосновава критерия решението да е постановено в противоречие със задължителна за съда съдебна практика. Въззвният съд изрично е приел в решението си, че направените с двете молби възражения за нищожност на Споразумения от 23.01.2007г. и ДС от 2.02.2007г. и Анекс от 5.02.2007г. като противоречащи на закона – чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ТЗ и като подписани от лице без представителна власт, представлява самостоятелни основания за недействителност въведени за първи път във въззивното производство и са извън предмета на спорното право, въведени с исковата молба, поради което представляват по същество недопустимо предявяване на нови искове за установяване на нищожност на основания различни от първоначално заявените, поради което не подлежат на разглеждане. Именно защото представляват различно основание за недействителност, което може да бъде предявено в самостоятелен исков процес, обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се отнасят само за заявеното с искова молба основание за недействителност.
Касаторът се позовава на допълнителен критерии по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК по въпроса: При предявен отрицателен установителен иск за нищожност на договора за наем, допустими ли са възражения на ищеца спрямо правопораждащия факт твърдян от ответника – претендент на спорното право? Приложението на допълнителния критерий касаторът обосновава с разпределението на доказателствената тежест и средствата на защитата на ищеца при предявен отрицателен установителен иск. Поддържа , че зад решенията дадени в т. 6 от ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС по въпроса за правото на защита на ищеца пред въззвната инстанция се отнася за общия брой случаи на защита на ищеца с оглед на посоченото в исковата молба основание, което произтича от неговото право и това право е предмет на делото. Като в него не е разгледана хипотезата за предявен отрицателен установителен иска за нищожност на договор за наем.
Настоящият състав намира, че така поставения въпрос не попада в общото основание на чл. 280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС доколкото предмет на установителните искове е отричане възникването на облигационно правоотношение по договор за наем при посочените от ищеца факти: противоречие на договора с добрите нрави, симулация и противоречие със закона. В този случай , съгласно т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий.
В изложението на [фирма], подадено от адв. Й. И. са формулирани два въпроса: Представлява ли накърняване на добрите нрави липсата на еквивалентност на договорените престации? и Какви са критериите при преценката наличието на накърняванетно на добрите нрави поради прекомерност на неустойката като част от търговската сделка? Така формулирани двата материалноправни въпроса не обосновават общата предпоставка правният въпрос да е формирал волята на съда и да е обособил решаващият му избор за отхвърляне на предявеният на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД иск. По първият въпрос въззивният съд е приел, че не е налице липсата на еквивалентност на уговорените с договора за наем насрещни престации. Този извод съдът е извел въз основа на фактите и доказателствените средства, които ги установяват, а именно въз основа на клаузите на договора за наем и Споразумението за управление от 23.01.2007г. Съдът е направил извод, че сключеният договор е особен вид ненаименован договор, съдържащ елементите на договор за наем на част от търговското предприятие и договор за управление. Насрещните престации са определени по споразумение между двете страни в рамките на установената от закона свобода на договаряне. Страните са желали постигането на този резултат: едната страна да предостави на другата обекта за ползване за срок от 10 години, а отсрещното страна на престира освен заплащане на наемната цена и извършване на конкретни действия на управление. Различният характер на уговорените насрещни престации и начина на определянето им е израз на волята на страните. Също така съдът е приел, че по делото не е установено насрещната престация да е свързана с действия, които да са укорими от гледна точка на морала и общоприетите норми на поведение, поради което твърдяната неравностойност на престациите не може да се разглежда като накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Вторият от материалноправните въпроси не е предмет на иска, поради което и съдът не е извършвал и преценка дали е налице накърняване на добрите нрави поради прекомерност на неустойката като част от търговската сделка. След като съдът не се е произнесъл по този въпрос същият не се обхваща от основния селективен критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Доколкото изводите на въззивния съд, че не е налице накърняването на добрите нрави, чиито основен принцип е принципа на справедливост в договорните отношения, са обособени от преценката по доказателствата по делото и установените от тях конкретни факти, решението на САС не е в противоречие с решение № 16 по т.д. № 430/2008г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 74 по гр.д. № 541/2010г. на ІV гр.о. на ВКС. С оглед на обстоятелството, че въззивният съд не се е произнасял, дали уговорената неустойка в договора накърнява добрите нрави, не се обсъжда решение № 247 по т.д. № 115/2010г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 776 по гр.д. № 969/2009г. на ІV гр.о. на ВКС какъвто смисъл е и т. 3 на ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
ІІ. По касационната жалба на [фирма] /н/:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване третото лице – помагач при допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК поставя като значими за изхода на делото следното въпроси: 1/ Допустими ли са възражения от страна на ищеца по делото спрямо правопораждащи фактори, наведени в хода на производството от ответника, при предявен отрицателен установителен иск? 2/ Към кой момент могат да бъдат направени тези възражения и по съществото си представляват ли нови искове за установяване на нищожност, тъй като не са посочени изначално в исковата молба? 3/ Неравностойността на престациите по договора не представлява ли накърняване на добрите нправи? 4/ как се преценява, че добрите нрави не са накърнени и какви са критериите за това? Прекомерността на претендираната неустойка като част от търговска сделка не е ли само по себе си накърняване на добрите нрави? 5/ Допустимо ли е предявяване на обезщетение по договор , който не е породил действие или не е бил „консумиран”, тъй като видно от представените по делото доказателства претенцията за обезщетение се предявява от наемателя веднага след като е получил във владение предоставените му по силата на договор за наем имоти /на 28.02.2007г./? Наемателят ответник по делото е приел сградите на 1.03.2007г. предявява записите на заповед гарантиращи му обезщетение при неизпълнение на договора от страна на наемодателя? Становището на настоящият състав по така формулираните правни въпроси е следното: Третият въпрос не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като САС е приел, че уговорените престации в договора и споразумението към него от 23.01.2007г. не са неравностойни, т.е. по така формулирания правен въпрос, който е обусловен от фактите по делото, съдът не се е произнасял. Петият въпрос също не се явява значим за изхода по делото, съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС тълкувания на това кой въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предмет на въззивното обжалване са предявените искове за недействителност на договора за наем, съдът не се е произнасял по иск за обезщетения; по въпроси дали договорът за наем е „консумиран” или не; издавани ли са заповеди на заповед и какви каузални правоотношения гарантират те. След като САС не се е произнесъл по така поставените въпроси, същите не се явяват и значими за изхода по спора, тъй като не са обусловили решаващият извод на съда за отхвърляне на предявените искова. САС не се е произнасял по иск за неустойка, поради което не е извършвал преценка дали същата се е явява прекомерна, която да накърнява добрите нрави. В този смисъл така формулирания четвърти въпрос не осъществява основния селективен критерии въпросът да е от значение за изхода на делото. В първата му част въпрос номер четири е поставен общо, без да е съобразен с конкретните факти, поради което също няма значението на въпрос, който да е обусловил изводите на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове. По първият въпрос са изложени съображения в т.І по касационната жалба на [фирма].
С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС, І т.о. намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на САС.
От ответника по касация [фирма] не е направено искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Водим от горното ВКС, Първо търговско отделение:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1715 от 7.08.2014г., постановено по гр.д. № 489/2012г. на Софийски апелативен съд, трети състав на търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: