О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София, 25.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.05.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1348 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, във вр. с чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на „Ч. Р. БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място] против определение на Софийски апелативен съд № 535 от 20.02.2015 год., по ч.гр.д.№ 620/2015 год., с което след отмяна на определение на Софийски градски съд № 357 от 20.01.2015 год., по т.д.№ 104/2015 год. е допуснато обезпечение на предявените от [фирма], [населено място] срещу настоящия частен жалбоподател обективно съединени искове по чл.55, ал.1, пр. ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите: 702 093. 75 лв., получена на отпаднало основание и 102 815.10 лв., обезщетение за забавеното и плащане за периода – 23.07.2013 год. – 30.12.2014 год., чрез налагане обезпечителна мярка „запор” върху сметките на последния в [фирма] , [населено място], в [фирма], [населено място],, [фирма]- клон България , [фирма], [населено място], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], „ИНГ Б. Н.Б”- клон София, [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], „П. банк /България/”АД, [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място],”С. Е., [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Търговска банка [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], „Те –Д.-З. Б.- клон София”, [фирма]- клон България и „И.” клон София до размера общо на сумата 804 908.85 лв. при условията на гаранция в размер на 12 000 лева, вносима от [фирма] в едноседмичен срок от съобщаването.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила. Основното твърдение на частния жалбоподател е, че въззивната инстанция е направила дължимата преценка за евентуална основателност на предявените искове и наличие на обезпечителен интерес за ищеца въз основа на невярно завени с исковата молба обстоятелства- липса на договорна обвързаност между страните.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като твърдението на частния касатор е, че предявеният срещу него иск е недопустим, поради което касационното обжалване задължително следва да бъде допуснато, съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год.на ОСГТК на ВКС. Същевременно, според последния, „определението на въззивния съд противоречи на такива по аналогични случаи, а някои от разрешените с него въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно :
1.” Допустим ли е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД , когато между страните има действащ валиден договор за услугата, цитирана в оспорваните фактури?”;2.”Отнасят ли се компенсаторните мерки по т.1.2 от Решение № КМ-1/13.03.3014 год. на ДКИВР до производители на електрическа енергия, по отношение на които има влезли в сила решения на ВАС за отмяна на част от решение от Решение № Ц-33/2012 год. на ДКЕВР?”;3.”Може ли да се приеме за вероятно основателен иск на производител на ел. енергия срещу оператор на електропроизводителна мрежа,когато отношенията им, според ЗЕ и Правилата за търговия се уреждат с договор / дори да не е изричен писмен договор, какъвто в случая има, а и за неписмена сделка по см. на Правилата за търговия, за връщане на заплатената за тази услуга цена, след като услугата е пълно, точно и периодично изпълняване, само въз основа на това?”4.”Подходящо и съответно на целта на Закона ли е липсата на гаранция върху запорираната сума при търговски спор с искане за връщане на суми, плащани периодично от производител на оператор на мрежа по ЗЕ, при данни за отмяна на един от елементите на договорно по характера си правоотношение/ решение на ДЕКЕВР/?”; 5. „ Може ли да се приеме,че дори и срещу лице със специален статут на имущество и недопустимост н откриване на производство по несъстоятелност, собственик на огромни по обем и цена активи, с които не може да се разпорежда, винаги е налице обезпечителна нужда, стига искът да е паричен?”.
Като изразна визираното несъответствие с практиката на ВКС по първия от формулираните материалноправни въпроси са цитирани постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС:№ 451/ 15. 07. 2010 год., по гр.д.№ 844/2009 год. и № 246 от 27.05.2011 год., по т.д.№ 1265/2010 год., а селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 4 е аргументирано с различното му ,спрямо приетото от Софийски апелативен съд, негово разрешение в 6 определения на различни по степен съдилища в страната. Приложимото спрямо останалите правни въпроси, според частния жалбоподател, е селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по частната касационна жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, което обстойно е анализирал.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ, по силата на изричната разпоредба на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК, на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел, че предявените от [фирма], [населено място] срещу „Ч. Р. БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място] искове по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, предмет на образуваното пред СГС гр.д.№ 104/2015 год. са вероятно основателни. Счетено е, че с оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства главната искова претенция се основава на извършено от ищеца, в качеството му на притежател на „фотоволтаичен парк”, присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на ответника, при заплатената от него цена 702 092.75 лв., която съгласно сключения между страните договор е определена в съответствие с р.ІІІ., т.12 от Решение № Ц-33/14.09.2012 год. на ДКЕВР. Поради това и обстоятелството, че впоследствие с влязло в сила решение на ВАС № 4083/25.03.2013 год., по адм.д.№ 12494 /2012 год. на ІV адм.о. горепосоченото решение на ДКЕВР е било отменено в тази му част и с решение № Ц-6/ 13.03.20114 год. на ДКЕВР са определени нови цени за достъп до електроразпределителните мрежи, които за тази на ответното търговско дружество е 0.00 лв. за МW , според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е достатъчно, за да се изгради правен извод за вероятна основателност на заявената по реда на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД искова претенция. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното въззивният съд е посочил определения с решение № КМ -1/13.03.2014 год. на ДКЕВР начин за компенсация последиците от отмененото решение№ Ц-33/14.09.2012 год., изискващ възстановяване на заплатената сума. Позовавайки се на получената от ответника нот.покана рег.№ 11630/22.07.2013 год. на нотариус В. Б. въззивната инстанция е възприела за вероятно основателна и заявената, при условията на обективно кумулативно съединяване, искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. При така установената вероятна основателност на исковите претенции и значителните по размер парични вземания на ищеца предвид цената на предявените искове, исканата от него обезпечителна мярка е възприета за допустима и адекватна на търсената защита, вкл. с оглед на реално съществуващата опасност, при наличие и на други претенции, произтичащи от същото отменено решение на ДКЕВР, от несвоевременно реализиране правата на ищеца при евентуално осъдително решение в негова полза.
Съобразени решаващите мотиви на въззивната инстанция позволяват да се приеме,че поставените от касатора правни въпроси, макар и важни, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, постановен в обезпечителното производство, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС от значение за изхода на делото са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иск и са обусловили решаващите правни,а не фактически, изводи на съда по конкретното дело.
В случая правната квалификация на главния иск, определянето на която е задължение на съда, а не на ищеца, е дадена от Софийски апелативен съд въз основа на съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявен петитум, а преценката за вероятната му основателност – изградена с оглед представените до момента писмени доказателства по делото.
Що се касае до обосноваността на извода на въззивния съд за вероятна основателност и доказаност на главната искова претенция, която всъщност частния жалбоподател оспорва, то той е относим към правилността на постановения в исковото производство съдебен акт по същество на спора и в този см. без значение за обезпечителния процес и предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че в изискването за вероятна основателност на иска законът има предвид той да е подкрепен с убедителни писмени доказателства, установяващи факта пораждащ претендираното право, а когато ищецът не разполага с такива документи, тази вероятна основателност на иска може да бъде удостоверена с изразена от негова страна готовност да представи гаранция. Същевременно в чл.391, ал.2 ГПК законодателят изрично е предвидил, че съдът може да задължи ищеца да представи гаранция и в случаите по ал.1, т.1 на чл.391 ГПК. Следователно в последната хипотеза внасянето на гаранция не е предпоставка за допускане на обезпечението, а преценката за нейната необходимост е изключително правомощие на съда, разглеждащ молбата за допускане на обезпечение, която той извършва въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото, както е процедирано и в разглеждания случай.
Или, съобразявайки спецификата на възникналия между страните правен спор и ангажираните от молителя – ищец доказателства, интереса на последния от обезпечаването, както и дали поисканата обезпечителна мярка съответства на обезпечителната му нужда, с оглед размера на претендираната сума, за да бъдат охранени интересите му при успешно приключил за него исков процес Софийски апелативен съд е отрекъл необходимостта от внасяне на допълнителна гаранция, постановявайки по този начин обжалваното определение и в съгласие с трайно установената съдебна практика, вкл. относимата такава, цитирана от частния жалбоподател.
Отделен остава въпросът, че при отсъствие на общата предпоставка за достъп до касация поддържаните селективни основания, според т.1 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъдат обсъждани.
Недоказано е и твърдението на частния жалбоподател за недопустимост на въззивния съдебен акт, като основание за достъп до касация.
Според последователната практика на касационната инстанция, обективирана и в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516/2009 год. на ІІ т.о. и № 364 от 11.02.2013 год., по гр.д.№ 155/12 год., за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане за защита, а не от действителното правно положение. Що се отнася до верността на твърдяните от ищеца факти и обстоятелства, формиращи основанието на исковата му претенция, то те подлежат на доказване в хода на делото и в този см. касаят основателността и, а не нейната допустимост.
Същевременно неправилно определената от съда правна квалификация на иска, която е резултат от приложението на материалния закон, води до незаконосъобразност на постановения съдебен акт, но не и до неговата недопустимост.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК не се присъждат такива.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 535 от 20.02.2015 год., по ч.гр.д.№ 620 / 2015 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: