О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
гр. София, 09.05.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2314 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. А. срещу решение № 44 от 10.01.2013г. по т. дело № 2383/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 3 състав, с което след отмяна на решение № 706 от 12.04.2012г. по т. дело № 2032/2010г. на Софийски градски съд, Търговско отделение въззивният съд на основание чл. 74, ал. 1 ТЗ е отменил като незаконосъобразни решенията на общото събрание на съдружниците на [фирма], проведено на 06.08.2010г.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне от съда по непредявени с исковата молба в преклузивния срок по чл. 74 ТЗ основания за отмяна на решенията на общото събрание, непосочени в исковата молба конкретни решения, чиято отмяна се иска, и незаявени във въззивната жалба основания и оплаквания. Касаторът релевира и доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Правните въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС, са следните:
1/ Редовно ли е връчването на покана за О. събрание до съдружниците и предупреждение за изключване при отказ – противоречие с решение № 74/14.07.2011г. по т. д. № 633/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 104/10.03.2011г. по т. д. № 876/2010г. на ВКС, ТК, І т. о.;
2/ Кой носи доказателствената тежест за доказване редовността на свикване и провеждане на Общото събрание;
3/ Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне на въззивния съд по незаявени оплаквания относно правилността на въззивното решение– противоречие с Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 272 по гр. д. № 1047/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 98/21.03.2011г. по гр. д. № 952/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 131/14.07.2011г. по гр. д. № 1120/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.;
4/ Допустимо ли е отмяна на решение като неправилно въз основа на бланкетна въззивна жалба; в какво се изразява контролът на въззивната инстанция при бланкетна въззивна жалба – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 670/27.12.2010г. по гр. д. № 1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 290/22.06.2010г. по гр. д. № 759/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 44/04.07.2012г. по т. д. № 983/2011г. на ВКС, ТК, І т. о.;
5/ Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на съдебното решение – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК на ВКС;
6/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК на ВКС;
7/ Дължи ли съдът произнасяне по всички заявени в исковата молба основания /искове/ при иска по чл. 74 ТЗ – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2002г. на ОСГК на ВКС и решение № 109/25.06.2010г. по т. д. № 860/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.;
8/ Чия е тежестта за доказване на законосъобразността на проведеното О. събрание при иск по чл. 74 ТЗ;
9/ По търговски спорове при представяне на доказателства с писмения отговор, кога е преклузивният срок за оспорване на писмените доказателства – в срока за допълнителна искова молба или в първото съдебно заседание;
10/ Допустимо ли е произнасяне по непредявени основания в 14-дневния преклузивен срок по чл. 74 ТЗ.
Правните въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са следните:
1/ Чия е тежестта за доказване на законосъобразността на проведеното О. събрание при иск по чл. 74 ТЗ;
2/ Чия е доказателствената тежест за връчване на покана за О. събрание при отказ и предупреждение за изключване, в случай, че поканата и предупреждението не са оспорени в установения от ГПК срок и първоинстанционният съд изрично е определил, че тежестта за доказване неистинността на документите е на ищеца; допустимо ли е да бъде отменено първоинстанционното решение на основание, че ответникът не е доказал истинността на същите документи /покана за О. събрание, връчена при отказ, и предупреждение за изключване, връчено при отказ/;
3/ Допустимо ли е съдът да отмени на основание изцяло бланкетна въззивна жалба първоинстанционното решение и длъжен ли е въззивният съд да я остави без движение.
Ответниците М. П. А. и Е. П. А., двамата от [населено място] /ишци в първоинстанционното производство/ не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да направи извод, че предявеният иск по чл. 74 ТЗ е основателен, въззивният съд е приел, че решенията на Общото събрание на съдружниците на [фирма], [населено място], приети на 06.08.2010г., са незаконосъобразни, тъй като при свикване на общото събрание са нарушени разпоредбите на чл. 139, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 42 от дружествения договор на [фирма].
Нарушението на императивната норма на чл. 139, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 42 от дружествения договор е аргументирано с опорочена процедура по свикване на общото събрание, тъй като покана за събранието не е получена от ищеца М. А. и не е осъществено надлежното му уведомяване в законоустановения срок. Поради оспорената от ищците с исковата молба покана за свикване на извънредното общо събрание и отразеното върху нея, че е връчена от съдружника А. И. при отказ на М. А., удостоверен с подписи на двама свидетели, въззивната инстанция е преценила, че тежестта за доказване на удостоверените в поканата обстоятелства е на ответното дружество, което се ползва от нея. Поради това, че ответникът не е представил доказателства за връчване на покана за свикване на извънредно общо събрание чрез нотариус на съдружника М. А., респективно доказателства за действително връчване на 19.07.2010г. на поканата за общо събрание при отказ, въззивният съд е приел, че ответникът не е установил отразените в поканата обстоятелства.
Въззивният съд е изложил съображения, че общото събрание е свикано в нарушение на уговореното в клаузата на чл. 42 от дружествения договор изискване за отправяне на покана за свикване на извънредно събрание, изпратено най-малко 30 дни преди провеждането му. Съдебният състав се е аргументирал с разпоредбата на чл. 139 ТЗ, съгласно която Общото събрание се свиква с писмена покана, получена от всеки съдружник най-малко 7 дни преди датата на заседанието, ако не е предвидено друго в дружествения договор, и с факта, че с разпоредбата на чл. 42 от дружествения договор този срок е друг – 30-дневен, поради което неспазването му също обуславя нередовност на събранието. Нарушението на правилата относно свикване на общото събрание е прието за неотстраним порок на решенията, приети от това общо събрание на съдружниците на [фирма], поради което същите са отменени на основание чл. 74, ал. 1 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси, твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост поради произнасяне от съда по непредявени с исковата молба в преклузивния срок по чл. 74 ТЗ основания за отмяна на решенията на общото събрание и непосочени в исковата молба конкретни решения, чиято отмяна се иска, е неоснователен. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 4, 6 и 8 от Тълкувателно решение № 1/06.12.2002г. по тълк. д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, срокът по чл. 74, ал. 2 ТЗ за предявяване на конститутивния иск за отмяна на решенията на ОС е преклузивен. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът следва да посочи и конкретизира обстоятелствата, на които основава искането за отмяна, тъй като се касае за обективно съединяване на отделни искове, като установяването на всеки един от посочените в исковата молба пороци води до отмяна на решението на ОС. Не могат да бъдат разглеждани основания за отмяна на решенията на ОС, с които съдът не е сезиран в преклузивния срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ, както и допълнително въведени извън този срок. При спазване на преклузивния срок искът по чл. 74, ал. 1 ТЗ може да бъде предявен срещу едно, няколко или всички решения на ОС. Когато в исковата молба е направено искане за отмяна на решенията, взети от Общото събрание на съдружниците на ответното търговско дружество, проведено на определена дата, без да са конкретизирани кои точно решения се иска да бъдат отменени, се счита, че претенцията е за отмяна на всички решения, прието от Общото събрание на посочената дата.
В конкретния случай в исковата молба ищецът е конкретизирал обстоятелствата, на които основава искането си за отмяна на решенията, взети от Общото събрание на съдружниците на [фирма], проведено на 06.08.2010г. от 10.00 ч., поради опорочена процедура по свикване на Общото събрание и противоречие с повелителни разпоредби на ТЗ и дружествения договор – ищците не са били надлежно поканени за събранието, като са изложени конкретни факти и обстоятелства /удостоверяването върху поканата до М. А., че същата е връчена при отказ, не отговаря на действителността, тъй като покана не е представяна, връчване не е извършено и е съставен неистински документ/; в нарушение на чл. 42 от дружествения договор Общото събрание е свикано без да е спазен 30-дневният срок, който е трябвало да изтече от датата на получаване на поканите до датата на провеждането му. Заявеното искане е за отмяна на всички решения, взети от Общото събрание на 06.08.2010г., поради което не е необходимо тяхното конкретно изброяване. Първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по релевираните с исковата молба в преклузивния срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ пороци на решенията на процесното О. събрание.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне от съда по незаявени във въззивната жалба основания и оплаквания. Решението не е недопустимо на поддържаното основание. Съгласно постоянната практика на ВКС, решението е недопустимо, ако не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – постановено е решение при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, постановено е решение, когато съдът е бил десезиран, решение, постановено по жалба, която е била недопустима или просрочена. Подадената бланкетна въззивна жалба е редовна и допустима, като изискването съгласно чл. 260, т. 3 ГПК във въззивната жалба да се посочи в какво се състои порочността на решението се отнася до основателността на въззивната жалба, а не до нейната редовност, предвид ограничения характер на въззивното обжалване и обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК.
Първият, посочен от касатора материалноправен въпрос „редовно ли е връчването на покана за О. събрание до съдружниците и предупреждение за изключване при отказ” е ирелевантен, тъй като въззивният съд не е приел, че връчването на покана за свикване на О. събрание и предупреждение за изключване при отказ противоречи на разпоредби на ТЗ или на дружествения договор, нито е изложил съображения в смисъл, че връчването на поканата при отказ на съдружника е нередовно поради това, че не е налице получаване от негова страна съгласно чл. 139, ал. 1 ТЗ и неузнаване на съдържанието на поканата. Аргументите на решаващия съдебен състав за нарушение на чл. 139 ТЗ във връзка с чл. 42 от дружествения договор се състоят в неустановяване от страна на ответното дружество на отразените в поканата обстоятелства – неустановяване, че поканата е връчена при отказ на ищеца М. А., предвид направеното в исковата молба оспорване на отразеното в поканата „връчена при отказ от А. Т. И. на 19.07.2010г.” в [населено място], приподписана от двама свидетели”, от една страна, а от друга страна не е спазен уговореният в чл. 42 от дружествения договор 30-дневен срок за отправяне на покана за свикване на извънредно общо събрание. Посочените от касатора решение № 74/14.07.2011г. по т. д. № 633/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 104/10.03.2011г. по т. д. № 876/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. са неотносими, тъй като касаят друга фактическа обстановка. При първото решение първоинстанционният и въззивният съд, за да приемат, че връчването на поканата и предупреждението е нередовно, са се позовали на това, че адресатът е юридическо лице и няма данни дали са получени от негов законен или упълномощен представител. Във второто решение въззивният съд е приел, че връчването на поканата при отказ на съдружника е нередовно поради това, че не е налице получаване от негова страна съгласно чл. 139, ал. 1 ТЗ и неузнаване на съдържанието на поканата. В това решение касационната инстанция е изразила разбирането, че „отказът” за получаване на поканата може да бъде оформен с подписите на присъствалите лица, но същите в рамките на съдебното производство са потвърдили фактите, за които има и признание от ищцата в исковата молба в смисъл, че поканата й е връчена при отказ, но процедурата е незаконосъобразна, тъй като ищцата не е познавала свидетелите. В настоящия случай не е налице подобна хипотеза.
Вторият и осмият процесуалноправни въпроси се отнасят до доказателствената тежест за установяване законосъобразността и редовността на свикване и провеждане на Общото събрание на съдружниците на О. и в този смисъл са релевантни за спора. Въпросът за доказателствената тежест по исковете с правно основание чл. 74 ТЗ не е разгледан в Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002г. на ВКС, ОСГК, но по него е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която разпределението на доказателствената тежест не зависи от ролята на страната в процеса, а от отношението на страната към спорното право – дали тя твърди, че то съществува или отрича неговото съществуване. Ответникът по иска с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ е този, който трябва да докаже, че решенията на Общото събрание са взети в съответствие със закона и дружествения договор, т. е. да установи онези юридически факти, от чието осъществяване следва законосъобразността на взетите от Общото събрание решения. При твърдяно в исковата молба нарушение на процедурата по свикване на Общото събрание поради невръчване на покана, респективно съставяне на неистински документ /поканата за свикване на О. събрание в частта на удостоверения „отказ”/, съгласно чл. 139, ал. 1 и съответната разпоредба от дружествения договор, в тежест на ответното дружество е да докаже, че поканата е изготвена, изпратена и връчена на ищеца – съдружник. Ищецът има право да оспорва отразеното в поканата връчване „при отказ”, като в този случай в зависимост от това дали се касае до официален свидетелстващ документ или частен свидетелстващ документ и дали същият носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го оспорва /при официален свидетелстващ документ/, а ако се оспорва истинността на частен свидетелстващ документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване пада върху страната, която го е представила, респективно от страната, която се ползва от документа. В случая ищците са оспорили отразяването върху поканата за връчването й при отказ, извършено от другия съдружник А. Т. И., удостоверено с подписа на двама свидетели. Поради това, че поканата не е връчена от нотариус, нито от оторизирано от нотариуса длъжностно лице, то същата има характер на частен свидетелстващ документ, който не носи подписа на оспорващата го страна и не удостоверява неизгодни за издалата го страна факти. В този смисъл доводите на въззивния съд, че тежестта за доказване на удостоверените в поканата обстоятелства е била на ответното дружество, съответстват на константната съдебна практика.
Третият, четвъртият, петият и шестият процесуалноправни въпроси, посочени от касатора, се отнасят до правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК при проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба. Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК в множество решения на ВКС и в приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уребда на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1, връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. В посоченото Тълкувателно решение е възприето разбирането, че когато въззивната инстанция прецени, че дадената квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон като даде указания относно релевантните факти, тяхното доказване и разпределението на доказателствената тежест /чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК/, с което ще осигури изпълнението на основната функция на доклада с оглед необходимостта решението по съществото на спора да кореспондира с приложимия материален закон /чл. 5 ГПК/.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която въззивникът е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото. Предвид ограничените правомощия на въззивния съд до посочените във въззивната жалба основания за неправилност не може да се приеме, че правомощията на въззивния съд като инстанция по същество са променени, нито да се приеме, че въззивният съд може само да потвърди обжалваното решение. Подаването на бланкетна въззивна жалба не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по съществото на спора въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /аргумент от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.
Произнасянето с обжалваното решение, че е допуснато нарушение на чл. 139, ал. 1 ТЗ и чл. 42 от дружествения договор поради неспазване на 30-дневния срок за отправяне на покана за свикване на извънредно общо събрание, касае именно такава хипотеза. Преценката за спазване на срока по чл. 139, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 42 от дружествения договор е резултат на прилагане на относимите материалноправни норми, което е в правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и при подадена бланкетна жалба с оплакване за неправилност на въззивното решение. Независимо от различните констатации в първоинстанционното и въззивното решение относно уведомяването на ищците, крайният извод за незаконосъобразност на взетите на 06.08.2010г. от общото събрание решения е направен въз основа на чл. 139, ал. 1 ТЗ и чл. 42 от дружествения договор, които материалноправни норми трябва да намерят приложение и без които въззивният съд не може да се произнесе по съществото на делото. Изводът за нарушение на правилата относно свикване на извънредното общо събрание поради отправяне на покана по-малко от изискуемите минимални 30 дни преди провеждането му се налага и при прилагане на разпоредбите на чл. 139, ал. 1 ТЗ вр. чл. 42 от дружествения договор към установените от първоинстанционния съд релевантни факти – покани, връчени на ищците на 19.07.2010г., и общо събрание, проведено на 06.08.2010г.
Посочените от касатора седми и десети процесуалноправни въпроси „дължи ли съдът произнасяне по всички заявени в исковата молба основания /искове/ при иска по чл. 74 ТЗ” и „допустимо ли е произнасяне по непредявени основания в 14-дневния преклузивен срок по чл. 74 ТЗ” не са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2002г. на ОСГК на ВКС и решение № 109/25.06.2010г. по т. д. № 860/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Съгласно постоянната практика на ВКС съдът дължи произнасяне по всички заявени в преклузивния срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ в исковата молба основания за отмяна на решенията на общото събрание. В настоящия случай въззивният съд при постановяване на обжалвания съдебен акт в съответствие с посочената практика е разгледал релевираните основания по чл. 74, ал. 1 ТЗ като е съобразил, че по отношение на тях преклузивният срок е спазен.
Деветият процесуалноправен въпрос „по търговски спорове при представяне на доказателства с писмения отговор, кога е преклузивният срок за оспорване на писмените доказателства – в срока за допълнителна искова молба или в първото съдебно заседание” не е релевантен за спора, тъй като оспорването на удостоверения в изпратената до М. А. покана за свикване на общото събрание отказ за получаване е направено още с исковата молба, към която ищците са приложили заверено копие на поканата.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по релевантните за спора правни въпроси „чия е тежестта за доказване на законосъобразността на проведеното О. събрание при иск по чл. 74 ТЗ” и „допустимо ли е съдът да отмени на основание изцяло бланкетна въззивна жалба първоинстанционното решение и длъжен ли е въззивният съд да я остави без движение” е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и която е съобразена от въззивната инстанция при постановяване на обжалвания съдебен акт. Въпросът „чия е доказателствената тежест за връчване на покана за О. събрание при отказ и предупреждение за изключване, в случай, че поканата и предупреждението не са оспорени в установения от ГПК срок и първоинстанционният съд изрично е определил, че тежестта за доказване неистинността на документите е на ищеца” е ирелевантен, тъй като оспорването на удостоверения в изпратената до М. А. покана за свикване на общото събрание отказ за получаване е направено още с исковата молба, към която ищците са приложили заверено копие на поканата, а с определение в открито заседание на 19.07.2010г. в първоинстанционното производство СГС е указал на ответника да ангажира доказателства във връзка с получаване на покана за Общото събрание от М. А..
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците не се присъждат, тъй като такива не са поскани и не са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44 от 10.01.2013г. по т. дело № 2383/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.