5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№267
С., 16.06.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1130 от описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. В. К., чрез пълномощника й адвокат К. М., против решение № V-125 от 10.10.2013 г., постановено по гр.д. № 1307 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Бургас, пети граждански въззивен състав, с което е отменено решение № 64 от 19.04.2013 г. по гр.д. № 57/2010 г. на Районен съд-Поморие и е постановено друго за отхвърляне на предявения от Тана В. К. против К. К. А., В. П. А. и А. К. В. иск по чл.109 ЗС за възстановяване оградата от мрежа и бетонови колове между имота собственост на ищцата, представляващ поземлен имот с идентификатор № 57491.506.510 и имота, собственост на ответниците, съставляващ поземлен имот с идентификатор № 57491.506.503 по кадастралната карта на [населено място] по имотната граница между двата имота, съвпадаща с регулационната граница между тях и ищцата е осъдена да заплати на ответниците направените по делото разноски в размер на 779 лв.
Ответниците по касационната жалба К. К. А., В. П. А. и А. К. В. не са подали писмен отговор.
За да постанови решението си, въззивният съд е изложил съображения, че за да бъде уважен искът с правно основание чл.109 ЗС е необходимо да се установи неоснователно въздействие, ограничаващо правото на собственост на ищеца върху собствения му имот, като вида на търсената съдебна защита следва да съответства на вида на нарушението. Всяко неоснователно въздействие, което противоречи на установения правен ред за ползване на имотите по предназначението им и създава обективни пречки на ищеца да упражнява правото си на собственост в предвидения от закона обем може да бъде предмет на петиторна защита. Процесното неоснователно действие, посочено от ищцата в исковата и молба е премахване на оградата от бетонови колове и оградна мрежа между нейния имот и имота на ответниците, която според твърденията и е била поставена на регулационната линия. Поддържа се, че неоснователното действие е било извършено около две години преди предявяване на иска, т.е. през 2008 г. Ответниците оспорват да са извършвали това действие, като твърдят, че ограда на регулационната граница няма от най-малко 30 години, защото в двата съседни процесни имота са били изградени на калкан стопански постройки на регулационната граница. Заявено е, че новата стопанска постройка в имота на ответниците е точно по калкана-линията на свързано застрояване. В тази връзка посочват, че по жалба на ищцата е била извършена проверка от РДНСК [населено място], приключила с прекратяване на образуваното административно производство за премахване на незаконен строеж.
По представените доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищцата е собственик на дворно място, представляващо УПИ ХІІ-1590 от кв.118 по плана на [населено място], като е безспорно, че ответниците са собственици на съседния УПИ VІ-1589. Свидетелските показания и заключението на СТЕ /основно и допълнително/ установяват безпротиворечиво, че ограда между имотите на ищцата и ответниците е съществувала несъмнено към 1988 г., когато е одобрен действащият план на [населено място], в който ограда е била заснета, но след това е премахната. Счетено е, че тримата разпитани свидетели безпротиворечиво заявяват, че в двата процесни имота имало стопански сгради, но според свидетелите В. и Д. между двете постройки е имало разстояние от около 80 см.и по протежение на цялата регулационна линия между двата парцела е имало телена ограда с бетонови колове, която била премахната от ответниците през 2007 г. – 2008 г., след като ищцата съборила нейната постройка. Според св.Г. двете бараки са имали обща калканна стена, отграничаваща в тази част двата имота, а не е имало ограда. Оградата била премахната преди повече от 10 години от бащата на ищцата, който се споразумял с ответниците да изградят стопански постройки с обща калканна стена на границата между двата парцела. Постройките били изградени според уговорката, а след години В. А. решил да направи малко по-стабилна барака с дървен покрив на мястото на старата, което и сторил. По този повод възникнали спорове с ищцата, която съборила нейната барака и останала само бараката на ответниците.
Съдът е възприел показанията на св.Г., като е изложил съображения, че те кореспондират изцяло с писмените доказателства, съдържащи се в преписката на РДНСК [населено място] и по-специално с две от тях – писмо № 94-В-119 от 17.07.2007 г. и писмо № 94-Т-0822 от 02.04.2008 г. и двете изходящи от [община] и отправени до ищцата и ответниците, от които се установява, че при извършвани проверки по административната преписка служители на [община] са констатирали, че второстепенните постройки в дъното на двата имота са били изградени на регулационната линия между двата УПИ без строителни книжа, а не на някакво отстояние от нея. Дадено е било предписание за премахването им, измерване и ограждане на страничната регулационна линия между двата УПИ с второто писмо и срок до 31.05.2008 г., което предписание е било изпълнено обаче само от ищцата. Към м.ноември 2008 г., когато е бил съставен констативен акт № 11 от 05.11.2008 г. е констатирано съществуването само на постройката на ответниците. От заключението на СТЕ се установява, че стопанската сграда построена в имота на ответниците навлиза в имота на ищцата с 4 кв.м. съответно с 60 см.в северната и с 80 см.в южната част.
При така възприетата фактическа обстановка, съдът е изложил съображения, че соченото като извършено от ответниците неоснователно действие е премахване на ограда „около две години” преди предявяване на иска /2007 г. – 2008 г./, а търсената съдебна защита е осъждане на ответниците да я възстановят по регулационната граница между двата УПИ. Събраните по делото доказателства обаче не обосновават извод ответниците да са извършили твърдяното от ищцата неоснователно действие – премахване на съществуваща ограда между двата имота, а се установява, че оградата е била премахната преди повече от 10 години от бащата на ищцата по повод постигнато съгласие с ответниците за изграждане на стопански постройки на калкан по регулационната линия между двата УПИ. Постройките са били изградени и са съществували до 2007 г. в стария си вид, когато отв.А. е съборил старата постройка и е изградил нова, покриваща калканната стена на съществуващата към него момент постройка в имота на ищцата, която тя е съборила през 2008 г. След като ищецът по делото не е доказал, че ответниците са премахнали оградата, то предявеният иск за осъждането им да я възстановят по регулационната линия между двата УПИ подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Изложени са и съображения, че съдът няма основание да изследва въпроса дали ответниците са извършили други неоснователни действия, пречещи на ищеца да упражнява правото си на собственост в пълния му обем, извън посоченото в исковата молба, за което е потърсена съдебна защита, защото по този начин би се стигнало до произнасяне по непредявен иск, което е процесуално недопустимо.
К. Тана К. поставя въпросите: „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни” и „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба”.
Първият процесуален въпрос е обоснован с твърденията, че съдът е кредитирал единствено показанията на свидетеля Г. без да отчете, че твърденията в тях взаимно се изключват, тъй като и този свидетел твърди, че между дворовете на страните има ограда, която ги разделя; не е съобразил заключенията на двете съдебно технически експертизи и мотивите в Заповед № 33/28.07.2008 г. на РДНСК [населено място] за прекратяване на административното производство; съдът е подходил избирателно и по отношение на писмените доказателства, съдържащи се в преписката на РДНСК като е придал доказателствена тежест само на две от писмата в нея, но не е обсъдил други доказателсва, включително Заповед № ДК-02-БС-33/28.07.2009 г. на Началника на РДНСК-Б.. К. счита, че в този смисъл въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана и в решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г., ІV г.о. Тълкуването в посоченото решение на ВКС касае приложението на чл.272 ГПК, а именно, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора. Следователно практиката на ВКС, на която се позовава касаторът е неотносими към постановения процесуален въпрос за правилата за формиране волята на съда съгласно чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, поради което не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.
Вторият въпрос е обоснован с твърдението, че въззивният съд е възприел като доказани факти и обстоятелства, които не се съдържат във въззивната жалба, а само и единствено във възражението на ответника К. А. до РДНСК-Б. и конкретно, че „постройкитеи са били изградени и са съществували до 2007 г. в стария си вид, когато ответника А. е съборил старата постройка и е изградил нова, покриваща калканната стена на съществуващата към него момент постройка в имота на ищцата, която тя е съборила през 2008 г., като по този въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС по решение № 57 от 2.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г., ІІІ г.о. С посоченото решение е дадено тълкуване, че с разпоредбата на чл.269 ГПК се предвижда, че въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта само в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата; второто изречение на чл.269 ГПК визира неправилните решения като вид порочни решения от посочените в първото решение – нищожни и недопустими; предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба; по правилността на решението въззивната инстанция в рамките очертани от въззивната жалба осъществява решаваща дейност, тъй като е съд който разглежда и разрешава спора по същество; като инстанция решаваща спора по същество тя е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението.
В случая във въззивната жалба на К. К. изрично е наведен довод, че не е доказано да е премахвана по никакъв начин същестуваща ограда и изводите на съда в тази насока не се подкрепят от доказателствата по делото, който довод по същество е свързан с твърденията в отговора на исковота молба, че между двата имота е нямало и няма и в момента ограда, а са съществували калканно застроени стопански постройки, като извършеното от ответниците застрояване е точно по калкана-линията на свързано застрояване. Съгласно посочената практика на ВКС съдът е дължал разглеждане на тези доводи, тъй като същите са в рамките на оспорената част от решението, поради което и по втория процесуален въпрос не е удостоверено наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
При преценка наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът не обсъжда направеното позоваване на определение на ВАС, тъй като практиката на административните съдълища не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-125 от 10.10.2013 г., постановено по гр.д. № 1307 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Бургас, пети граждански въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: