О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
гр. София, 20.06.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 637 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 67 от 11.01.2016 г., подадена по пощата на 08.01.2016 г. от С. К. Д. чрез адвокат В. М. от САК и адвокат А. И. от САК против въззивно решение № 101 от 15.10.2015 г. на Окръжен съд – гр. Видин, ГК, постановено по в.гр.д. № 144/2015 г.
Ответниците по касация Д. К. Ц. и Л. Д. К. са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адвокат В. Б. от АК – [населено място], като възразяват срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата. Претендират разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като е придружена и от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа доводи за недопустимост и неправилност на решението.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 32 от 20.02.2015 г. по гр.д.№ 729/2014 г. на РС – гр. Видин, с което е прието за установено по отношение на С. К. Д. по иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, предявен от И. Ф. Ц. (починала в хода на въззивното производство и заместена от своите наследници по закон Д. К. Ц. и Л. Д. К.), че при изготвяне на действащия регулационен (кадастрален) план на [населено място], общ. Б., обл. В. от 1988 г. е допусната грешка, изразяваща се в неправилно отразяване на северната регулационната граница между УПИ ІХ-446 в кв. 55 по плана на [населено място], собственост на И. Ф. Ц. и УПИ Х-448 в кв. 55 по плана на [населено място], собственост на С. К. Д., която следва да е по приложената северна регулационна граница по плана от 1934 г., съответно довела до отнемане на част от имота на И. Ф. Ц. и придаване към имота на С. К. Д..
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение, както и по поставени въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: „Дали е основно изискване към кадастралната карта (кадастралния план) отразяването на пространствените предели на правото на собственост чрез актуални данни във всеки момент и дали всяко новонастъпило обстоятелство, касаещо собствеността следва да се отрази и при графичното изобразяване на имота в плана и трябва ли ищецът по този иск да докаже правото си на собственост върху спорната площ ?” и „Дали необсъждането на събрани доказателства, релевантни за спора, е задължение на въззивния съд ?”
На първо място съдът следва да съобрази дали не е налице основанието за допускане на обжалването, разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като първоначалната ищца И. Ф. Ц. не е имала интерес от производството, а това е по причина на обстоятелството, че към момента на предявяване на иска вече не е била собственик на спорната площ, собствеността върху която е загубила поради придобиването й по давност от ответника по иска и настоящ касатор С. К. Д.. Касационният съд не споделя това становище. Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Надлежната активна процесуално-правна легитимация и интереса от водене на иска произтичат от заявените в исковата молба твърдения за притежание на спорното право в патримониума на първоначалната ищца И. Ф. Ц. (каквито в случая са заявени), а съответствието между тези твърдения и действителното правно положение е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на процеса. Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните с изложението материално-правен и процесуално-правен въпроси.
Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила – тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне по въпроса „Дали необсъждането на събрани доказателства, релевантни за спора, е задължение на въззивния съд ?”, който обобщава развитото в касационната жалба и в изложението оплакване за неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, регламентирани с чл. 12 и чл. 235 ГПК.
Искането за допускане на обжалването по поставения от касатора материално-правен въпрос се обосновава с доводите, че като не е обсъдил по същество и не е приел за основателно направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на С. К. Д. придобивна давност, съдът е допуснал кадастралната карта да не отразява пространствените предели на правото на собственост чрез актуални данни. Следователно, за да се направи положителен извод по въпроса дали материално-правното питане има обуславящо значение за изхода на спора, необходимо е да се установи, че възражението за изтекла в полза на С. К. Д. придобивна давност изобщо е било включено в предмета на въззивното производство. Данните по делото сочат противното. Възражение за давност е заявено с отговора на исковата молба, но не е включено в доклада на първоинстанционния съд, като във връзка с него на страните не са давани указания, включително не е разпределяна доказателствена тежест. Процесуалният представител на С. К. Д. изрично е заявил, че няма възражения срещу съдържанието на доклада. По-нататък – подадената от настоящия касатор въззивна жалба не съдържа оплаквания нито за неточност или непълнота на доклада досежно възражението за давност, нито срещу застъпеното в първоинстанционното решение разбиране, че това възражение не следва да бъде обсъждано по същество. При това положение, с оглед ограничения обхват на въззивната проверка, регламентиран с разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК, за въззивния съд не е възникнало задължение да подложи на преоценка изводите на районния съд в тази им част, доколкото не е бил надлежно сезиран в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК с искане за произнасяне по възражението за давност. Липсата на оплаквания в тази насока мотивира касационната инстанция да приеме, че възражението за придобивна давност не е било включено в предмета на въззивното производство и въззивния съд не е бил длъжен да го обсъжда по същество. Това от своя страна означава, че обоснования с основателността на възражението материално-правен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора, съответно – не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
Предвид настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за защита пред ВКС – сумата 700 лева, договорена и заплатена в брой, видно от ДПЗС с. В № 0000005691.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 101 от 15.10.2015 г. на Окръжен съд – гр. Видин, ГК, постановено по в.гр.д. № 144/2015 г.
ОСЪЖДА С. К. Д. ДА ЗАПЛАТИ на Д. К. Ц. и Л. Д. К. сумата 700 (седемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: