О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
С., 03.04. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 4757/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 584 от 30.03.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 91/2016г. е потвърдено решение от 28.09.2015г. по гр. д. № 1173/2015г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 З. е осъдена да заплати на Красен Н. Ф. сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 311, ал.1 НК, за което ищецът е оправдан с Решение № 81/24.04.2012г. по н.о.х.д.
№ 68/2012г. на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.04.2012г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 35 000 лв. искът е отхвърлен, и сумата от 3 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 348, б. „а“, пр. второ от НК, за което с Решение № 44/10.04.2012г. по н.о.х.д.
№ 3013/2011г. на ВКС ищецът е оправдан и взетата спрямо него мярка за неотклонение „домашен арест“ е заменена с „парична гаранция“ с определение на ВАпС по ч.н.д. № 46/2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.04.2012г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв. искът е отхвърлен. С това решение е отхвърлена изцяло претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи заплатено възнаграждение за адвокатска защита по образуваните срещу ищеца наказателни производство в размер на 19 300 лв., ведно със законната лихва.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Красен Н. Ф. сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 311, ал.1 НК, за което ищецът е оправдан с Решение № 81824.04.2012г. по н.о.х.д. № 68/2012г. на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.04.2012г. до окончателното й изплащане и сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 348, б. „а“, пр. второ от НК, за което с Решение № 44/10.04.2012г. по в.о.х.д. № 3013/2011г. на ВКС ищецът е оправдан и взетата спрямо него мярка за неотклонение „домашен арест“ е заменена с „парична гаранция“ с определение на ВАпС по ч.н.д. № 46/2009г.., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.04.2012г. до окончателното й изплащане, е подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. В. от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1.) „ В случаите когато страната, която е била привлечена като обвиняем по повече от едно незаконни обвинения, поддържани по едно и също време по отделни наказателни производства, е предявила обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени вреди от всяко едно от незаконите обвинения, задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви затова идентични вреди ли се претендират от всички незаконни обвинения, кои от тях са причинени и какво е значението за установените факти и обстоятелства по всяко едно от незаконните обвинения, обуславящи претърпените неимуществени вреди, при определяне размера на дължимото обезщетение?“ и 2.) „При предявени обективно съединени искове за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от всяко едно от поддържаните в един и същ период паралелно незаконни обвинения по няколко наказателни производства, задължен ли е съдът да определи глобалния размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от всички незаконни обвинения?“
Ответната страна Красен Н. Ф. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която са отхвърлени искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 311, ал.1 НК за разликата над сумата от 2 000 лв. до пълния предявен размер от 35 000 лв., искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 348, б. „а“, пр. второ от НК и взетата мярка за неотклонение „домашен арест“ за разликата над сумата от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв. и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено възнаграждение за адвокатска защита по образуваните срещу ищеца наказателни производство в размер на 19 300 лв. е подадена касационна жалба от Красен Н. Ф., чрез адв. А..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на предявените искове в пълния претендиран размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните правни въпроси: 1) „Какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?”; 2) „ Как се прилага общественият „критерий за справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД ?” 3.) „Кои доказателства и обстоятелства подлежат на обсъждане, за да бъде определен размерът на неимуществените вреди по чл. 2, ал.1, т.3 З.?”, 4.) „ Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда/ в случая екпертиза/ при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?“. Касаторът обосновава довод за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси с практиката на ВКС, като се позовава на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 476/27.01.2016г. на ВКС по гр. д. № 3281/2015г., IV г.о., решение № 123/23.06.2013г. на ВКС по гр. д. № 254/2014г., III г.о. и решение № 70/29.03.2016г. на ВКС по гр. д. № 5257/2015г., IV г.о. по първите три въпроса и на т. 3 от ТР № 1/2013г. на ВКС по четвъртия въпрос.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал.1, т.1 и т. 3 от З.. Същите били диференцирани от ищеца, както следва: за заплащане на сумата от 5 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконна мярка за неотклонение „домашен арест“, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на присъдата – 10.04.2012 г.; за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лева, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на присъдата – 24.04.2012 г. за обвинението по чл.311, ал.1 от НК; за заплащане на 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от влизане на присъдата в сила – 10.04.2012 г. – заради повдигнатите обвинения за извършени престъпления по чл.339а, ал.2от НК и чл.348, б.”а” от НК, във връзка с които ВКС е признал за невинен и оправдал ищеца по предявеното му обвинение по чл.348, б.”а” от НК и преквалифицирал деянието от чл.339, ал.2 в такова по чл.339, ал.1 от НК и за заплащане на 19 300 лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по водените наказателни производства, ведно със законната лихва, от влизане на присъдата в сила – 10.04.2012 г.. Съдът констатирал, че в исковата молба не било отбелязано същите да са предявени като частични, за разлика от посоченото във въззивната жалба. Счел е, че първоинстанционният съд задълбочено е изяснил относимите по делото факти, анализирал събраните доказателства и достигнал до обосновани изводи, поради което на основание чл. 272 ГПК препратил към тях. В този смисъл за установено по делото е прието, че със съставянето на акт за първото действие по разследването – оглед на местопроизшествие на 10.11.2009г., при условията на чл.212, ал.2 от НПК, срещу ищеца е образувано досъдебно производство по описа на Военна окръжна прокуратура – С. за извършени от него престъпление по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 от НК и престъпление по чл.339, ал.1 от НК; че с постановление от 08.07.2010г. на прокурор във В. – С. досъдебното производство е разделено, като доказателствените материали, касаещи деянието, квалифицирано като престъпление по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 от НК, били отделени в ново ДП, като с постановление от 11.11.2009г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 и по чл. 339, ал.1 от НК; че с постановление от 15.10.2010г. е образувано досъдебно производство срещу него за извършено престъпление по чл.311, ал.1 от НК, като с постановление от 16.02.2011г. същият е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.311, ал.1 от НК; че на 29.03.2011г. в Софийски военен съд бил внесен обвинителен акт срещу него за извършено престъпление по чл.311, ал.1 от НК, въз основа на който било образувано н.о.х.д. П-138, по което е постановена присъда от 16.06.2011г., потвърдена с решение на Военно-апелативния съд П-51 от 01.12.2011г., с която ищецът е признат за виновен по повдигнатото обвинение и му е определено наказание една година лишаване от свобода, което на осн. чл.66, ал.1 било отложено за срок от 3 години, като на основание чл.67, ал.3 от НК му била наложена пробационна марка „задължителна регистрация по настоящ адрес“ с периодичност два пъти седмично през изпитателния срок; че с решение 381 от 24.04.2012г. на ВКС по н.дело №68 от 2012г., решението на ВАпС е отменено, като ищецът е признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл.311, ал.1 от НК; че въз основа на внесен на 20.01.2011г. в Софийски военен съд обвинителен акт, по който било образувано н.о.х.д. П-29./2011г. е постановена присъда от 15.07.2011г., потвърдена с решение П-63 от 07.11.2011г. по н.о.х.д. П-55/2011г. на Военно-апелативния съд, с която ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения в престъпления по чл.387, ал. 2, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и по чл.284в от НК, но същевременно е признат за виновен в извършването на престъпления по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 и чл. чл.348, б „а“, предл. 2 от НК и му е наложено наказание 2 години и 6 месеца лишаване от свобода по първото и една година лишаване от свобода и глоба по второто обвинение; че с решение №44 от 10.04.2012г. на ВКС по н.о.х.д № 3013/2011г. съдът е изменил решението на Военно-апелативния съд в частта, с която е потвърдена присъдата на С., като преквалифицирал деянието по чл.339а, ал.2 вр. с ал.1 от НК в такова по чл.339а, ал.1, както и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл.348, б. „а“; че по повод повдигнатите му обвинения за престъпление по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 и по чл. 339, ал.1 от НК срещу ищеца от прокурор във Военно-окръжна прокуратура било направено и искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като с определение от 16.11.2009г. по ч.н.д №349 от 2009г. Софийският военен съд не уважил искането, но постановил вземане на мярка за неотклонение „домашен арест“, която била заменена с определение на Военно-апелативния съд от 23.11.2009г. с „парична гаранция“ в размер на 2000 лева.
Въззивният съд се позовал на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, предвиждаща че обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост. Обосновал е, че безспорно повдигането на обвинение за престъпление и разглеждането му пред съд причиняват отрицателни изживявания на всеки обвиняем/подсъдим, особено в конкретния случая тъй като подсъдимият е заемал отговорна длъжност – началник на сектор „Вътрешна сигурност и оперативен контрол” при служба „Военна полиция”. Счел е, обаче, че от показанията на свидетеля Н. не може да се направи обоснован извод за такава тежест на моралните вреди, която да обоснове уважаване на претенциите в пълния им предявен размер. Акцентирал е върху обстоятелството, че през същия период, през който са провеждани процесните две наказателни производства, по които ищецът е бил оправдан, същият е бил и осъден за престъпление по чл.339, ал.1, във връзка с чл.26, ал.1 от НК и за престъпление по чл.339а, ал.1 от НК, като за двете престъпления му е било наложено едно общо наказание три години лишаване от свобода – условно и това безспорно му причинило отрицателни изживявания, които не са били по-малко интензивни от тези, причинени от обвиненията, за които е бил оправдан. Уточнил е също, че с решението на ВКС, постановено на 10.04.2012 г. по н. дело № 3013/2011 г. ищецът не е признат за невинен за обвинението по чл.339а от НК, а е променена правната квалификация на деянието от квалифицирания състав по ал.2 в основния по ал.1., поради което обезщетение се дължи само за обвинението, за което ищецът е бил оправдан изцяло, а не и за това, за което е била променена правната квалификация. Във връзка с претенцията за обезщетение за вреди, произхождащи от незаконна мярка за неотклонение „домашен арест“ е обосновал, че същата не следва да се разглежда самостоятелно, доколкото тя е взета във връзка с обвинението, по което е образувано н.о.х.д. № П-29/2011 г., а следва да бъде съобразена при определяне на общото обезщетение, дължимо поради оправдаването на подсъдимия по това дело за част от обвиненията. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение относно преценката за конкретните вреди, причинени за всяко от повдигнатите обвинения. В тази връзка е прието по претенцията за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с Решение № 81/24.04.2012г. н.о.х.д. №68/2012г. на ВКС, че наказателното производство срещу него е продължило около година и 2 месеца, през което време безспорно същият е търпял негативни психически изживявания и стрес, отношението на неговите близки и приятели е било променено, а и за образуваното наказателно производство са изнасяни сведения и коментари в медийното пространство, които са достигнали до неограничен кръг лица, но не били събрани доказателства за увреждания, имащи трайна последица за психичното и физическото състояние на ищеца. Същевременно повдигнатото обвинение било за леко престъпление и спрямо обвиняемия не са били упражнени мерки за процесуална принуда. С оглед на това, при липса на данни за конкретни вредни последици за ищеца от незаконното обвинение, които да са довели до конкретна промяна в начина му на живот, съдът е приел сумата от 2 000 лева за достатъчна да репарира причинените неимуществени вреди. Във връзка с иска за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което с Решение № 44/10.04.2012г. нохд. №3013/2011г. на ВКС ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.348, б. „а“, пр. второ от НК, а в останалата част деянието е преквалифицирано е прието, че наказателното производство срещу ищеца е продължило около две години и половина, през което време същият е търпял негативни психически изживявания и стрес, свързани с възможността за налагане на наказание до пет години лишаване от свобода. Обоснован е доводът, че когато мярката за неотклонение е отменена като незаконна, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство, обезщетението се определя самостоятелно, а в случай че лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконната мярка за неотклонение, поради което претенцията за присъждане на обезщетение за търпяната незаконна мярка „домашен арест“ се разглежда във връзка с присъждането на обезщетение от незаконно обвинение по н.о.х.д. П-29/2011г. Посочено е, че същата е била взета във връзка с повдигнатите обвинения по чл.339а, ал.2, вр. ал.1 и по чл. 339, ал.1 от НК, за едно от които – това по чл.339а, ал.2, вр.ал.1, ищецът е оправдан с решение на ВКС от 10.04.2012г. по н.о.х.д. 3013/2011г.. Предвид изложеното съобразно продължителността на наказателното производство и характера на обвинението за справедливото обезщетение е приета сумата от 3 000 лв . По отношение на претенцията за имуществени вреди и във връзка с представените като доказателства извлечения от счетоводните книги на адвокатско дружество, съдът е приел, че вписванията в счетоводни книги могат да служат като доказателство на лицето или организацията, които са водили книгите, като в случая същите са представени не от адвокатското дружество, което не е страна в процеса, а от клиент на дружеството, поради което не могат да се ценят като доказателство. Счел е също, че представеният договор за правна защита и съдействие няма дата и в него не се съдържа информация за какви действия и по кое дело е заплатено възнаграждението, поради което претенцията като недоказана е приета за неоснователна.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Формулираните от жалбоподателя правни въпроси са обуславящи решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се обосновава наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. В случая такава обосновка липсва. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Такива доводи не са релевирани от касатора. Същевременно следва да се посочи, че по поставените въпроси е налице задължителна съдебна практика, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна и осъвременяване. Така в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2005г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е оправдан. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 449 от 16.05.2013г. на ВКС по гр. д. № 1393/2011г., IV г.о., приложено от касатора, е прието, че „в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Следователно, щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в едно, а в множество отделни дела“. Въззивният съд не се отклонил от тази задължителна съдебна практика. Изложени са мотиви във връзка с обстоятелствата около всяко едно обвинение, но присъдените размери на обезщетение са съобразени с цялостното отражение на двете производства върху ищеца.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
По касационната жалба на Красен Н. Ф. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, посредством формулирането на първите три въпроса от изложението, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в това число посочените от самия касатор/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение с приложената задължителна за съдилищата съдебна практика. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл. Разликата в присъдените с цитираните съдебни решения обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Формулираният от касатора четвърти въпрос, свързан с преценката на въззивния съд за предпоставките за служебно назначаване на експертиза, респективно за събиране на доказателства по реда на чл.266 ГПК, не би могъл да обоснове наличието на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването. В случая този въпрос е аргументиран единствено с твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на процесуалноправни разпоредби. Отговорът му предполага проверка на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата и с приложението на разпоредбата на чл. 162 ГПК и чл.195 ГПК като израз на въведения с чл. 7, ал. 1 ГПК принцип на служебното начало при изясняване на обективната истина по делото. Поради относимостта му към правилността на решението, а не към очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол, този въпрос следва да бъде квалифициран като касационен довод по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде разгледан при реализиране на касационния контрол в производството по чл. 290 ГПК. Както изрично е отразено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, като не би могло да е налице припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Както от страна на законодателя, така и в задължителната тълкувателна практика на ВКС е направено ясно и точно разграничение между достъпа до касационно обжалване и предпоставките за него и основанията за неправилност на въззивното решение, което, видно от съдържанието на касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е съобразено от касатора. На следващо място следва да се посочи и това, че въпросът е и некоректно формулиран и не съответства на данните по делото, доколкото във въззивната жалба не е било въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение по отношение на доклада или във връзка с доказателствени искания, нито със същата е било заявявано искане за допускане на експертиза, което въззивният съд да е оставил без уважение, без да се мотивира защо. Никакви доказателствени искания не са били направени от процесуалния представител на ищеца-жалбоподател и в единственото открито съдебно заседание, проведено пред въззивния съд. Въззивната жалба съдържа единствено несъгласието на жалбоподателя с извода на първоинстанционния съд, че искането за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е неоснователно, както и оплакването, че не са ценени правилно събраните в тази насока писмени доказателства. Предвид изложеното се обосновава извод, че с поставения въпрос не е обосновано наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване и за настоящата инстанция отсъства задължение за обсъждане обвързаността му със сочената допълнителна предпоставка.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Красен Н. Ф..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 584 на Софийски апелативен съд, постановено на 30.03.2016г. по в.гр.д.№ 91/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: