4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
гр. София, 04.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3360 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 244/ 14.05.2013г. по т.д. № 356/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 70 22.02.2013г. по гр.д. № 182/ 2012г. на Окръжен съд – Смолян, за отхвърляне на предявения от касатора срещу [фирма] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 90 509,14 лева, представляваща дължима неустойка за периода от март 2007 до септември 2009г. вкл., поради недобросъвестно изпълнение на задължението за плащане на част от печалбата от продадени карти за градския транспорт по договор от 01.10.2003г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на направените за настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на влязло в сила решение по частичен иск, с който в полза на ищеца е присъдена неустойка от 60 000 лева, със сила на пресъдено нещо е признато съществуването на всички правопораждащи юридически факти по отношение на вземането за неустойка – договорното отношение между страните, породено от сключения на 01.10.2003г. договор; факта на неизпълнение на задълженията, даващи основание да се търси споменатата неустойка, както и обстоятелството, че така постигнатата уговорка за плащане на същата е действителна. Изложени са съображения, че силата на пресъдено нещо не обхваща сумата над присъдения с частичния иск размер, като по отношение на тази част от вземането за неустойка не е налице прекъсване на давността по см. на чл.116 ЗЗД с предявяването на частичния иск. Прието е за основателно възражението на ответника, че претенциите за заплащане на неустойка за месеците март 2007г. – август 2009г. вкл., на основание чл.111, б. „б” ЗЗД и чл.114, ал.1 и ал.4 ЗЗД са погасени по давност, тъй като искът е предявен на 09.10.2012г. – след изтичане на три години от момента на изискуемостта на неустойките. Въззивният съд се е аргументирал с клаузата на договора, предвиждаща, че ответникът дължи неустойка в размер на 5000 лева, ако към 15 -то число на следващия месец има неизпълнено задължение за сума не по-малка от 2000 лева, от която е изведено, че всяко вземане за неустойка възниква на 15-то число на следващия месец, за който е налице неизпълнение на задължение от минимума от 2000 лева, от когато тече 3-ри годишният давностен срок за съответното вземане за неустойка, като фактът, че неустойката се претендира за неизпълнение на задължения за времеви период от няколко месеца, не променя началният момент на течението на давността за съответната неустойка. Относно вземането за неустойка за месец септември 2009г. е прието, че то става изискуемо на 15.10.2009г., поради което не е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена на 09.10.2012г., преди изтичането на 15.12.2012г. на тригодишния давностен срок. Решаващият състав е взел предвид присъдената за този месец по частичния иск сума от 1764, 70 лева, с оглед на което е уважил претенцията по чл.92, ал.1 ЗЗД за месец септември 2009г. за сумата 3235,30 лева при претендиран размер от 5000 лева.
Касаторът в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи, че е налице прекъсване на давността по отношение на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като претенцията следва да се разглежда като такава за цялостния времеви период, а не като претенции за неустойка за отделните месеци от периода. Поддържа, че в диспозитива на влязлото в сила решение по частичния иск е посочено, че се присъжда частично предявена неустойка в размер на 60 000 лева за периода март 2007г. – декември 2009г., а не такава за отделни месеци, като незачитайки формираната сила на пресъдено нещо, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с трайната практика на ВКС, поради което е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съответно по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, за допускане до касация на обжалвания акт. Излага се доводът, че неустойката е претендирата и присъдена по частичния иск за период от март 2007г. до декември 2009г., без да се сочи кои месеци обхваща, поради което последен ден по см. на чл.114, ал.4 ЗЗД, за който се начислява неустойката и от който тече давността, е последната дата на посочения период- 31.12.2012г. Въз основа на това е направен извод, че тригодишната погасителна давност не тече за всяко вземане за всеки месец поотделно. Твърди се, че въззивната инстанция се е произнесла по материалноправния въпрос, следва ли, при наличие на влязло в сила решение, с което се признава претендираната сума за дължима за конкретно определен период от време, с последващо решение да се признае, че става въпрос за отделни задължения за отделни месеци, част от целия период?, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Този въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, ако той не е посочен от жалбоподателя.
Видно от изложението към жалбата, единственият формулиран от касатора въпрос е следва ли, при наличие на влязло в сила решение, с което се признава претендираната сума за дължима за конкретно определен период от време, с последващо решение да се признае, че става въпрос за отделни задължения за отделни месеци, част от целия период. В останалата част от изложението си жалбоподателят не е посочил конкретни въпроси, с които обосновава допускането на касационното обжалване, като по същество развива единствено съображения за незаконосъобразност на акта, която не може да бъде предмет на проверка във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Според диспозитива на влязлото в сила решение по частичния иск, в полза на касатора е присъдена сумата от 60 000 лева, представляваща неустойка за неизпълнени задължения по договор от 01.10.2003г. за периода от м.март 2007г. до м. декември 2009г. След като присъдената по частичния иск неустойка е за неизпълнени през посочения времеви период повече от едно задължения, единственият формулиран от касатора въпрос, който се основава на твърдение за обратното, се явява неотносим за спора.
Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане до касация на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение.
С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените от него за настоящото производство разноски в размер на 1500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 244/ 14.05.2013г. по т.д. № 356/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], направени разноски за настоящото производство в размер на 1500 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.