4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
гр. София, 08.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1449 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на М. Н. С. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. С., против определение № 14 от 10 януари 2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 699 по описа на окръжния съд в гр. Шумен за 2013 г., с което е потвърдено протоколно определение от 17 октомври 2013 г., постановено по гр.д. № 816 по описа на районния съд в гр. Шумен за 2012 г. за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В жалбата се поддържа неправилност на обжалваното определение. Твърди се, че е предявен установителен иск за собственост по отношение на отнет от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество на чужд недвижим имот – комисията не може да придобие права върху него, тъй като е осъществена гражданска конфискация от лица, които не са собственици, и всеки, който придобие права от комисията, ще я придоби от несобственик. Поддържа се, че конфискацията е осъществена от лице, спрямо което не е настъпило вещно-транслативно действие и то не е станало реален собственик на спорния имот. Представена по делото е искова молба за спорния имот от 2007 г., и следователно държавата е знаела, че собствеността върху имота е спорна и е следвало да бъдат конституирани в делото по конфискацията всички страни по вписаната искова молба. Частната жалбоподателка поддържа, че е сторен отказ от правосъдие. От мотивите на решението по гр.д. № 1112/2011 г. на районния съд в гр. Шумен и решението на въззивната инстанция е видно, че Р. не е собственик на имота, като единствената защита спрямо лицата, които са придобили имота от него, е установителният иск, а не прогласяването на нищожност на сделката, тъй като не е настъпило вещно транслативното действие и той не е придобил имота. В допълнителна молба се сочи, че жалбата е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаеща ограничено право на защита, с което се отказва правосъдие по установителен иск за признаването на частната жалбоподателка за собственик на имот по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ответникът К., Т. д. В., чрез главен инспектор-юрист А. В., в отговор на частната касационна жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Ответниците Национална агенция по приходите, М. на р. р. и б., Д. И. Р. и Р. А. Р. – двамата от [населено място], не вземат становище по частната жалба.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд сочи правилото на чл. 29 и чл. 28, ал. 2 ЗОПДИППД /отм./ и приема, че с оглед спецификата на производството по отнемане на имуществото, придобито в резултат от престъпна дейност, се урежда възможност за трети лица, претендиращи самостоятелни права върху имуществото, предмет на искането по ЗОПДИППД /отм./, да заявят претенцията си в рамките на специалното производство, с оглед едновременното и безпротиворечиво разрешаване на въпроса за собствеността на подлежащото на отнемане имущество и принадлежността му към патримониума на ответника по иска. Заключава се, че правото на третите лица да предявят самостоятелни претенции върху съответното имущество може да бъде осъществено само в рамките на исковото производство по специалния конфискационен закон, а не в друго самостоятелно такова, а в случай, че не са се възползвали от това право, третите лица губят възможност да търсят защита на имуществените си права срещу страните по делото в друго производство, особено при наличие на влязло в сила решение за отнемане в полза на държавата на спорното имущество, което по силата на чл. 297 ГПК е задължително. Сочените изводи са дадени в контекста на установените по делото обстоятелства: с влязло в сила решение по гр.д. № 1605/2007 г. на районния съд в гр. Шумен упълномощителна сделка от 1999 г. и разпоредителна сделка от 2000 г. с процесния апартамент са прогласени за нищожни; с решение по гр.д. № 1112/2011 г. по описа на районния съд в гр. Шумен е отхвърлен предявен от С. против Д. и Р. Р. и И. и Й. Й. иск за прогласяване нищожност на сделка от 2001 г.; с решение по гр.д. № 108/2008 г. по описа на окръжния съд в [населено място] спорният недвижим имот е отнет от Р. по реда на ЗОПДИППД /отм./, а обявата за образуването на делото е публикувано в Държавен вестник на 28 март 2008 г.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като частната жалбоподателка не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване, за да се пристъпи към преценката на допълнително посочения от нея критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Това разрешение почива на основното начало на диспозитивност на гражданския процес – обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните (чл. 6, ал. 2 ГПК).
В случая частната жалбоподателка в жалбата е посочила своето виждане за защитата си срещу решение за отнемане на имот от формалния, а не от действителния му собственик, както и за последиците от подобно отнемане за евентуални последващи приобретатели на имота. В допълнителната молба са изложени само твърдения за ограничаване правото й на защита и отказ от правосъдие с искане за прилагане на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без посочване на какъвто и да е правен въпрос, относим към изводите на съда. Не е поставен принципно (а и за конкретния случай) значимият въпрос за това пропускът от страна на заинтересовано лице да встъпи в производството по реда на чл. 29 ЗОПДИППД /отм./ препятства ли предявяването на правата в друго самостоятелно производство. По този основен решаващ извод на въззивния съд правен въпрос не е посочен, и съгласно задължителното тълкуване на ВКС, посочено по-горе, касационното обжалване не може да бъде допуснато, независимо от интереса на частната жалбоподателка да получи различно разрешаване на спорния предмет.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 14 от 10 януари 2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 699 по описа на окръжния съд в гр. Шумен за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: