О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
София, 09.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2803 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. „БЪЛГАРСКИ АВТОМОБИЛЕН С.”, [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 01.04.2013 год., по гр.д.№ 8982/2012 год., в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 27.03.3012 год., по гр.д.№ 10302/2011 год. за уважаване на предявения от [фирма], гр. София срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.415 ГПК за сумата 9 752 лв., представляваща възнаграждение по договор за публично представяне от 10.08.2009 год. и по фактура № 42 от 10.03.2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.12.2010 год. до окончателното и изплащане, както и в частта за присъдените деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.79 ЗЗД и чл.82 ЗЗД и на съществените процесуални правила, свързани с преценката на доказателствения материал по делото и доказателствената сила на представените писмени доказателства – частни свидетелстващи документи.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, а именно : „ Дължи ли ответникът възнаграждение по предявен иск с правно основание чл.79 ЗЗД, когато е установено неизпълнение на задълженията от страна на ищеца по сключен между страните договор?”
Твърдението на касатора е, че същия този въпрос се разрешава противоречиво в практиката на съдилищата, а като израз на визираното противоречие са посочени: решение № 59 от 30.03.2009 год., по в.т.д.№ 63/2009 год. на Варненския апелативен съд; решение № 18 от 01.04.2008 год., по т.д.№ 75/2007 год. на Русенския окръжен съд; решение № 211 от 15.01.2005 год., по гр.д.№ 402/2003 год. на Бургаския окръжен съд; решение от 11.11.2004 год., по в.гр.д.№ 497/2003 год. на Великотърновския апелативен съд; решение № 431 от 07.06.2006 год., по т.д.№ 1025/2005 год. на ІІ т.о. на ВКС; решение № 242 от 12.05.2010 год., по т.д.№ 3396/2009 год. на Софийски апелативен съд; решение № 180 от 19.10.2009 год., по т.д.№ 331/2009 год. на Варненския апелативен съд; решение № 211 от 14.01.2009 год., по гр.д.№ 194/2008 год. на Пловдивския апелативен съд; решение № 3911/29.10.2012 год., по гр. д. № 21634/2011 год. на ПРС; решение № 265 от 02.07.2012 год., по гр. д. № 1840/2011 год. на Смолянския районен съд и решение № 111/ 11. 01. 2010 год., по гр.д.№ 49/2009 год. на ЦРС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК , чрез пълномощника си адв. Г. – САК, е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на формулиран от касатора правен въпрос, попадащ в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, а алтернативно и по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, валиден въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения установителен иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК решаващият състав на Софийски градски съд е приел, че в периода 01.08.2009 год. – 16.11.2009 год. страните са били валидно обвързани от сключен помежду им на 01.08.2009 год. договор за предоставяне на услуги в областта на публичното представяне на ответника С. „Български автомобилен съюз”, на неговата дейност и на предоставяните от него възможности срещу фиксирано месечно възнаграждение, по който последният, като възложител е останал задължен с признатото за установено вземане на ищеца.
Анализирайки подробно събраните по делото доказателства – частни свидетелстващи и диспозитивни документи – месечни доклади, фактури и кореспонденция между страните и въз основа на неоспореното заключение на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза за извършените от възложителя плащания в исковия период въззивният съд е изградил правен извод, че облигационната връзка помежду им е била успешно развалена с едностранното волеизявление на последния, основано на договорната клауза на чл.16,3.2 от договора едва след 16. 11.2009 год., поради което до тази дата ищецът, в качеството си на изпълнител, е престирал надлежно уговорения трудов резултат, поради което, независимо от безспорно неточното му изпълнение има право на вземане за изработеното в размер на неизплатената част от дължимото възнаграждение, за което в негова полза по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение.
Позовавайки се на предмета на сключената сделка, Софийски градски съд е счел, че като съдържаща елементи и на поръчка и на изработка тя подчинена на специфичните правила за всеки един от тези два договора и доколкото те не са били изрично дерогирани от конкретните договорни клаузи, то в тежест на ответника, като възложител, е било да докаже, че процесната престация на ищеца, като не съответстваща на предвидените параметри и обем, е била непълно негодна за предназначението и, за да е основателно защитното му възражение за пълно неизпълнение, изключващо ангажиране на отговорността му за заплащане на възнаграждение, каквито доказателства по делото отсъстват. Допълнително в тази вр. съставът на въззивния съд е посочил, че само по себе си некачественото изпълнение на длъжника не погасява задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а поражда конкретни права за възложителя, които следва да бъдат упражнени от последния, за да доведат до целените от него правни последици – намаляване размера на дължимото възнаграждение или заплащане на съответно обезщетение за причинените вреди, което обстоятелство също е останало недоказано по делото за периода до разваляне на договора.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е значим за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същия е визираното противоречие, което с оглед характера на цитираните съдебни актове е относимо към критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че с изключение на решение № Т-242/12.05.2010 год., по т.д.№ 3396/ 2009 год. на Софийски апелативен съд, решение № 18/2008 год., по т.д.№ 75/2007 год. на Р. и решение № 431/2006 год., по т.д.№ 1025/ 2005 год. на ІІ т.о., за които с оглед данните от ползваната от касатора информационна система може да се приеме, че са окончателни, останалите цитирани с касационната жалба съдебни актове на различни по степен съдилища в страната са без отбелязване да са влезли в сила и съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се включват в съдебната практика, поради което и не подлежат на обсъждане, то и от влезли в горепосочени сила решения не би могло да се направи извод за наличие на твърдяното противоречие.
Същите са постановени при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело, поради което самото отсъствие на идентичност в отделните факти и обстоятелства по делата, изключва и еднаквото им решаване.
Само за прецизност на изложеното следва да се отбележи, че съгласно последователната практика на ВКС, обективирана както в цитираното решение № 431/2006 год., по т.д.№ 1025/ 2005 год. на ІІ т.о., така и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 157/08.11.2010 год. , по т.д.№ 1135/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, имащо задължителен за съдилищата в страната характер, с която въззивното решение на СГС е изцяло съобразено, недостатъците на престирания трудов резултат, предмет на договора за изработка, не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат единствено права на възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД. Само , когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение и е технически невъзможно, или икономически нецелесъобразно те да бъдат отстранени, е налице пълно неизпълнение, което освобождава възложителя от задължението му за насрещно изпълнение, но сочените обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване в процеса, съобразно установената в чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест.
Отделен в тази вр. е и въпросът, че при наличие на задължителна практика, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Що се касае до останалите критерии за селекция, на които касаторът се позовава, те са бланкетно възпроизведени и съгласно ТР № 1/19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС не подлежат на обсъждане.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 400 лв./ четиристотин лева/, заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 8 от 19.06.2013 год./ № 0365252/.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на „БЪЛГАРСКИ АВТОМОБИЛЕН С.”, [населено място] с вх.№ 52672/ 07. 05. 2013 год. на въззивното решение на Софийски градски съд от 01.04.2013 год., по гр.д.№ 8982/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА С.„БЪЛГАРСКИ АВТОМОБИЛЕН С.”, гр.София да заплати на [фирма], гр.София сумата 400 лв. / четиристотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: