О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
София, 20.06.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 217 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8106 от 28.08.2015 г. на С. Н. К., П. И. К. и А. И. К. чрез адвокат П. К. от АК – Х. против въззивно решение № 335 от 17.07.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 340/2015 г. по описа на Окръжен съд – гр. Хасково.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията за редовност по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приложено е изложение на касационните основания съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касация А. И. А. чрез адвокат М. Г. от АК – Х. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски.
Ответниците по касация Л. А. Г., Р. А. Й. и А. В. А. не са депозирали отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е отменил Решение № 3 от 12.02.2015 г. по гр.д.№ 51/2014 г. по описа на Районен съд – Ивайловград, вместо което е признал за установено по отношение на С. Н. К., П. И. К., А. И. К., Л. А. Г., Р. А. Й. и А. В. А., че ищецът А. И. А. е собственик по давностно владение на 1 255 кв.м., представляващи част от имот 075006 по КВС на [населено място], находящ се в землището на [населено място], м. „Ш. е.” по КВС, с ЕКНМ 32024, заемащи западната част на имота при граници: запад – имот 001014, собственост на А. И. А.; север и юг – имот 001015 – мера и дерета, собственост на [община]; изток – част от имот 075006, с предназначение – овощна градина, която част е затворена между точките 1, 2, 3, Б, В, Г, 15, 16, Д, Е, Ж, 14 и 10, съгласно комбинираната скица към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от въззивното решение.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК с доводи, че и въззивното, и първоинстанционното решение са както нищожни, така и недопустими.
На първо място касаторите поддържат, че решенията на двете инстанции са нищожни, тъй като се намират „в противоречие с императивна норма на ГПК”. Противоречието съзират в това, че в текста на исковата молба е записано, че се предявява по реда на чл. 225, ал. 1 ГПК и съдържа искане за съединяване на предявения от А. И. А. иск с производството за съдебна делба, предмет на гр.д.№ 103/2013 г. на РС – Ивайловград. Подобно процесуално поведение намират за несъвместимо с правилата, регламентиращи допустимото съединяване на искове в делбеното производство. Поддържат също така, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част и петитума й. Не е посочено и в какво се състои правния интерес от предявения иск. Съдът не е положил усилия да приведе исковата молба в съответствие с изискванията за наличие на правен интерес и редовност, а докладът на съда не отговаря на изискванията по чл. 146 ГПК. Районният съд е постановил решение с белезите на нищожно и недопустимо, което въззивният съд е следвало да обезсили и върне делото на първата инстанция, а като не е процедирал така самият той е постановил нищожен съдебен акт.
Касационният съд не споделя развитите от касаторите съображения. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон. В съдебната практика и в правната теория, съдържанието на понятието е извлечено по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правния спор. В константната съдебна практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение решенията както на първата, така и на втората инстанции. Съдилищата са се произнесли по иск, който е в кръга на компетентност на българския граждански съд. Решенията са постановени от надлежен състав, изготвени са в писмена форма и са подписани от състава. Волята на съда е обективирана ясно и разбираемо. Възраженията на касаторите относно доклада по делото са ирелевантни относно преценката за валидност на атакувания акт. Както е разяснено с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, като извършването на непълен или неточен доклад се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск.
Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна нищожност на въззивното решение.
На следващо място касаторите поддържат, че решенията и на двете инстанции са недопустими. Считат, че липсва правен интерес от водения иск, защото ищецът като собственик на идеална част от недвижим имот не може да твърди, че по давност е придобил реална част от същия имот. Не е налице нито активна, нито пасивна легитимация на страна по делото, защото ответникът А. В. А. не притежава права в имота, и няма как ищецът А. И. А. да отрича правата на последния, за да е налице неговия правен интерес от водения иск. Отново обръщат внимание на разпоредбите на чл. 342 и чл. 343 ГПК, които поддържат да са нарушени. Възразяват срещу произнасянето по отношение на част от имот с площ от 1255 кв.м. при заявено искане за признаване на права върху терен с площ 1 300 кв.м., като считат, че иск като уважения не е бил предявен и се позовават и на отсъствието на отхвърлителен диспозитив за 45 кв.м. Поддържат, че е нарушено диспозитивното начало в процеса, тъй като искането на А. И. А. е по чл. 225, ал. 1 ГПК и чл. 213 ГПК, а съдът не е разгледал така предявения иск. С изложението са поставени и въпроси, които, макар да са третирани от касаторите като такива с отношение към правилността на решението, всъщност обобщават възраженията им срещу допустимостта на решението, а именно: (1) „Има ли правен интерес собственика на идеална част от съсобствен имот, придобит чрез сделка, да претендира срещу останалите съсобственици по наследство на останалите идеални части от имота, право на собственост върху реална част от същия имот ?” , (2) „Има ли колизия в описания в точка 1, въпрос за положението на собственика на идеална част от съсобствен имот, придобит чрез сделка и съсобственик на реална част от имота водеща до положението му ищец и ответник и допустимо ли е това ?” , (3) „Допустимо ли е ищец, придобил всичките идеални части от имот на един от наследниците на имот, да води установителен иск срещу същия, при положение, че последния не е вече съсобственик. В този случай съдът следва ли да укаже на ищеца, че искът му е предявен срещу ненадлежна страна, оставяйки исковата молба без движение, или следва да произнесе решение, с което да отхвърли иска като неоснователен по отношение на този ответник или да прекрати делото в тази му част ?” , (4) „Когато съдът уважи част от исковата претенция по установителен иск за собственост на недвижим имот, следва ли да се произнесе с решение, с което отхвърля иска в останалата му част ?” и (5) „Когато първоначално предявения иск не е бил конкретизиран след приемане на заключение на СТЕ, дали съдът следва да се произнесе по първоначално предявения или индивидуализиран по заключението на вещото лице имот, когато признае иска за основателен ?”.
Касационният съд не споделя развитите от касаторите съображения срещу допустимостта на въззивното решение.
Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки, както и от съответствието между сезирането и произнасянето на съда. Надлежната активна процесуално-правна легитимация и интереса от водене на иска произтичат от заявените в исковата молба твърдения за притежание на спорното право в патримониума на ищеца (каквито в случая са заявени), а съответствието между тези твърдения и действителното правно положение е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на процеса.
В разглеждания случай спор е възникнал относно собствеността на реална част от земеделски имот, намиращ се извън регулация, който е бил обект на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Предвид тези му характеристики, принципно е допустимо по отношение на част от земеделския имот да се упражнява фактическа власт с последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС, като началото на релевантното за придобиването по давност владение съвпада с момента на влизане в сила на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността. В случая е установено, че Р № 1632 от 19.11.1998 г. на ПК – И. е влязло в сила на 05.06.1999 г. и съответно 10-годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл на 05.06.2009 г. Считано от този момент ищецът А. И. А. е придобил собствеността върху процесната реална част от имот № 075006 (предвид позоваването на давността, направено с исковата молба и разясненията по т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК). По тази причина сключената между А. В. А. и А. И. А. след изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС сделка (договор за дарение от 22.07.2013 г.) би могла да произведе действие само по отношение на останалата реална част от имот № 075006 – която не е била владяна от А. И. А. и съответно е останала в съсобственост между наследниците на А. И. К.. Така установените конкретни обстоятелства опровергават доводите на касаторите за липса на правен интерес от водения иск, основани на разбирането им, че ищецът като собственик на идеална част от недвижим имот не може да твърди, че по давност е придобил реална част от същия имот. Хронологията на събитията ги подрежда в обратен ред – първо по време е придобиването по давност в индивидуална собственост на 1 255 кв.м. имот № 075006. За защита на това право е предявен установителния иск за собственост, решението по който ще бъде съобразен в рамките на делбеното гр.д.№ 103/2013 г., а защитата на правата по отношение съсобствеността върху останалата част от имот № 075006 ще се упражнява в самото делбено дело. Ето защо съдът приема, че ищецът А. И. А. има интерес от предявяването на разгледания установителен иск за собственост, а касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпросите по т. 1 и т. 2.
Обстоятелството дали с оглед дарението от 22.07.2013 г. ответникът А. В. А. притежава пасивна процесуално-правна легитимация или не, е ирелевантно за настоящото произнасяне, защото той не е депозирал касационна жалба и по отношение на него въззивното решение е влязло в сила. Неговите обикновени другари в процеса – настоящите касатори, не са легитимирани да бранят негови граждански процесуално- и материално- правни интереси, поради което и касационно обжалване не може да бъде допуснато по поставения от тях въпрос по т. 3.
Тъй като настоящото производство не е за делба, то разпоредбите на чл. 342 и чл. 343 ГПК са съвършено неотносими по отношение преценката за допустимостта на разгледания от съдилищата установителен иск за собственост.
Не е налице и произнасяне по непредявен иск. Обстоятелството, че в титулната част на исковата си молба А. И. А. е цитирал разпоредбите на чл. 225, ал. 1 ГПК и чл. 213 ГПК е без значение за квалификацията на спорното право и не обвързва съда при преценката му за дължимите процесуални действия при разглеждане на делото. Това, че съдът не е постановил отхвърлителен диспозитив по отношение на терен с площ от 45 кв.м. (разликата над площта на признатия за собствен на ищеца терен до заявената с исковата молба площ) не се отразява на допустимостта на произнасянето, с което е уважен установителния иск за собственост. В конкретния случай дори не може да се приеме, че е налице пропуск на съда да постанови отхвърлителен диспозитив. Това е така, защото предмет на делото е собствеността върху недвижим имот – част от земната повърхност, мислено обособена от останалата посредством нейните граници. По правило площта на недвижимите имоти не е техен основен индивидуализиращ белег, което и в случая е така – още с исковата молба ищецът е заявил, че предмет на делото е терен, заемащ западната част на имот № 075006 с посочени в ИМ граници, чието точно описание ще бъде посочено след изслушване заключение на съдебно-техническа експертиза от ВЛ – геодезист. Такава е изслушана от съда и индивидуализацията на присъдения на ищеца терен е съобразена именно със заключението, скицата към което (отразяваща площта, заградена на място с телена мрежа на бетонни колове) съставлява неразделна част от съдебния акт. Следователно съдът се е произнесъл по иска, с който е сезиран и в рамките на сезирането, поради което решението не е процесуално недопустимо, а касационното обжалване не може да се допусне и по въпросите от т. 4 и т. 5.
В обобщение – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
С изложението се поддържа още, че „като е приел, че ищеца е успял да докаже своя иск”, въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителна съдебна практика – ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и с незадължителна съдебна практика (Р № 457 от 30.10.2014 г. по в.гр.д.№ 661/2014 г. на ОС – Хасково, както и че обжалването следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Конкретно питане не е формулирано, поради което и с оглед разясненията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационно обжалване не може да бъде допуснато, още повече че въпросите, по които принципно е възможно да се допуска обжалване трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Предвид настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от него разноски за защитата му пред ВКС, възлизащи на заплатената в брой сума от 500 лв. – адвокатско възнаграждение по ДПЗС № 131 от 08.10.2015 г. за изготвянето на отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 335 от 17.07.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 340/2015 г. по описа на Окръжен съд – гр. Хасково.
ОСЪЖДА С. Н. К., П. И. К. и А. И. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на А. И. А. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: