ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 268
София, 21.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4417 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.А. като процесуален представител на С. Д. Р. от [населено място] срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд /БОС/ от 05.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 22/2013г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] Б. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 05.ІІІ.2013г. БОС е потвърдил решението на Бургаския РС от 07.ХІ.2012г. по гр.д. № 1374/2012г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на дружеството 6158лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неправомерно повреждане на собствената на ищеца вещ – видеокамера, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 24.ІІІ.2010г. – до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд, споделяйки изцяло и мотивите на първоинстанционния на основание чл.272 ГПК, е приел, че са налице всички предвидени в чл.45 ЗЗД елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно поведение на ответника, изразяващо се в силно дърпане на видеокамерата, държана от оператора свидетеля С., настъпила имуществена вреда – повреждане и деформация на отделни елементи и модули на вещта, без които тя не може да работи, причинно-следствена връзка между деянието и вредата – със силното дърпане на камерата ответникът нарушил чужда правна сфера, причинявайки повреждането и деформацията й /на обектив, на визьор, на репортажно осветление и на ръкохватка/; ответникът, чиято е била тежестта, не е оборил законовата презумпция по чл.45 ал.2 ЗЗД за виновно поведение; установено е, че ищецът е собственик на камерата, че именно тя е предмет на увреждането, като не съществуват различия в обозначаването й в различните документи, в т.ч. в протоколите по досъдебното производство; за изводите си първоинстанционният съд изцяло се е позовал на събраните от него доказателства и предимно на показанията на свид.С., които правилно е кредитирал, като е аргументирал защо не кредитира показанията на свидетелите на ответника Стоилова и К.; позоваването на материалите по досъдебното производство е доколкото камерата е била занесена в полицията непосредствено след инцидента, заснета е и е направен оглед от експерт, описал повредите и увредените части; относно частите, които са подменени, съдът е взел предвид протокол за сервизно обслужване от 25.VІІІ.2010г., съставен от оторизиран сервиз, и фактура от 11.VІІІ.2010г.; като неоснователни са оценени възраженията на ответника /касатор/ относно размера на обезщетението – имуществото на ищеца е намалено със сумата, заплатена за подмяна на увредените части с нови, тъй като ремонтирането им е било невъзможно, при което не може да става въпрос за дължимост само на остатъчна стойност.
В изложението на С. Д.Р. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1.допустимо ли е в гражданското производство да бъдат използвани материали от прекратено наказателно досъдебно производство, както и към граждански иск да се приобщават чужди логически изводи – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК; 2. допустимо ли е съдът да се произнесе по иск по чл.45 ЗЗД, без по делото да е проведено пълно и главно доказване на вината и причинно-следствената връзка – в противоречие с ППВС № 7/1959г. и две решения на състави на ВКС; 3. дали размерът на вредите се определя по остатъчната стойност към момента на деянието – в противоречие с едно решение на състав на ВКС; 4.допустимо ли е съдът да се произнесе, без да обсъди всички събрани по делото доказателства и да не постанови собствени мотиви – в противоречие с ППВС № 4/1968г. и с ППВС № 1/1953г.; 5. допустимо ли е произнасяне на съда при игнориране дори на една от предпоставките на сложния фактически състав на непозволеното увреждане – в противоречие с ТР № 88/1962г. ОСГК и на ТР № 1/2001г. ОСГК; 6. въззивният съд се позовал на показания на свидетели, разпитани в предварителното производство – в противоречие с ТР № 1/2001г. ОСГК и с две решения на състави на ВКС; 7. въззивният съд не обсъдил всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение, релевирани във въззивната жалба – в противоречие с ППВС № 3/1973г. и с едно решение на състав на ВКС, като било недопустимо втората инстанция да не изрази собствени фактически и правни изводи.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставените в изложението на касатора правни въпроси не отговарят на тези изисквания. По въпросите под номера 1, 2, 4, 5 и 7 въззивният съд не се е произнесъл. По първия това е така, тъй като е заключено, че доказателствата, обосноваващи приетия изход по спора, изцяло са събрани в производството по делото. По втория въпрос това е така с оглед направения извод, че по силата на чл.45 ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, което е в тежест на ответника, както и че е установена причинно-следствена връзка между противоправното действие на ответника и причинената на ищеца имуществена вреда. Четвъртият въпрос се обосновава само с игнориране от въззивния съд на протокол за доброволно предаване от 25.ІІІ.2010г., каквото оплакване не е релевирано във въззивната жалба на Р., поради което и по силата на чл.269 ГПК съдът не е следвало да основава изводите си и на този документ. По петия и по втората част от седмия въпрос няма произнасяне, тъй като въззивният съд съобразно оплакванията във въззивната жалба е изложил и своите изводи по наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Шестият въпрос, както и първата част от седмия въпрос са неконкретни – не се сочи показанията на кои разпитани в наказателното производство свидетели са взети предвид от въззивния съд, нито кои релевирани във въззивната жалба доводи не са били обсъдени, което е пречка за преценка дали въпросите са от значение за изхода на спора. По третия въпрос с представеното по делото решение № 18/28.І.1997г. по гр.д. № 3511/1995г. ІV ГО на ВКС не се обосновава наличие на противоречива практика – в това решение произнасянето е само относно моментът, към който се определя размерът на имуществените вреди, и няма разрешение дали размерът се определя по остатъчна стойност.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд № 1-17 от 05.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 22/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: