О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
гр. София, 04.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3245 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК и чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по: 1/ касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1951 от 18.03.2013г. по гр.д. № 9840/2012г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 02.08.2010г. по гр.д. № 49986/2009г. на СРС, ГО, 31 състав, за осъждане на касатора да заплати на основание чл.92, ал.1 ЗЗД на П. К. Л. Н. и Р. Е. Н. сумата 8433 евро – неустойка за забава по предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот от 28.08.2007г.; 2/ по частна жалба на П. К. Л. Н. и Р. Е. Н. срещу определение № 8324 от 29.04.2013г. по гр.д. № 9840/2012г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата им по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по жалбата, П. К. Л. Н. и Р. Е. Н., считат, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно подържат, че жалбата е неоснователна. Претендират присъждане на направените в производството пред ВКС разноски за процесуално представителство.
В частната жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК е неправилно, като противоречащо на материалния закон, поради което се иска отмяната му и присъждане на разноски от 1000 евро за въззивната инстанция. Частните жалбоподатели твърдят, че неправилно въззивният съд е игнорирал клаузата на чл.2, ал.2 от договора за правно обслужване, според която договореното възнаграждение на адвоката се дължи при подписването на договора, с което се доказва и изплащането му.
Ответникът по частната жалба, [фирма], моли да се потвърди атакуваното определение, като законосъобразно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба на [фирма]:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е в забава на изпълнението на срочното си задължение за подготовка и сключване на окончателен договор за покупко – продажба, тъй като не е изпълнил до 30.10.2007г. задължението си да прехвърли нотариално имота с разрешение за ползване, което разрешение е издадено едва на 03.06.2008г. Въз основа на извършените от ищците преводи и съдържащата се в договора разписка, въззивната инстанция е извела, че ищцата, в качеството си на купувач, е изправна страна по предварителния договор. Посочено е, че изплащането на остатъка от цената е обусловено от изпълнение на задължение на ответника за уведомяване в срок до 30.10.2007г., че е издадено разрешение за ползване, което условие не се установява да е настъпило. Счетено е за неоснователно възражението на ответника по иска – настоящ касатор, че забавата на издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация не е последица от негово виновно неизпълнение, а се дължи на неоснователна и незаконосъобразна забава на общинската администрация при издаването на разрешение за строеж на външно ел. захранване и трафопост, което е причина за последващо забавяне при снабдяването със строителни книжа. Решаващият състав се е мотивирал, че още при подписването на предварителния договор на 28.08.2007г. строителят е знаел, че общината вече е в забава относно издаването на исканото от него с молба от 20.03.2007г. разрешение за строеж за външно ел. захранване и трафопост на сградата, но въпреки това е изразил съгласие след два месеца – на 30.10.2007г., да настъпи крайният срок за издаване на това разрешение, на разрешението за ползване и за изпращането на покана за нотариалната сделка. Прието е, че забавата на общинската администрация не е обективно непредвидима при подписването на договора, поради което не е била непредвидима и забавата на касатора и настъпването на вреди за ищците, обезпечени с неустойката.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните, обусловили изхода на делото правни въпроси: /1/ Кои елементи от фактическия състав на неустоечното правоотношение подлежат на доказване и чия е доказателствената тежест за това?; /2/ Наличието на вина част ли е от фактическия състав за възникване на задължение за заплащане на неустойка и следва ли да се докаже, че неизпълнението на задължението се държи на причина, за която длъжникът отговаря?; /3/ Може ли неизправна по договора страна да претендира неустойка?”.
Първият наведен от жалбоподателя въпрос за фактическия състав на вземането по чл.92, ал.1 ЗЗД и тежестта на доказването му, макар и включен в предмета на спора, с оглед предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, е много общо формулиран, поради което не отговаря на изискването по чл.280, ал.1 ГПК за поставен от касатора конкретен правен въпрос, съобразно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме, че в него се внася конкретика посредством втория въпрос за вината, като част от фактическия състав за възникване на вземане за неустойка, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решението на въззивния съд е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, че вината при неизпълнение на договорно задължение се презюмира /чл.81, ал.1 ЗЗД/. Обуславящ за изхода на спора е правният извод на решаващия състав за недоказаност на възражението на ответника по иска – настоящ касатор, че закъснението на изпълнението се дължи на причини, за които той не отговаря, като по същество е прието, че презумпцията за вина не е оборена, с оглед наличието на конкретни обстоятелства, сочещи, че длъжникът не е положил грижата на добрия стопанин / търговец, но в тази насока не е формулиран въпрос в изложението към жалбата. За пълнота, следва да се отбележи, че посочените в изложението решения на ВКС са постановени относно въпроси и при фактическа обстановка, различни от тези в атакувания акт, а именно: относно отговорността за вреди под формата на неустойка при развален договор; за нищожността на неустоечната клауза, поради противоречи с добрите нрави; за заплащане на неустойка от страна на управителя при прекратяване на договора за възлагане на управление; за недължимост на неустойката при липса на съдействие от страна на кредитора. Поради липсата на идентичност на въпросите, предмет на цитирана от жалбоподателя съдебна практика, и въпросите, обусловили изхода на спора по конкретното дело, не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Последният поставен от касатора въпрос, дали неизправната страна по договора може да търси заплащане на неустойка, не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция въз основа на събрания по делото доказателствен материал е приела обратното, че ищците са изправна страна по договора, като правилността на този извод не може да бъде предмет на проверка във фазата на селектиране на касационната жалба. С оглед липсата на общата предпоставка за допускане до касация на обжалвания акт, не следва да бъде обсъждано наведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По частната жалба на П. К. Л. Н. и Р. Е. Н.:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да откаже изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че не се установява разноските да са реално направени по см. на чл.78, ал.3, вр. ал.1 ГПК, тъй като липсват доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение от 1000 евро за представителство пред въззивната инстанция.
Определението е правилно.
Неоснователно е твърдението на частните жалбоподатели, че със самия договор за правно обслужване от 15.01.2011г. се доказва и изплащането на договорено с него адвокатско възнаграждение от 1000 евро. Съдържащата се в него клауза, с която клиентите се задължават да заплатят адвокатското възнаграждение при подписване на договора няма характер на разписка по см. на чл.77 ЗЗД. С тази уговорка само се определя падежа на задължението за заплащане на възнаграждението, но тя не представлява изявление на кредитора за изпълнението му.
С оглед принципите на равнопоставеност и състезателност в гражданския процес, страните могат да ангажират доказателства за направените от тях разноски най – късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция – в случая това е въззивната инстанция, след който момент възможността за представянето им се преклудира. В производството по чл.248 ГПК, а следователно и с частната жалба срещу определението по чл.248, ал.3 ГПК, страните не могат да отстраняват направени от тях процесуални пропуски, поради което приложеното към частната жалба доказателство за плащане на адвокатското възнаграждение /разписка/, не може да бъде взето предвид.
С оглед непредставянето на доказателства във въззивната инстанция за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, определението по чл.248, ал.3 ГПК следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид изхода на делото по касационната жалба, на ответниците по касацията следва да бъдат присъдени направените от тях разноски в размер на 1500 евро за адвокатско възнаграждение. Договорът за правно обслужване от 29.07.2013г., за разлика от договора от 15.01.2011г., съдържа разписка, че към момента на подписването му е извършено и плащане на уговорения адвокатски хонорар за представителство пред ВКС.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1951 от 18.03.2013г. по гр.д. № 9840/2012г. на Софийски градски съд, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 8324 от 29.04.2013г. по гр.д. № 9840/2012г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на П. К. Л. Н. и Р. Е. Н., със съдебен адресат адв. В. К. Д., [населено място], пл. „С.” №7, вх. Б, ет.2, ап.19, направени за настоящото производство разноски в размер на 1500 евро.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.