О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 12.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3363 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 103 от 2012 год., по в.гр.д.№ 239/2012 год., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на ЯОС № 16 от 20.03.2012 год., по гр.д.№ 93/2011 год. в осъдителната му част е отхвърлен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу С. С. С. от [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над 7 053.70 лв. до присъдените от първостепенния съд 26 285.52 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от 09.11.2010 год. до окончателното и изплащане и е потвърдено решението на Ямболския окръжен съд в останалата му отхвърлителна част до пълния претендиран размер от 28 214.99 лв.. На осн. чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната във въззивното производство страна са присъдени и деловодни разноски от 800 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, свързани със задължението на съда за извършване преценка на доказателствения материал по делото и за излагане на мотиви, въз основа на които същото е постановено, поради което се иска отмяната му на основание чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че не му се дължи пълния размер на претендираната договорна неустойка, като счита за неправилно възприето разрешение за нищожност на договорената между страните неустоечна клауза, без да са изложени ясни съждения, аргументиращи същото и без да е съобразено извършеното в хода на първоинстанционното производство уточнение на иска.
Анализирайки правилността на правните и фактически изводи на въззивния съд касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право : 1. „В хипотезата на чл.79, ал.1 ЗЗД при неизпълнено парично задължение може ли кредиторът да поиска обезщетение за неизпълнението, или е длъжен да поиска само реално изпълнение и обезщетение за забавата? Тези искове зависят ли от факта дали договорът е бил развален, респ. прекратен, когато е с продължително, периодично изпълнение и може ли при последния кредиторът да търси реално изпълнение?„; 2. „Как следва да се тълкува клаузата за неустойка, която е уговорена за неизпълнение на договор с периодично / ежемесечно плащане/ на цена за ползване на право – дали, че неустойката обхваща обезщетение само за това неизпълнение, което е след прекратяване на договора или че тази неустойка включва обезщетение за цялото неизпълнение, т.е. както за това, което е в отрязъка от първото неизпълнение до момента на прекратяване на договора, така и за неизпълнението след този момент – прекратяването на договора?” и 3. „Ако правото на кредитора се основава едновременно и на абстрактна сделка и на каузална сделка, въз основа на втората която е издаден запис на заповед и кредиторът е заявил това в исковото производство, следва ли да се присъди вземането му в целия размер или следва да се приеме, че се дължи по половината от претендираната сума – на всяко едно от двете основания и да се присъди само на едно от тях?. Като израз на твърдяното противоречие в практиката на съдилищата, поддържано по отношение на първите два от формулираните въпроса, са посочени: решения на СГС № 35 от 11.01.2011 год., по т.д.№ 612/2011 год.; решение № 1057/ 08.06.2012 год., по т.д.№ 4089/2011 год. и решение № 171 от 21.09.2012 год., по гр.д.№ 164/2012 год. на Самоковския районен съд.
По отношение на последния въпрос се твърди наличие на селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на допълнителната процесуална предпоставка – селективните основания, на които касаторът се позовава и алтернативно срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови въззивното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Бургаският апелативен съд е приел, че уговорената с чл.11 от сключения между страните договор за финансов лизинг на моторно превозно средство № 1422/14.01.2008 год., в сила от 28.01. 2008 год. компенсаторна неустойка е нищожна в хипотезата на отказ на лизингополучателя да придобие собствеността върху лизингованата вещ при предсрочно прекратяване на лизинговия договор. Изложени са съображения, че доколкото с договора за финансов лизинг с опция за изкупуване възможността за придобиване собствеността върху лизинговия автомобил от лизингополучателя е предвидена като право на последния, упражнено чрез изричното му волеизявление в тази насока, а в задължение на лизингодателя е вменено да прехвърли моторното превозно средство, ако са изпълнени всички други условия на договора, то липсва основание да се приеме, че неупражняване на това право от страна на неговия носител – получателя на лизинговата вещ представлява виновно неизпълнение на договора, за което следва да бъде ангажирана договорната му отговорност, съобразно общото законово правило на чл. 92, ал.1 ЗЗД. Обстоятелството, че упражняването на всяко субективно право е предоставено единствено на едновластната преценка на неговия носител, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че въведената имуществена отговорност в разглежданата хипотеза, дори и когато е уговорена двустранно като неустойка, е принуда, поставяща под съмнение свободното формиране на волята на носителя му, което противоречи на целите на осъществяваната съдебна защита и на тези самата неустойка.
Допълнително в тази вр. са развити и съображения, че при отсъствие на надлежно възникнало в разглежданата хипотеза задължение за лизингополучателя, договорената с процесния договор неустойка за неизпълнение на правото му да получи собствеността върху лизинговата вещ излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съгласно задължителните постановки в ТР № 1 15.06.2010 год., по т.д.№ 1/2009 год. на ОСТК на ВКС същата се явява в противоречие с добрите нрави и поради това – нищожна.
С оглед изложеното и след преценка на неустойката по т.11 от процесния договор, в хипотезата, когато е дължима при предсрочното му прекратяване, но поради неизпълнение задължението на лизингополучателя за изплащане на лизинговите вноски като валидно уговорена между съконтрахентите, а защитно възражение на ответника за прекомерността и в размера от 100% на непогасената лизингова цена на автомобила за неоснователно, предвид данните от неоспореното заключение на съдебно – счетоводната експертиза за общия размер на извършеното от последния плащане, Бургаският апелативен съд е изградил краен правен извод, че исковата претенция е основателна до присъдения размер.
В същия този размер, според мотивите на въззивния съд, сумата е съобразена с уточнението на ищеца в първоинстанционното производство, че претенцията му по чл. 92, ал.1 ЗЗД се основава на правото му на обезщетение за неизпълнение на договора както поради неточна престация на дължимите лизингови вноски, така и поради отказ на лизингополучателя да получи собствеността на автомобила, т.е., за двете основния и затова претендираното обезщетение е по равно до размера на общата искова сума.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси, дори и да са важни, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол.
Отделен остава въпросът, че първият и третият от тях са поставени хипотетично, тъй като въззивният съд въобще не се произнасял по тях и не ги е обсъждал.
Що се касае до втория формулиран въпрос, то той е фактически и всъщност не касае приложението на чл.20 ЗЗД, тъй като дали неустоечната клауза в договора обхваща пълното неизпълнение на длъжника, дали е компенсаторна или мораторна и дали е свързана с периода до прекратяване на облигационната връзка между страните, вкл. в хипотезата на периодично/ продължително изпълнение е всякога въпрос на конкретни уговорки между съконтрахентите и в този см. разрешаването му е обусловено от отделните факти и обстоятелства по делото.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС отсъствието на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК само по себе си е достатъчно, за да бъде отречена основателността на искането за достъп до касационен контрол, без да бъдат обсъждани поддържаните от касатора селективни основания.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 300 лв., заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 08. 03. 2013 год. № [ЕГН].
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на [фирма], гр.София на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 103 от 2012 год., по в.гр.д.№ 239/2012 год.,по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], гр.София да заплати на С. С. С. сумата 300 лв./ триста лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: