О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
гр. София, 16.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1069/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Национална агенция за приходите – [населено място], срещу определение № 730 от 01.03.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 963/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение от 04.01.2018 г. по т. д. № 259/2017 г. на Софийски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от Национална агенция за приходите против [община] иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че [община] дължи на държавата парични суми, съставляващи финансиране по Програма ФАР, по сключен с МРРБ договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ – външни дейности на Европейската общност, идентификационен № B./017-457.01.003 от 30.11.2007 г.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск. Частният жалбоподател поддържа, че при постановяване на определението съдът не е съобразил гражданскоправния характер на договора, от който произтича спорното вземане, липсата на компетентност на възлагащите органи, отговарящи за разходването на средствата по Програма ФАР, да налагат финансови корекции, както и отсъствието на решение или друг административен акт на възлагащия орган за установяване на вземането, който да подлежи на обжалване по реда на АПК. Навежда и оплакване, че въззивният съд неправилно е изключил спора от приложното поле на § 10 ПЗР на З. и в противоречие със закона е приел, че производството по възстановяване на получената безвъзмездна финансова помощ е започнало на датата, на която е образувано заповедното производство по чл.417 ГПК, а не на датата, на която на ответника е връчена покана за доброволно изпълнение /възстановяване на нецелево използваната финансова помощ/ и е настъпила изискуемостта на вземането – 21.12.2014 г.
С жалбата е представено изложение по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /редакция ДВ бр.86/2017 г./ и с доводи за очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК /редакция ДВ бр.86/2017 г./.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.), намира следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Софийски окръжен съд, с което е прекратено производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от Национална агенция за приходите против [община] установителен иск за съществуване на парично вземане по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ със средства от Програма ФАР, Софийски апелативен съд е споделил крайния извод в определението за недопустимост на иска поради наличие на предвиден в чл.73 З. друг процесуален ред за установяване на спорното вземане – редът по АПК.
При постановяване на определението въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че спорното вземане е установено с А. № 36/15.07.2016 г., въз основа на който ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение в производството по ч. гр. д. № 620/2017 г. на РС – Костинброд, образувано по подадено на 19.07.2017 г. заявление; [община] е оспорила заповедта за изпълнение с възражение по чл.414 ГПК, което е провокирало предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК. С оглед на обстоятелствата по делото съдът е преценил, че към спора е относимо възприетото от задължителната практика на ВКС разрешение, според което „съгласно унифицираната уредба в З. финансовите корекции се определят с индивидуален административен акт на управляващия орган и редът за защита е по АПК – чл.73 З.; специалните правила на § 10 ПЗР на З. се отнасят само за заварените от влизането в сила на същия закон висящи производства, не и за заведените след влизане на закона в сила производства”. Като е взел предвид факта, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в съда на 19.07.2017 г. и искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен на тази дата, въззивният съд е направил извод, че исковото производство е образувано след влизане в сила на З. на 25.12.2015 г. и че съгласно чл.73 З. спорът за съществуване на вземането е извън компетентността на гражданските съдилища.
Недопустимостта на иска е мотивирана допълнително и със съображения, че макар за вземането да е издаден акт за установяване на частно държавно вземане, по правната си природа то представлява публично вземане по смисъла на чл.162, ал.2, т.8 ДОПК и реализирането му следва да бъде по правилата на ДОПК. Въззивният съд е посочил, че възложената от закона компетентност на административните съдилища да разгледат инициираните след влизане в сила на З. спорове за съществуване на вземания от вида на процесното не зависи от това дали производството е инициирано от кредитора по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ или от длъжника. Изразил е становище, че отношенията, касаещи Програма ФАР, не са изключени от обхвата на регулиране със З., какъвто довод е поддържал ищецът – частен жалбоподател. За неуместно съдът е счел позоваването на частния жалбоподател на практиката в решение № 66/21.03.2017 г. по гр. д. № 60146/2016 г. на ВКС, ІV г. о., с мотив, че възприетото в това решение становище за компетентност на гражданските съдилища да разглеждат спорове по изпълнение на безвъзмездно финансиране визира само искове, предявени преди 25.12.2015 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обуславящи за изхода на делото, разрешени са от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 66/21.03.2017 г. по гр. д. № 60146/2016 г. на ВКС, ІV г. о., и определение № 22/27.09.2016 г. по гр. д. № 15/2016 г. на ВКС и ВАС, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „На основание § 10, ал.1 от Преходни и Заключителни разпоредби на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ПЗР на З.), подсъдни ли са на гражданските съдилища установителните искове по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане, когато процедурата за събиране на спорното вземане е започнала преди влизане в сила на З. – 25.12.2015 година; По какъв ред следва да бъде установено съществуването на спорно вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ и възникнало преди влизане в сила на З. (25.12.2015 г.), в случаите, когато за вземането са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на ГПК и е подадено възражение по реда на чл.414 от ГПК след влизане в сила на З. – 25.12.2015 г.”.
Първият от въпросите е относим към предмета на конкретното дело, но не е обуславящ за неговия изход с оглед решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на исковото производство. За да се произнесе по допустимостта на иска, въззивният съд не е обсъждал кога е започнала процедурата за събиране на спорното вземане и дали началото на тази процедура е от значение за процесуалния ред за установяване съществуването на вземането. Изводът за недопустимост на иска е аргументиран с момента на неговото предявяване пред гражданския съд, който е последващ спрямо датата на влизане на З. – 25.12.2015 г., и предвид произхода и характера на спорното вземане предопределя подчиненост на спора на уредения в З. процесуален ред – редът на АПК. Вторият въпрос е относим изцяло към правилността на обжалваното определение, тъй като предполага отговор правилно или неправилно въззивният съд е приел за недопустим предявеният след 25.12.2015 г. иск по чл.422, ал.1 ГПК, насочен към установяване на вземане по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК след влизане в сила на З.. Поради изложеното зададените въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси от значение за изхода на делото и да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол
Дори да се приеме, че поставените въпроси покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на тях не са осъществени поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Прецизирани съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до един общ въпрос – допустимо ли е по реда на чл.422, ал.1 ГПК да се установява вземане за финансова корекция, което е възникнало и е установено с акт за установяване на частно държавно вземане преди влизане в сила на З. на 25.12.2015 г., но не е събрано преди този момент и искът е предявен след влизане на закона в сила. Отговор на въпроса е даден с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 68/29.06.2017 г. по т. д. № 3778/2016 г. на ВКС, І т. о., и решение № 17/23.03.2017 г. по гр. д. № 50176/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., в които е прието, че финансовите корекции се определят с индивидуален административен акт на управляващия орган и съгласно чл.73 З. редът за защита по повод на тях е по АПК; специалните правила в пар.10 ПЗР на З. се отнасят само за заварените от влизането на закона в сила производства, но не и за заведените след това производства. Аналогично разрешение е възприето и в цитираното от касатора решение № 66/21.03.2017 г. по гр. д. № 60146/2016 г. на ВКС, ІV г. о., в което гражданскоправният ред за разглеждане на спорове относно съществуване на вземания от финансови корекции е признат за приложим само по отношение на искове, които са предявени преди влизане в сила на З. на 25.12.2015 г. и производствата по които са заварени като висящи към тази дата. Въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на предявения от частния жалбоподател иск в съответствие с посочената съдебна практика, поради което не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Предвид преценката на въззивния съд, че независимо от издадения акт за установяване на частно държавно вземане, спорното вземане е публично по смисъла на чл.162, ал.1, т.8 ДОПК и по тази причина подлежи на събиране по реда на ДОПК, а не на ГПК, сочената от жалбоподателя практика в определение № 22/27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 15/2016 г. на ВКС и ВАС е неотносима и не следва да се обсъжда. При наличие на формирана практика по въпроса, с който е обосновано общото основание за достъп до касационно обжалване, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо.
Частният жалбоподател се е позовал и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК с аргументи, че „обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като е необосновано; мотивите му не кореспондират с правните изводи, до които е достигнал съда; посочва се, че в настоящия правен спор е неприложима разпоредбата на § 10 от ПЗР на З., но не се сочи коя е правната норма, която следва да бъде приложена и която обосновава правния извод, а именно, че спорът е подсъден на административен съд”. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със З., обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК, представляваща основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В рамките на правомощията си за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не констатира обжалваното определение да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Аргументите на частния жалбоподател в подкрепа на основанието по чл.280, ал.2 ГПК се свеждат до оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на определението. След като не са доказани поддържаните в изложението основания за достъп до касационен контрол и определението не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, не съществува процесуална възможност в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд да проверява дали определението е правилно от гледна точка на уредените в чл.281, т.3 ГПК касационни основания.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1069/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 730 от 01.03.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 963/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :