3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
гр.София, 17.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 52/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Е. Г. Б., в качеството и на едноличен търговец с фирма [фирма], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 589 от 17.06.2010 г. по гр.д.№ 285/ 2010 г., потвърждаващо решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3437/ 2005, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против М. Н. Н., Л. Н. Н., Л. К. Х., К. И. Г., Д. В. В., В. В. В., К. Е. Е., Ц. В. Х. и Г. Й. Т. искове, квалифицирани по чл.59 от ЗЗД, за заплащане на сумите съответно от 6 250 лв, 6 250 лв, 12 500 лв, 12 500 лв, 8 333 лв, 8 333 лв, 16 666 лв, 8 333 лв и 8 333 лв със законната лихва и разноските по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката поддържа, че за да отхвърли исковете въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, по които съдебната практика, включително задължителна такава на ВКС, е противоречива. Повдига въпросът дали договорът за наем на вещ, която не е съществувала към момента на сключването му, е нищожен. Отрицателно било отговорено в обжалваното въззивно решение, а обратното било прието в решение на ВКС, ІІ т.о. по т.д.№ 163/ 2008 г. Вторият формулиран въпрос касае начинът на тълкуване на договорите – дали в тях се търси действителната воля на страните или тяхната предполагаема воля. Според касатора в обжалваното решение съдът придал на волята на страните условен характер, макар тя да нямала такъв, което било в противоречие с решение № 559/ 1993 г. на ІV г.о. на ВС. Третият въпрос също е свързан с тълкуването на договора и касае хипотезата, в която не е уговорено какви ще са последиците във всички случаи на прекратяване на договора. Въззивният съд приел за неприложима разпоредбата на чл.59 от ЗЗД, като тълкувал превратно волята на страните по раздел V т.4 от договора – тази клауза нямала за цел да изключи правилата за изравняване на неоснователното обогатяване. Приетото обратно от въззивния съд било в противоречие с практиката по ППВС № 1 от 1979 г., решение на ВКС по гр.д.№ 683/ 2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на ВКС по гр.д.№ 571/ 2008 г. на І т.о. На така посочените основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответниците по касация оспорват жалбата. Считат, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие със задължителна или незадължителна практика на ВКС. Считат, че приложените към изложението на касатора съдебни актове не съдържат правни изводи, които да са противоположни на тези в обжалваното въззивно решение. Поради това молят обжалването да не бъде допускано.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче съдът намира за неоснователно.
Въпросът дали договорът за наем на вещ, която не е съществувала към момента на сключването му, е нищожен, не обуславя въззивното решение, тъй като в него на този въпрос е отговорено изцяло съгласно твърденията на касатора в исковата молба. Ищцата твърди, че е наемател на имот и че в този имот е извършила именно в това си качество подобрения. Това станало със знанието на наемодателите и с изричното овластяване от тяхна страна. Подобренията били извършени преди прекратяване на наемния договор през 2005 г., т.е. ищцата твърди, че договорът е валиден и е съществувал, тъй като не може да се прекрати нищожен договор (такъв поначало не поражда правна обвързаност между страните). Изменение на основанието на иска не е предприето от ищцата в хода на първоинстанционното производство, поради което тя е сезирала съд с твърдения за наличие на валиден договор за наем. Като е приел същото, въззивният съд е издал решението си въз основа на заявените от ищцата факти и страната няма право да се оплаква, че на даден материалноправен въпрос съдът е отговорил изцяло според собствените й доводи. В този смисъл повдигнатият въпрос, свързан с действителността на договора за наем на бъдеща вещ, не обуславя въззивното решение и не може да бъде основание за допускане на обжалването, дори ако по този въпрос има противоречива практика.
Въпросът дали при тълкуване на договорите се отчита действителната воля на страните или тяхната предполагаема воля обуславя въззивното решение, но по него няма данни за противоречива практика. В цитираното от касатора решение № 559/ 1993 г. на ІV г.о. на ВС е прието, че волята на договарящите страни се търси след тълкуване на всички отделни уговорки на договора и то ако някои от тях са неясни или двусмислени. В конкретния случай въззивният съд е сторил именно това, той е приел стриктно тълкуване на клаузата на гл.V т.4 от договора, тъй като тя нито е неясна, нито е двусмислена. В нея е казано, че наемодателите дължат на наемателите стойността на подобренията само ако договорът е прекратен едностранно и виновно от тях. Няма основание да се приеме, че въззивният съд е тълкувал въпросната договорна клауза в разрез критериите по цитираното по-горе решение на ВС, поради което противоречие между двата съдебни акта няма.
Въпросът дали договорните клаузи следва да се тълкуват в смисъл, че последиците в други случаи на прекратяване на договора, като изрично неуредени, не изключват приложението на чл.59 от ЗЗД, не е такъв по чл.280 от ГПК. Това е въпрос, свързан с преценката на въззивния съд на доказателствата по делото и с конкретно приетото от него във връзка с тълкуването на договора. Евентуални грешки при решаването му могат да имат значението на касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК, но не и на основания за допускане на касационно обжалване. В този смисъл неотносими са и приложените от касатора ППВС № 1 от 1979 г. и решение на ВКС по гр.д.№ 683/ 2008 г. на ВКС, ІІ т.о. Постановлението сочи някои хипотези, в които уреждането на отношенията става по правилата на чл.59 от ЗЗД, но процесната не попада сред техния кръг. Не е ясно какво точно е имал предвид касаторът, твърдейки противоречие между обжалваното решение и постановлението на пленума, тъй като конкретни основания не са посочени, а и съдът не открива такива. Що се касае до решението по чл.290 от ГПК, то действително е задължително за съдилищата, но третира хипотеза, в която в договор за наем не е уредено изрично за чия сметка ще са подобренията, извършени от наемателя. Това е без значение за настоящия случай, в който въззивният съд изрично е приел, че договорът съдържа уговорка за чия сметка са подобренията. Противоречие между двата съдебни акта няма. Що се касае до решение на ВКС по гр.д.№ 71/ 2008 г., то същото не е представено по делото, макар касаторът да се позовава на него. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ангажирането на доказателства за наличие на противоречива практика е в тежест на касатора. Липсата на такива доказателства има за последица извод, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Поради това съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането на касаторите за това не следва да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 589 от 17.06.2010 г. по гр.д.№ 285/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: