ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 269
София, 20.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 629 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. на РБ, чрез С. Ц.-прокурор в А. п-ВТ, срещу решение №234/13.08.2014г. и решение №291/17.11.2014г., постановени по в.гр.д. №132/2014г. по описа на Великотърновския апелативен съд.
С обжалваното въззивно решение №234/13.08.2014г., по в.гр.д. №132/2014г. е отменено решение №66/11.02.2014г., постановено по гр.д.№1056/2013г. по описа на Плевенския окръжен съд, в частта му, с която е уважен предявеният от Н. И. Н. против П. на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над 4 000.00 лв. до 8 000.00 лв. и същият е отхвърлен както и за законната лихва върху тази разлика, считано от 06.06.2005г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение в останалата му част, с която на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 4 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 10.7.13 г е потвърдено.
С второто обжалвано решение №291/17.11.2014г., постановено по същото дело по реда на чл.247 ГПК, е оставена без уважение молбата на П. на РБ за поправка на очевидна фактическа грешка в решение №234/13.08.2014г.
Касаторът счита, че в обжалваната от него осъдителна част въззивното решение на Великотърновския апелативен съд е неправилно, постановено е при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Счита също така, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и решение №291/17.11.2014г., постановено по същото дело по реда на чл.247 ГПК, с което е оставена без уважение молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационните жалби Н. И. Н. от [населено място], оспорва същите по съображения, изложени в писмени отговори, депозирани чрез пълномощника му адв.Б. Д. от АК-П. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ., че подадените касационни жалби са неоснователни.
По касационната жалба срещу въззивно решение №234/13.08.2014г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:
На 06.06.2005г. с постановление на следовател в ОСлО при ОП-Плевен ищецът Н. И. Н. е привлечен като обвиняем по досъдебно производство №С-73/2001г. по описа на Районна прокуратура-гр.Червен бряг или следствено дело №1080/2001г. на Окръжна следствена служба-гр.Плевен и му е повдигнато обвинение за престъпление по чл.345а, ал.1, вр. с чл.20, ал.3 от НК, за това, че през м.юни 2001г. в [населено място] бряг, в съучастие като подбудител с М. К. и Т. Я., подправили идентификационните номера на лек автомобил „” с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на С. Й. С. от [населено място], за което е внесен обвинителен акт в Районен съд-Червен бряг. Със същото постановление спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 500.00 лв. С определение от 05.05.2006г. по НОХД №459/2005г. РС-Червен бряг е прекратил съдебното производство и е върнал делото на РП-Червен бряг за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения при извършване на процесуално-следствените действия. С определение от 31.10.2006г. по НОХД №305/2006г. РС-Червен бряг отново е прекратил, на основание чл.288, т.1 от НПК съдебното производство и е върнал делото на РП-Червен бряг за отстраняване на съществени процесуални нарушения. След като обвинителният акт бил внесен отново в РС-Червен бряг, по него е образувано НОХД №74/2007г., по което с присъда №23/29.01.2008г. е признал подсъдимия Н. Н. за невиновен по повдигнатото му обвинение за това, че на неустановена дата в периода 22.06.2001г.-29.06.2001г. в Червен бряг, умишлено е склонил подсъдимите М. К. и Т. Я., като извършители да подправят идентификационните номера на рамата и двигателя на лек автомобил „” с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на С. Й. С. от [населено място], поради което го е оправдал по обвинението му по чл.345а, ал.1, вр. с чл.20, ал.3 НК. Оправдателната присъда е протестирана от РП-Червен бряг пред ОС-Плевен. С решение от 22.10.2008г., постановено по ВНОХД №138/2008г., Плевенският окръжен съд е отменил първоинстанционната оправдателна присъда и е върнал делото на РС-Червен бряг за ново разглеждане. С присъда №150/12.05.2010г. по НОХД №414/2008г. РС-Червен бряг е признал подсъдимият Н. Н. за виновен по повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл.345а, ал.1, вр. с чл.20, ал.3 НК и му е наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл.66 НК е отложил изпълнението на така наложеното наказание в тригодишен изпитателен срок. Осъдителната присъда е обжалвана от ищеца пред Окръжен съд-Плевен, който с решение №456/25.11.2010г. по ВНОХД №908/2010г. я е отменил и е върнал делото на РС-Червен бряг за ново разглеждане. При това ново разглеждане на делото, което се явява последно, с присъда №256/24.06.2013г. по НОХД №500/2010г. РС-Червен бряг е признал Н. Н. за невиновен по повдигнатото му обвинение и го е оправдал изцяло. Присъдата е влязла в сила на 10.07.2013г. Наказателното производство е продължило общо осем години, един месец и четири дни.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, поради незаконното обвинение на ищеца за извършване на престъпление, което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Приел е, че наказателното производство е продължило необосновано дълго /общо 8 години, 1 месец и 4 дни/, но взетата мярка за неотклонение „парична гаранция” не е ограничила в сериозна степен правото на пострадалия на придвижване и личната му свобода.Приел е, че привличането на ищеца като обвиняем, а в последствие като подсъдим, му е причинило стрес, притеснения, негативни преживявания, дискомфорт и страхове. Влошило се е и здравословното му състояние: получил е заболяване-неврогенен пикочен мехур-като причината за това е основно силният стрес. Приел е, че негативните изживявания на ищеца се утежняват допълнително вследствие многократното връщане на делото за отстраняване на процесуални нарушения и неколкократното му привличане като обвиняем и извършване спрямо него на процесуално-следствени действия. При съвкупната преценка на всички правнозначими обстоятелства, както и с оглед вида, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, въззивният съд е стигнал до извода, че претърпените от ищеца неимуществени вреди в следствие на незаконното обвинение срещу него е подходящо да бъдат обезщетени със сумата от 4 000.00 лв.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваните от него части. Сочи касационото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Счита, че с решението си АС-Велико Търново се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ. Според касатора материалноправният въпрос е следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му, който въпрос е от значение за изхода на делото и е решен в противоречие с приетото в ТР №3/22.04.2005г.Повдигнат е и процесуалноправния въпрос относно противоречието на въззивния акт със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Сочените от касатора основания не са налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни.
Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Според т. 19 от посоченото тълкувателно решение, която не е загубила сила и при действащия ГПК при въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като преценява самостоятелно събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, въззивният съд изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността му като решаваща. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по втория правен въпрос е цитирана т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
С т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, че преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Прието е, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В тази част посочената практика на ВКС не е относима към настоящият случай, тъй като както се посочи по-горе ответникът по жалбата с влязла в сила присъда е признат за невиновен и е оправдан изцяло по повдигнатите обвинения. В останалата част от становището на ОСГК на ВКС, отразено в т. 11-та от ТР № 3/2005 г. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. Както се посочи въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и релевантни за спора факти, и е направил извода за наличие на причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищеца и проведеното срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда.
Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателя т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищеца емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, продължителността на воденото срещу него наказателно производство /8 години, 1 месец и 4 дни/, която категорично е извън разумните срокове, множеството извършени спрямо ищеца процесуално-следствени действия, поредицата от прекратяване и повдигане на обвинения в резултат на процесуални нарушения, постановената осъдителна присъда при първоначалното разглеждане на делото, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция”. Съобразени са тежестта и характера на повдигнатите обвинения, както и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката на пострадалия. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 4 000.00 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставените правни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По касационната жалба против решение №291/17.11.2014г., постановено по реда на чл.247 ГПК.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решението си от 13.08.2014г. по в.гр.д. №132/2014г. частично е отменил първоинстанционното решение №66/11.02.2014г., постановено по гр.д.№1056/2013г. на Плевенския окръжен съд, като е отхвърлил предявеният от Н. И. Н. против П. на РБ иск с правно основание чл.2,ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над 4 000.00 лв. до присъдените с първоинстанционното решение 8 000.00 лв., както и е отхвърлил иска за законната лихва върху тази разлика от 4 000.00 лв., считано от 06.06.2005г. до окончателното й изплащане и е потвърдил решението в останалата му част. В мотивите на въззивното си решение АС-Велико Търново е приел, че законна лихва върху уважената част от иска в размер на 4 000.00 лв. се дължи от 10.07.2013г.-датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а не от 06.06.2005г.-датата на привличането му като обвиняем, в която част е потвърдено първоинстанционното решение като правилно. По изложение съображения, въззивният съд е приел, че молбата на касатора за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение следва да бъде оставена без уважение, понеже не е налице твърдяното противоречие между мотивите и диспозитива му.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението за допълване. Сочи касационото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Според касатора материалноправният въпрос е при произнасяне по основния иск съдът дължи ли произнасяне и по акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и по въпроса от кой момент започва да се изчислява законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди от повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, който въпрос е от значение за изхода на делото и е решен в противоречие с приетото в ТР №1/04.01.2001г. по т.гр.д.№1/2000г., ОСГК на ВКС и т.4 от ТР №3/22.04.2005г. по т.г.д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Соченото от П. на РБ касационно основание не е налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. В т.4 от ТР №3/22.04.2005г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началния момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление, съответно от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК. В съответствие с тази практика, АС-Велико Търново е приел, че законната лихва върху уважената част от иска в размер на 4 000.00 лв. се дължи от 10.07.2013г.-датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а не от 06.06.2005г.-датата на привличането му като обвиняем/от която дата ищецът претендира заплащането на законно лихва/, в която част е потвърдено първоинстанционното решение като правилно.
В заключение, не е налице соченото от касатора основание за допускане до касационно обжалване.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №234 от 13.08.2014г., постановено по в.гр.д.№132/2014г. по описа на Великотърновския апелативен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №291 от 17.11.2014г., постановено по реда на чл.274 ГПК по в.гр.д.№132/2014г. по описа на Великотърновския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.