О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март , две хиляди и двадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №4222/2019 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Харманли чрез и.д.кмет на общината В.Д. срещу решение №1493 от 19.06.2019г . по в. гр.дело № 1109/2019г. на Софийски апелативен съд ,с което в обжалваната част е потвърдено решение №7868 от 13.12.2018г на Софийски градски съд , по уважения иск на основание чл. 49 от ЗЗД срещу касатора за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от унищожаване дома на ищците и покъщнината им в [населено място] , общ. Харманли в следствие на наводнение ,настъпило на 06.02.2012г , предизвикано от скъсване на явовирната стена на язовир „Иваново“, собственост на ответната община,като по отношение на другия привлечен на същото основание ответник Министерство на отбраната искът е отхвърлен като неоснователен и решението не е обжалвано в тази част .
След като е установил ,че ищите Т. Д. Т. и Д. Д. Х. безспорно имат право на обезщетение за вредите , настъпили в резултат на бездействието на лице по чл.139 от Закона за водите/ЗВ/ по отношение на задължението им в чл. 141 от ЗВ за поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4 в същия закон и за недопускане на наводнение, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на касатора ,че язовирът не е общинска собственост. Тъй като собствеността върху водите и водните съоръжения се определя от вида на вещта и предназначението й, а не от правата върху земята, върху която са разположени, въззивният съд не е приел за решаващо кой е собственик на земята под процесния язовир Земята на която е разположено съоръжението, е попадала в имот № 00002 на Министерството на отбраната което не дава основание да се приеме, че правото на собственост върху язовира, който е отделен и самостоятелен обект на собственост ,също принадлежи на посоченото ведомство, респ. задълженията се възлагат на него. В опровергаване на такъв извод е представения Акт за публична общинска собственост № 250/28.03.2000 г., с който язовира е актуван като общински. След като са посочени законните основания , предпоставящи извод за общински характер на собствеността , в решението е изтъкнато още , че легитимиращ ефект на акта за публична общинска собственост не може да бъде атакуван от самата Община, която се легитимира като собственик по него, вкл. като се домогва да докаже, че не тя, а ТКЗС и негови правоприемници са действителните собственици на язовира.Това би представлявало недопустимо , в оспорване на официален документ позоваване на чужди права , каквито не са зааявени от носителите им . За неустановен е приет факта на използване на язовира за нуждите на армията,но дори да се приеме,че през 2004 година министерството е държало фактически язовира или части от него,това е само индиция в подкрепа на тезата на Общината, че е била препятствана да изпълни задълженията си по поддържане на съоръжението,за каквото препятстване преки доказателства са липсвали.От друга страна, не се установява това фактическо състояние да е продължило и през 2010 – 2012 година ,който период е посочен от експертизата за решаващ Изтъкнато е ,че разпоредбата на чл.139 от ЗВ визира не фактическия държател, а правния ползвател на водностопанската система. По изложените съображения, въззивният съд е приел , че ответната община следва да отговаря за вредите, причинени на ищците от наводнението на основание чл. 49 от ЗЗД, поради което и исковете срещу нея като основателни правилно са уважени до размерите, в които претенциите са счетени за доказани от първоинстанционния съд
В изложението по допускане на касационно обжалване са развити съображения за наличие на основание по чл.280,ал.1т.1ГПК по три формулирани въпроса, разрешени от въззивния съд в противоречие с пракика на ВКС .
. 1.С оглед чл. 154 ГПК , в производства по чл. 49 ЗЗД има ли право отвентикът да твърди и доказава обстоятелства изключващи вината – че не той , а трето лице е собственик на недвижим имот , от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения са ирелевантни или недопустими .Въпросът касае възможностите за защита на ответника и е разрешен в в противоречие с реш. №147:2012г ,4-то г.о на ВКС и реш. №169/2018г на 2-ро т.о на ВКС ,съгласно която установена съдебна практика ответникът по чл. 49 ЗЗД има тежестта да обори презумпцията за виновно поведение .Касаторът поддържа ,че доколкото законът вменава задължение да се възложи ремонт на язовирната стена на собственика /ползувателя и след като общината – ответник била ангажирала доказателства за отрицателния факт по възражението си ,че не язовирът не е общинска собственост, то липсва нейно задължение за възлагане, следователно и вина за настъпилите вреди.
2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общитините/държавата; допустимо ли е ответникът по чл. 49 ЗЗД да навежда възражения ,с които да оспорва материалната доказателствена сила на актовете за дължавна или общинска собственост ,легитимиращи го като собственик на имота, от неподдържането на който са настъпили вреди, или съдът е длъжен да пиеме че посочения в тези актове субект е собственик , а материалната им доказателствена сила може да бъде оборвана само от трети лица ,в производства в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти .Изтъква се, че по този въпрос ,за преодоляването на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ ,свързан с приложението на чл.178, ал.1 и чл. 179 ГПК ,въззивният съд е разрешил в противоречие среш. №149/2013г по гр.д №647/2012г 4-то г.о и реш. №61/2014г по гр.д № 7685/2013г ,2-ро г.о на ВКС ,като в нарушение на чл.154 ГПК е приел, че общината няма правен интерес да навежда възражения че не е собственик на акувания като общинска собственост имот ,неподдържането на който е довело до вредоносния резултат и че общината няма правен интерес да провежда обратно доказване по съставен акт за публична общинска собственост.
3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото ,или може да осонове изводи си на произволно избрани доказателства и пълно пренебрежение на останалите доказателства . Противоречието е с реш. №236/2015г на 3-то г.о , реш. №220/2015г на 3-то г.о и реш. №113/2016г на 3-то г.о на ВКС
Изтъква се и основание по чл. 280 , ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на решението ,която се обосновава с приетото от САС ,че ответникът нямал право да твърди, че не е собственик на процесния язовир ,а това е равносилно на невъзможност да оспорва вината си ,което било и единственото средство за защита на ответника . Язовирът не бил само стена, а и площ , като акуваната за пулбична общ. собственост такава е само част, останалата част е държавна собственост, на Министерство на отбраната и поради тоова очевидно неправилно този ответик е освободен от отговорност.
Постъпил е отговор от Т. Д. Т. и Д. Д. Х., ищци по делото и ответници в касационното производство, представлявани от адв.Н. Д. .По всеки от въпросите се излагат съображения , изключващи основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Тъй като предствалява страните безплатно,адв. Д. е поискал да му се присъди възнаграждение .
След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение намира ,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по отношение на обжалваното въззивно решение.
Първият формулиран въпрос няма връзка с решаващи съображения на въззивния съд по прилагането на чл. 154 ГПК при изтъкнатия във въпроса предмет на доказване , т.е по отношение на обстоятелства, изключващи вината на длъжностни лица. Възраженията на ответника касатор,съответно обстоятелствата наведени за изключване на отговорността му не са от естество изключване на виновно поведение на прекия причинител. Те са относими към предпоставките за възникване отговорността муна възложител ,в частност към пасивната легитимация по иска ,в оспорване на основание за вменяване задължения на общината да поддържа язовира по Закона за водите като негов собственик или ползувател като въпросът дали е налице нечие правонарушение /противоправно бездействие във връзка с вредоносния резултат,изобщо не може да се приеме за спорен при установените по делото факти и становища на страните . Спорно е на кого от ответниците , или на трето лице в ролята на възложител ,при вменени със закон задължения, би следвало да се вмени противоправното бездействие по надзора и поддържането на съоръженията. Въпросът за пасивната легитимация по чл. 49 ЗЗД е разрешен от въззивния съд при изследването на тези релевантни ,подлежащи на положително установяване и доказване от ищците препоставки на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД,включващ елементите на деликтната отговорност и правотношението по възлагане ,а не при извод относоно вината в насока обсъждане на обстоятелства , които я изключват ,тъй като наведените от настоящия касатор не са подобно естество .Опровергаването на презумпцията за вината при установяване на останалите елементи от фактическия състав при непозволено увреждане , когато искът е за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложител по чл. 49 ЗЗД, се свежда до изтъкването на факти, при които да се изключи вината при прекия причинител на вредите,за чиито дейстия ответникът отговаря. Съдът не е приемал ,че ответникът няма правен интерес да „докаже че няма вина за увреждането“,както неправилно се постулира в изложението . Относимостта на дадени обстоятелства към някои от елементите на деликтната отговорност е разяснено в тълкувателната практика на ВС на РБ. (ППВС №7/1959г,ППВС,ППВС №17/1963г , ППВС № 9/1966г),както и в трайно установената практика на ВКС, част нея цитирана и от защитата.Въззивният не е постановил решение в противоречие с установената съдебна практика доколкото не намерил за необходимо да изследва като изключващи вината обстоятелства възраженията на ответника за липсваща пасивна легитимация по иска поради това,че язовирът не бил общинска собственост. След като не е решаващо произнасян въпрос за доказване на изключващи вината обстоятелства и правото на ответника да проведе подобно доказване , поставеният въпрос не е обусловил волята на съда в решаваща за изхода на делото насока и не е изпълнен общия селективен критерии на чл. 280,ал.1 ГПК за формулиране на правен въпрос в приложното поле на касационното обжалване .
Вторият формулиран въпрос , в частта засягаща материалната доказателствена сила на съставения акт за публична общинска собственост(АПОС), е от кръга решаващо произнесени правни въпроси в решението на САС, но произнасянето на съда в решаваща за изхода на делото насока е свързано с относимите в случая предпоставки на чл.49 ЗЗД и значението,което официално засвидетелстваният факт на собственост има за тези предпоставки с оглед легитимиращото в процеса действие на акта ,а не в спор за собственост, в който правен спор съгласно установената практика на ВКС самите АПОС и съставянето им не са правопораждащ за собствеността факт,същите нямат конститутивен ефект и при установяване на съответния правопораждащ за правото на собственост факт от лица с конкуриращо абсолютно право,следва извод за опровергаването им.Въззивният съд не е приел противното на разяснениета в реш. №61/2014г по гр.д № 7685/2013г 2-ро г.о на ВКС по отношение легитимиращия ефект на акта и задължението на съда да прилага императивните материалноправни норми касателно публичната собственост. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от формираната практика на ВКС като е приел , че АПОС №.250/00г легитимира Община Харманли като собственик на язовира и е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Тези изводи са в съответствие с възприетото в ТР №11/12 на ОСГК за доказателственото значение на констативните актове относно собствеността ,като официални документи .
Противно на твърденията на касатора, съответствието на въззивното решение с изтъкнатата съдебна практика е засвидетелствано в мотива на САС ,че § 7, т.2 от ПЗР на ЗМСМА е бил приложим закон тъй като към датата на влизане на разпоредбата в сила язовир „Иваново“, е бил държавна собственост с оглед отчуждителното действие на Закона за водите към 1969г. Като язовир с местно значение,което не е било спорно, в последствие е преминал в собственост на ответната общита по по силата на закона,съответно и актуван като публична общинска собственост, представляваща самостоятелен обект на право на собственост ,който извод е направен не от формалното съдържание на акта , а от от дефинитивната разпоредба на § 1, ал.1, т.94 от ДР на Закона за водите . Извод за пасивната легитимация на ответника е направен с оглед вменените със закон задължения на собственика съгласно чл.139 от Закона за водите, поради което правото на собственост е било предмет на отрицателен спор между двамата привлечени ответници ,т.е всеки го е отричал в полза на другия ответник за да избегне търсената с иска отговорност . Изтъкнато е от САС ,че съставеният акт за публична общинска собственост е достатъчно доказателство за легитимацията на ответната община , но са обсъдени и всички обстоятелства ,свидетелстващи за правото на общинска собственост, т.е съдът е обсъдил възраженията на въззивния жалбоподател по същество като е формирал извод за основанията на които общинска собственост е възникнала. Така въззивният съд е приложил императивните материалноправни норми с решаващо в случая значение и противоречие с цитирана съдебна практика по смисъла на чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване и по въпроса за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства , като не подхожда към тях произволно избирателно. Не е в противоречие със задължението на въззивния съд като инстанция по същество и указанията по прилагането на чл.12 и чл.235 ГПК въззивно решение ,в което са изложени в решаваща насока мотиви, изключващи значението на факт, за който са ангажирани доказателства ,поради което и тези доказателства не се обсъждат. Въззивният съд се е позовал на действащата към 2012г нормативна уредба, съгласно която процесният язовир е отделен и самостоятелен обект на правото на собственост ,в режим на притежание отделно от собствеността на земята , част от която безспорно акувана като държавна и представляваща полигон на МО. По тази причина в случая не са обсъждани посочената в заключението на в.л.инж.П. площ от 472,5дка, спрямо площта на ПИ 000002 от 277,6 дка. Съображението за неотносимост на доказателствата, ангажирани в насока ползван ли е фактически язовира от МО за нуждите на армията като учебен полигон , е че ЗВ не свързва отговорността по поддържаката на язовирите с подобни факти. Две са съображенията на въззивния съд да не обсъжда доказателствата за обстоятелството ,че язовир „Иваново“ е бил изграден през 1962г от ТКЗС „Иваново“ и върху земя на кооператорите : първото е ,че ответникът домогва да опровергава актуването на собствеността като публична общинска при недопустимо позововане на права на трети лица, каквито права не са упражнени.Второто съображение е основано на закон,уредил първично придобивно основание за имоти от процесната категория, изключващо твърденията в изложението и касационната жалба за вещни права на бивщето ТКЗС,разпоредени от ликвидационния съвет в полза на частни лица ,чрез търг. Ето защо необсъждането на доказателства в изтъкнатите от касатора насоки – всички те за обстоятелства , които са неотносими , не представлява разрешение на процесуалноправен въпрос в противоречие с цитираната пракика на ВКС и основание по чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК не се обосоновава .
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Съдът не е приложил несъществуващ закон, нито е приложил превратно,противно на вложения смисъл правна норма.Обратно, касаторът се позовавава на законови редакции , които не са действали към момента на настъпване на увреждането. В решението са изложени логични, макар и кратки мотиви,които съдържат обсъждане на спорните фактически въпроси и решаващите за изхода на делото правни въпроси ,вкл. доводите на страните . Съдът не е нарушил основополагащите процесуални правила и принципи, включително не е накърнил правото на защита на страната с отричане възможността за ответника по чл. 49 ЗЗД да доказва обстоятелства изклюващи вината, както се твърди в обосновка на поставените правни въпроси и на основанието по чл. 280 , ал.2 ГПК включително. Обосновката на защитата Върховен касационен съд, 3-то г.о. приема за несъстоятелна по вече изложените в настоящето определение съображения при обсъждане на основанията на чл. 280 , ал.1 ГПК.
Следва да се присъдят разноски в полза на адв. Н. Н. Д. ,защитавал ищците безплатно в настоящето производство , на основание чл.38, ал.2 т.1 от Закона за адвокатурата ,в размер на 2351 лева .
.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване решение №1493 от 19.06.2019г . по в. гр.дело № 1109/2019г. на Софийски апелативен съд
Осъжда Община Харманли да заплати на адв . Н. Н. Д. от АК Шумен с адр. [населено място] , [улица] сумата 2351 лева адвокатско възнаграждение по чл.38, от Закона за адвокатурата
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .