О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
София, 11.02. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 4671/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 127489/05.10.2018 г. на А. Б. М., Й. М. М. и Б. М. М., чрез адв. Р. А., срещу определение № 19973 от 26.09.2018 г. на Софийския градски съд по ч. гр. д. № 11542/2018 г. за оставяне без уважение на частна жалба срещу разпореждане от 13.08.2018 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 4347/2018 г., с което при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата им молба срещу И. Г. Ж. и производството по нея е прекратено.
В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение и се претендират последиците й.
В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят няколко процесуални по естеството си въпроса, с твърдение за обуславящи, като се прилага и съдебна практика на ВКС.
От И. Г. Ж., конституирана като насрещна страна от въззивния съд, е постъпил, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, писмен отговор, с който се оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.
Жалбата е подадена в срок, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от предприетото процесуално действие, срещу преграждащ по своя характер съдебен акт на въззивен съд, така допустима.
По въпроса за наличие на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Гр. д. № 4347/2018 г. по описа на Софийския районен съд е образувано по исковата молба на Й. М. М., Б. М. М. и А. Б. М. срещу И. Г. Ж., в качеството й на взискател по изп. д. № 20158490400711 за паричен дълг на ищцата М. и същевременно като купувач от проведена публична продан на 1/2 ид. ч. от гараж № 5 и от гараж № 7, находящи се в [населено място], възложени й с постановления на ЧСИ от 18.10.2017 г.
С общата искова молба е поискано:
1. да се осъди ответницата да върне на собственика Й. М. М. насилствено отнетото владение върху 1/2 ид. ч. от гараж № 7, за което той се легитимира с нотариален акт за дарение от А. Б. М. от 02.09.2014 г., както и да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер 11 000 лв., като пропусната полза във връзка с изнасяне имота на публична продан вместо нормалната му продажба по пазарни цени, и за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., резултат от поведението й на нелигитимен, ненадлежен и недобросъвестен взискател.
2. да се осъди ответницата да върне на собственика А. Б. М. насилствено отнетото владение върху 1/2 ид. ч. от гараж № 5, както и да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 12 000 лв. – пропусната полза, която сума би се получила като цена от нормалната пазарна продажба, както и сумата от 4 650 лв., също пропусната полза от неотдаване на имота под наем, резултат от поведението на ответницата като нелигитимен, ненадлежен и недобросъвестен взискател.
3. да се осъди ответницата да върне владението на А. Б. М. и Б. М. М., в качеството им на титуляри съответно на 1/4 и 1/8 ид. ч. от запазено и учредено с договора за дарение вещно право на ползване върху гараж № 7, както и да заплати имуществени вреди в общ размер 4 650 лв. като пропусната полза от неотдаване на имота под наем и неимуществени вреди общо в размер 2 000 лв., както и да се осъди ответницата да прекрати поведението си, чрез което пречи на нормалното използване на имота.
В молбата е изложено още, че въводът на ответницата в процесните имоти не е извършен, а предстои. Изложени са и твърдения за нищожност на постановленията за възлагане заради противоречие със закона и заобикаляне на закона, за прогласяването на която петитум е формулиран с уточнителната молба от 15.03.2018 г.
С разпореждане от 07.03.2018 г. районният съд оставил без движение исковата молба и дал указания да се уточни дали се предявява и иск за нищожност на постановленията за възлагане и на кое от основанията по чл. 26 ЗЗД, като се обоснове правен интерес от провеждане на иска срещу ответницата, или се обжалват действия на съдебния изпълнител; да се посочат основанието, на което е осъществявано твърдяното владение и действието, с което то им е отнето; да уточнят дали предявяват иска като съсобственици или в качеството на собственик и наемател, съответно какви квоти притежават в съсобствеността; ищците да уточнят вида и размера на претендираните имуществени и неумуществени вреди и причинно-следствената връзка и каква част от общата претениця всеки от ищците претендира; да уточнят как е определен размерът на претендираната пропусната полза.
Ищците са подали в срок уточнителна молба, но районният съд отново оставил без движение исковата молба, като с разпореждане от 17.05.2018 г. указал да се посочат конкретни действия на ответника по отнемане на имота чрез насилие или по скрит начин, в какво се състои противоправното поведение на ответника, от което се претендират вреди, както и ако то се свърза с незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, да посочат основанието, на което ответникът отговаря за действията на съдебния изпълнител като трето лице, да посочат периода, за който са упражнявали владение преди то да им бъде отнето, да посочат дали твърдят, че са собственици и какъв е правният им интерес от предявяване на владелчески иск, при положение, че разполагат с възможността да предявят собственически иск.
Ищците в срок – на 07.06.2018 г. са депозирали уточнителна молба.
С разпореждане от 13.08.2018 г. районният съд, след като приел, че дадените с предходното разпореждане указания не са изпълнени в цялост, върнал исковата молба.
Градският съд, след собствен анализ на исковата молба и подадените от ищците уточнения, както и на разпорежданията на районния съд за отстраняване на нередовности, потвърдил разпореждането за връщане. Приел, че с молбата от 15.03.2018 г. в изпълнение на първото разпореждане на районния съд ищците са уточнили, че предявяват исковете като владелци, но същевременно са твърдяли, че са собственици, а също така, че исковете за причинени вреди са разбити по вид и размер, но че същевременно е въведено ново основание за претендираните като обезщетение суми – лишаване от възможността да получат гражданските плодове от имотите. Приел още, че с молбата от 07.06.2018 г. в изпълнение на второто разпореждане на районния съд ищците са заявили, че владеят имотите като собственици и като трети лица от доста продължително време, както и че изрично уточнили, че са предявили и иск по чл. 109 ЗС.
От правна страна градският съд приел, че едновременното предявяване на ревандикационен и посесорен иск е недопустимо, а същевременно от уточенията на ищците не можело да се направи еднозначен извод какъв иск се предявява сега – владелчески или по чл. 108 ЗС. Бил предявен и негаторен иск, но едва с молбата от 07.06.2018 г., което е недопустимо. Въпреки дадените указания нередовна останала и молбата по исковете за вреди, защото ищците не били разграничили неправомерните действия на ответницата от тези на съдебния изпълнител, а и самите вреди също не са уточнени. Приел, че обжалваното разпореждане съответства на практиката на ВКС, съгласно която, за да настъпи последицата на връщане на исковата молба от неизпълнение на дадени от съда указания за изправяне на нередовности, самите указания следва да са конкретни, пълни и изчерпателни.
Първият от поставените в изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК въпроси е за това допустимо ли е при добросъвестно изпълнение на указанията за отстраняване на нередовности в искова молба да се прилага крайна санкционна мярка с последица връщане на исковата молба и прекратяване на производството по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК изцяло, т. е. по всички предявени искове, включитено и по тези, за които съдът не е давал указания /в случая чл. 26-29 ЗЗД, чл. 45 ЗЗД/ конкретно към всеки един от ищците по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК. Въпросът е изтъкнат при несъществуваща по делото фактическа обстановка – съдът е дал възможност да се заяви петитум на искове по чл. 26 ЗЗД, както и да се да се конкретизират по вид и размер вредите, твърдяни като настъпили от недобросъвестно поведение на ответницата да предприеме материално незаконосъобразно принудително изпълнение, което е и сторено от ищците. На ищците са били дадени и указания да посочат в какво се състои противоправното поведение на ответницата, което им е причинило вреди, но доколкото не се твърди основанието, на което е започнало принудителното изпълнение, да е отпаднало, не може да се приеме, че ищците са въвели като твърдение такова противоправно поведение на ответницата, което да съставлява основание на исковете им за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и за пропуснати ползи. В този смисъл исковата молба е останала нередовна по исковете за парични вземания. Конкретни, пълни и ясни са били указанията и по останалите предявени претенции. За да може съдът да квалифицира даден иск като владелчески, следва да има въведено изрично твърдение в какво се изразява извършеното от ответника нарушение /чл. 75 ЗС/, съответно – че владението е отнето /чл. 76 ЗС, чл. 358 ГПК/. Твърдения, че фактическата власт върху претендирания имот се упражнява от ответника, следва да бъдат въведени и по иска с правно основание чл. 108 ЗС, а по иска по чл. 109, ал. 1 ЗС следва да се посочи съответното неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява своето право. В случая такива твърдения не са въведени, обратно, посочено е, че към момента на предявяване на исковата молба въводът във владение все още не е извършен, поради което и исковата молба е останала нередовна. Самостоятелен иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане, извън случаите, посочени в чл. 496, ал. 3 от ГПК, е недопустим /в този смисъл определение № 81 от 20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г. на ВКС, I-во г. о./, поради което ход на исковата молба и в тази й част не може да бъде даден. Ето защо не се установява съдът да е процедирал в противоречие със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, приложимо и в производствата по частните касационни жалби, касационното обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение /определение/. С характеристиките на необуславящ, т. е. без значение за изхода за делото пред въззивния съд, но така също и като зададен при фактическа обстановка, която не кореспондира с тази по делото, е поставеният втори въпрос: допустимо ли е за първоинстанционния съд да основава действията си за прекратяване на производството с неизпълнение на чл. 129, ал. 2 ГПК, при положение, че е пропуснал да даде указания на ищците за процесуалната възможност да ползват правна помощ в случай, че са налице основанията за това, каквото задължение произтича именно от чл. 129, ал. 2 ГПК. Въпросът не е включен в мотивите на обжалваното определение, така не е обусловил решаващия извод на градския съд, а и последният не е бил длъжен да се произнася по този въпрос, тъй като подобно оплакване, освен че се заявява едва сега, противоречи на данните по делото. На всеки един от отрязъците, с които на ишците са давани указния, изрично е указвана възможността с писмена молба да заявят желанието си да ползват правна помощ, но такова желание те не са заявили. В тази връзка приложеното определение № 48 от 26.01.2018 г. на ВКС, IV-то г. о., по ч. гр. д. № 4542/2017 г., е без значение, а отделно е и неотносимо, защото разглежда хипотеза, при която при направено искане от страната за предоставяне на правна помощ, съдът е дал указания за изправяне на нередовности и е върнал исковата молба, преди да се произнесе по искането.
Със същите характеристики на въпрос без значение за изхода на делото пред въззивния съд е и третият поставен въпрос за това допустимо ли е първоинстанционният съд да връща исковата молба и да прекратява производството, при положение, че е пропуснал да се произнесе по обективираното искане на един от ищците, заявено в исковата молба, за освбождаване от заплащане на такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото исковата молба е оставена без движение на етап уточняване на основанието и петитума на исковете, а не поради непредставяне на вносен документ за държавна такса и щом съдът не е прекратил производството и на основание непредставен в дадения срок документ за платена държавна такса, то произнасянето му не е част от проверката по връщане на исковата молба.
Четвъртият въпрос е за това допустимо ли е съдът да връща исковата молба изцяло и не следва ли разделно да се подходи към предявения различен правен интерес от ищците, като се приемат за редовно предявени исковете с правно основание чл. 75 и чл. 76 ЗС, като в частта на предявените искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС съдът следва да прекрати производството като недопустимо, но по реда на чл. 130 ГПК, т. е. не по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК. И този въпрос не е обуславящ изхода на делото, защото е зададен в контекст, който не се установява по делото. Касаторите превратно тълкуват изводите на въззивния съд, а именно, че исковата молба е останала нередовна по всеки един от предявените искове.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Ответницата по касация не е представила доказателства за разноски по водене на делото пред касационната инстанция и не е поискала присъждането на такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19973 от 26.09.2018 г. по ч. гр. д. № 11542/2018 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: