О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
София, 14.01. 2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1623/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. П. от гр. Хасково срещу решение № 2676 от 19.12.2017 г. по в. гр. д. № 2982/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, І-17 състав решение от 06.03.2017 г. по гр. д. № 7298/20111 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касаторката срещу „Банка Пиреос България” АД, гр. София обективно съединени искове: главни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД за признаване за установено, че договор за кредит № 1177/29.09.2008 г. е нищожен като противоречащ на закона и заобикалящ закона (чл. 431 ТЗ) и евентуален иск с правно основание чл. 29, а. 2 ЗЗД за унищожаване на същия договор за кредит като сключен при умишлено въвеждане в заблуждение на кредотополучателя-наследодател на ищцата от страна на трето лице и при знание на банката.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизвоствените правила и поради необоснованост. Изложени са подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че не са налице поддържаните основания за нищожност и унищожаемост на процесния договор за кредит. Според касаторката, решаващият състав не е извършил анализ на данните по делото и не е дал отговор на въпроса дали сделка, осъществена в условията на престъпни обстоятелства, когато за сключването й са използвани документи с невярно съдържание или неистински такива, следва да се счита действителна. Поддържа становище, че съдът е трябвало да приеме тази сделка за нищожна и на още едно допълнително основание – поради накърняване на добрите нрави предвид липса на еквивалентност на престациите. В касационната жалба е изразено несъгласие и с приетото от въззивния съд, че не е налице фактическият състав на чл. 29, ал. 2 ЗЗД за унищожаване на процесния договор за кредит с твърдението, че този извод е направен само въз основа на теоретични постановки, без да е анализирано действителното съдържание и целите на сделката и без да са обсъдени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност. Като съществени процесуални нарушения касаторката определя липсата на мотиви относно противоречивите заключения на изслушаните по делото графологични експертизи, а също и непроизнасянето на съда по искането й за спиране на производството по делото и сезиране на прокуратурата за наличието на престъпни обстоятелства при и по повод обезпечаване сключването на процесната сделка.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли да се разглежда и възприема като валидно сключена сделка, материализирана с договора за банков кредит, при сключването на която и за обосноваване на извод на кредитора за основателност и обезпеченост на искането за кредитиране са представени документи с невярно съдържание, касаещи търговската история, търговската дейност и финансовите резултати на кредитоискателя и неговата дейност при приложението на ЗДДС, при положение, че за съставянето и представянето на тези документи с невярно съдържание не може и не следва да се държи отговорен кредитополучателят; 2. Дали така сключената сделка при установени в хода на процеса престъпни обстояятелства, изразяващи се в представянето пред кредитора на документи с невярно съдържание или на неистински дкументи, неподписани от страната-кредитоискател, обосноваващи отпускането на кредит, е нищожна поради противоречие със закона или неговото заобикаляне, или е нищожна поради противоречие с добрите нрави и морала; 3. Когато е установено чрез прието заключение на графологичната експертиза във висящия съдебен процес, че очевидно подписите върху книжата, обусловили произнасянето на кредитора за отпускане на кредита, не са положени от страната-кредитополучател, то налице ли е порок в съгласието на същата страна при сключване на сделката и как би се отнесъл този порок към формата на недействителност на сделката – дали се касае за абсолютна или за относителна недействителност на сделката, материализирана с договора за банков кредит; 4. Длъжен ли е съдът /както първоинстанционният, така и въззивният/ да се произнесе с определение по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по делото с оглед процесуалните правила и установеното в процеса със събрания доказателствен материал и по изрично искане на страната, когато в хода на висящия процес бъдат установени данни за престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, при положение, че наличието на тези обстоятелства се установява със заключение на приета съдебно-грлафологична експертиза, установяващо, че част от документи, приложени във връзка със сключване на процесната /атакуваната/ сделка са документи с невярно съдържание, респ. неистински такива, не носят подписа на страната и същата не може да бъде отговорна за изготвянето им и за представянето им пред другата страна и ползването с тях; 5. Длъжен ли е съдът да прецени тези обстоятелства всякога, когато има изрично искане на страна в процеса за прилагане на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и следва ли в подобни случаи да изпрати материалите на компетентната прокуратура за установяване на фактите с нарочно определение; 6. Представлява ли по своя характер непроизнасянето по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК съществено нарушение на процесуалните правила, дколкото има обуславящо значение за решаване на спора с изграждане на крайните изводи от правна страна относно основателността на заявените искови претенции; 7. Дължи ли съдът излагането на мотиви в насоката кое от приетите заключения по допуснати експертизи кредитира с доверие и възприема, с оглед приложението на чл. 202 ГПК /в случая – при наличието и съобразяването на две противоречиви заключения на допуснати и изслушани съдебно-графологични експертизи/, предвид изричното искане в този смисъл на въззивника, позоваващ се на констатациите само на едното от противоречивите заключения, имащи за предмет установяването на авторството на положени подписи под документи, имащи значение за основанието за сключване на процесната сделка“.
По отношение на поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като релевантна практика в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са представени съответно – решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ІV г. о., решение № 246 от 27.04.2010 г. по н. д. № 160/2010 г., решение № 29 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2955/2016 г. на І г. о., решение № 357/81 г. на ВС, І г. о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ІІІ г. о. (за първите три въпроса) и определение № 1169 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 902/2012 г. на ІІ т. о., решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ІV г. о., определение № 142 от 18.03.2011 г. по ч. гр. д. № 114/2011 г. на ІІІ г. о., определение № 612 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 259/2010 г. на ІІ г. о. и определение № 506 от 10.09.2009 г. по гр. д. № 282/2009 г. на ГК (за останалите въпроси).
Освен това, касаторката моли за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на атакуваното решение.
Ответникът – „Банка Пиреос България” АД, гр. София – изразява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 06.06.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, на база събраните по делото писмени докаателства и заключенията на изслушаните експертизи (счетоводна и графологични) е приел за безспорно установено, че: Между наследодателя на ищцата Г. Н. П., в качеството му на ЕТ „Грета – Георги Пейчев“, и „Банка Пиреос България“ АД е сключен договор за кредит № 1177 от 29.09.2008 г., по силата на който банката е отпуснала на едноличния търговец сумата 70 000 евро за оборотни средста за срок от 12 месеца; За обезпечаване вземанията на банката, с н. а. № 83, том ІІІ, рег. № 3068, дело № 326 от 10.10.2008 г., в полза на същата е учредена първа по ред ипотека върху Ѕ ид. част от поземлен имот с идентификатор 77195.737.227, целият с площ 614 кв. метра, ведно с жилищна сграда – къща с Р. 54 кв. метра, находящи се в [населено място]; Сумата по кредита е била преведена по сметка на кредитополучателя, а впоследствие е изтеглена от лицето И. С. К. по силата на издадено от кредитополучателя П. генерално полномощно; Към молбата на Г. П. за отпускане на кредит са представени декларации за липса на задължения към банки, за семейно и имуществено състояние и за свързани лица, за икономическа информация, отчет за приходите и разходите за 2007 г., счетоводен баланс към 31.12.2007 г., както и декларации за ДДС, за които изслушаните по делото графологични експертизи са дали противоречиви заключения относно това дали подписите в тях са на наследодателя на ищцата Г. П..
С оглед на тези факти, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция за неоснователност както на исковете по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за нищожност на процесния договор за кредит, така и на евентуалния иск по чл. 29, ал. 2 ЗЗД за унищожаване на същия поради измама.
На първо място, решаващият състав е преценил, че договорът за кредит не е нищожен поради нарушение на закона и по-конкретно на разпоредбата на чл. 431 ТЗ. Освен, че тази разпоредба не е императивна по своя характер и нарушението й не може да обуслови нищожност на сделката, въззивният съд е приел, че същата урежда задължения на заемателя преди сключването на договора за кредит и е свързана с преддоговорната отговорност на страните, като неизпълнението на тези задължения не води до недействителност на договора, а е основание да се претендира репарирането на вреди и то от увредената страна, а не от страната, която е нарушила това задължение, какъвто в случая е кредитополучателят Г. П..
Извод за неоснователност въззивният съд е направил и по отношение на претенцията за нищожност на процесния договор поради заобикаляне на закона предвид отпускането на необезпечен кредит, с оглед недоброто финансово състояние на кредитополучателя, както и предвид предоставянето на отпуснатите средства от кредитополучателя за ползване от трето лице. Приел е, че отпускането на необезпечен кредит е в риск единствено на банката-кредитор и с това не се постига забранена от закона цел.
Що се отнася до евентуалния иск за унищожаване на атакуваната сделка, неоснователността на същия е аргументирана, от една страна, с липсата на доказателства договорът за кредит да е сключен чрез измама от третото за спора лице И. К., изразяваща се в това, че е създало невярна представа у кредитополучателя, че то ще връща кредита, а от друга страна – с липсата на доказателства за знание на банката-кредитодател, че именно посоченото трето лице е действителният кредитополучател. В тази връзка съдебният състав е отчел и факта, че сумата по кредита е получена от третото лице въз основа на пълномощно, дадено му от наследодателя на ищцата, като не са ангажирани доказателства то да е получило сумата в лично качество и да е поело задължение да обслужва кредита.
Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването на ищцата за неправилна квалификация на претенциите и по-конкретно –че не е разгледан иск за нищожност на процесния договор поради противоречие с добрите нрави, позовавайки се на липсата на такива твърдения в исковата молба. Според решаващия състав, първостепенният съд не е допуснал и твърдяното от въззивницата процесуално нарушение поради необсъждане на противоречивите заключения на двете почеркови експертизи, доколкото тези доказателства са ирелевантни за спора, тъй като са относими към обезпечеността на кредита, която обаче е без значение за валидността на договора за кредит.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените в изложението въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Всичките въпроси са основани на твърдението на касаторката, че доказателствата във връзка с финансовото състояние на едноличния търговец-кредитоискател са неистински (с невярно съдържание) и че изготвянето и представянето на същите пред банката представлява престъпно обстоятелство. Видно обаче от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав изобщо не е обсъждал истинността на тези доказателства, в т. ч. и противоречивите заключения на графологичните експертизи, тъй като е счел, че неизпълнението на произтичащото от разпоредбата на чл. 431 ТЗ задължение на заемателя да представи на банката необходимите сведения (каквито именно се съдържат в оспорените документи) е свързано с преддоговорната отговорност на страните, но е без значение за валидността на договора за кредит. С оглед на този извод за неотносимост на доказателствата за финансовото състояние на кредитоискателя към спора, непроизнасянето на съда по искането на ищцата за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК не може да бъде счетено като процесуално нарушение, имащо значение за изхода на делото. Що се отнася до това дали дадени доказателства са относими за разглеждания спор, тази преценка е от компетентността на въззивния съд като инстанция по същество и проверката на нейната правилност е предмет на самия касационен контрол, но не може да бъде основание за неговото допускане.
Поради изложените съображения за отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на поставените от касаторката въпроси, не следва да се обсъжда наличието на заявените за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторката е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдението, че очевидната неправилност на въззивното решение се дължи на допуснати особено съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до неправилни и напълно необосновани крайни изводи за неоснователност на исковите претенции, т. е. същата е отъждествена с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация „Банка Пиреос България” АД, гр. София разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 360.33 лв. – адвокатско възнаграждение (с ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път е удостоверено от представените с отговора на касационната жалба договор за правна помощ от 29.05.2018 г. и преводно нареждане от 31.05.2018 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2676 от 19.12.2017 г. по в. гр. д. № 2982/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. В. П. от гр. Хасково, [улица]І 1-3, вх. В, ет. 5, ап. 65 да заплати на „Банка Пиреос България” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 360.33 лв. (четири хиляди триста и шестдесет лева и тридесет и три стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: