4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
[населено място] 18,01,2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1550/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. Н. и А. Н. Н. против решение №295/19.11.2015г. по в.т.д.№350/15г. на Апелативен съд Варна в частта,с която след частична отмяна на решение №10/30.01.15г. по т.д.№60/14г. на Окръжен съд Силистра и отхвърляне на исковете по чл.422 ГПК до размер на сумата 485,21 лв. , решението на Силистренски окръжен съд е потвърдено в частта,с която съдът е признал за установено,че касаторите дължат солидарно на [фирма] суми за разликата над 14 157,67 лв. до 28 524,04 лв. – главница по договор за банков кредит и анекс към него; 1735,84 лв. лихва върху просрочена главница за периода 25.08.11г. – 26.07.12г.,ведно със законната лихва върху главницата ,считано от 27.07.12г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се твърди,че в потвърдителната му част решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения с пренебрегване на част от събраните по делото доказателства.Оспорени са изводите на въззивния съд за наличие на изискваните от закона реквизити на погасителен план в съдържанието на сключения между страните анекс,като се твърди липса на разпределение на всяка от вноските за главница и лихви.Изложени са съображения и срещу приложението на неотносима към момента на сключването на анекса Наредба №9 на БНБ /тази от 2002г.,вместо актуалната такава от 2008г./,както и срещу направеното от ВАпС тълкуване на нейните разпоредби,което е следвало да бъде направено не с оглед липсата на забрана за капитализиране на лихви,а с липсата изобщо на предвиден ред за извършване на такава и с оглед препращането към тази наредба,направено в клаузата на т.12.6 от анекса.Твърди се неправилно позоваване в решението на текстове на ЗЗП,както и неизвършено, с оглед изводите за частична основателност на въззивната жалба по отношение на наказателната лихва, ревизиране на всички извършени плащания по договора.
Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по основанията за допустимост на касационното обжалване и по същество на наведените в жалбата доводи.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си досежно атакуваната му част, въззивният съд,констатирайки,че вземането,предмет на издадената заповед за изпълнение, се основава на сключен между страните договор за банков кредит от 26.05.2008г. и анекс към него от 19.01.2010г., е определил като относими към правоотношението правилата на ЗЗП,ЗПК от 2006г. /отм. ДВ бр.18/ 10г., в сила от 12.05.2010г./ и Наредба №9 от 03.04.2008г. /на БНБ/ за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. Приел е за неоснователно оплакването на въззивниците за нищожност на анекса,поради извършено в противоречие с Наредба №9 капитализиране на лихвата,като е посочил,че съгласно приложимата такава от 2008г. не е предвидена забрана за сключването на такива клаузи; с анекса е извършено преструктуриране на кредита,поради неизпълнение от страна на кредитополучателите, по общо съгласие между страните.Изложил е съображения за приложимост на разпоредбите на ЗЗП /с оглед прякото позоваване на ответниците в отговора на исковата молба на Директива 93/13/ЕИО/ и по-конкретно правилата,уреждащи наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори.Като се е позовал на задължителна съдебна практика /реш.№77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС,трето г.о./ , съдът е приел,че не е налице неравноправност по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП,доколкото са налице основания за прилагане на изключението на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП. По отношение позоваването на ответниците-въззивници на разпоредбата на чл.22 ЗПК от 2010г.,въззивният съд е посочил , че приложение към правоотношението между страните намира редакцията на закона, действаща през периода 2006-2010г.,доколкото и договорът , и анексът към него са сключени през този период. Като е съобразил разпоредбата на чл.14 от отменения ЗПК /вместо тази по чл.22 от последващо приетия/, ВАпС е подвел твърденията на ответниците за нищожност на договора за кредит поради липса на определен годишен процент на разходите и на погасителен план под разпоредбите на чл.7 ЗПК/отм./.Анализирайки доказателствата, е посочил,че към договора за кредит е приложен погасителен план,подписан от кредитополучателя,в който фигурира и годишния процент на разходите.Доколкото към анекса не е приложен такъв погасителен план,съдът е посочил,че това не е основание за недействителността му,тъй като в анекса се съдържат всички съществени реквизити на договора,изброени в чл.7 т.4-14 от ЗЗП.
В т.1 от приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторите са изложили съображения,повтарящи доводите му от касационната жалба , относно приложението на относимата Наредба №9 и тълкуването на разпоредбите й.Правен въпрос във връзка с тези доводи по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не е поставен.
В т.2 от изложението се цитира тълкувателна и въз основа на нея – формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика /ТР №4/2014г. и решение №139/05.11.14г. по т.д.№57/12г. на ВКС,първо т.о./,като се твърди,че в противоречие с тази практика съдът е включил лихвите върху просрочената главница и лихвите за период преди датата ,на която цялото вземане е направено предсрочно изискуемо,изчислени върху цялата главница,а не само върху частта от просрочените вноски, съответстваща на главницата в нея.Конкретен правен въпрос не е формулиран,а не би и могъл да бъде изведен от състава такъв,доколкото твърденията са във връзка с правилността на изводите на въззивния съд относно размера на иска, която не може да бъде преценявана на този етап от производството.
Под т.3 от изложението, във връзка с изводите на ВАпС,че липсата на отделен погасителен план към анекса, съдържащ и посочване на годишния процент на разходите не е основание да се приеме недействителност по чл.14 ал.1 от ЗПК/отм./,тъй като е налице описание на броя и размера на вноските в самия анекс, касаторът е поставил два въпроса: „Може ли описание на погасителните вноски в анекс без разпределение на всяка от тях на части за главница и лихви да замести погасителен план?“ и „Липсата на годишен процент на разходите и на изричен погасителен план към анекс,по който са заявени задълженията в заповедното и исковото производства, прави ли потребителския договор за кредит недействителен по смисъла на чл.14 от ЗПК/отм./?“.
И двата въпроса осъществяват общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като разрешаването им в атакувания съдебен акт е обусловило крайния извод на въззивния съд. Касационно обжалване на решението не следва да се допусне поради липса на обоснованост и приложимост на сочения във връзка с въпросите допълнителен селективен критерий на т.3 от чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая касаторите се е позовали формално на законовата разпоредба,без да са изложили конкретни твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение или за непълнота и противоречие в законите,налагаща създаването на съдебна практика по правните въпроси. Отговорът на последните и не би довел до промяна на крайния резултат,доколкото с разпоредбата на чл.3 ал.5 т.2 от ЗПК/отм./ изрично е установена неприложимост на разпоредбата на чл.14 от същия закон спрямо договорите за потребителски кредит за извършване на ремонт /какъвто е сключеният между страните договор/.
Поради това касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №295/19.11.2015г. по в.т.д.№350/15г. на Апелативен съд Варна в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.