О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
гр. София, 23.01.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 7009 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 343 от 16.07.2013 год. по гр. д. № 194/2013 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 6.12.2012 год. по гр. д. № 3653/2011 год. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от С. И. Д. против [община], Ю. А. Ш., С. Г. Ф., А. П. Б. и С. И. Б., Г. Т. К., [фирма], Г. П. А. и С. П. А. иск за признаване по отношение на ответниците, че при одобряване на плана на [населено място] от 1981 год. и кадастралната карта от 2008 год. е допусната грешка, като не е заснет бившия имот пл. № 5578 в кв. 486 по плана от 1959 год., целият с площ 1 506 кв. м. и ищцата е осъдена да заплати направените от ответниците разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата С. И. Д., чрез пълномощника й адв. Ив. Ц.. Поддържа оплаквания за ннеправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите, с молба за отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовава се на противоречиво произнасяне по процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да изложи мотиви при възприемане на едно от приети по делото противоречиви експертни заключения, като обосновава основанието за допускане на касационното обжалване със задължителна съдебна практика, приложена към изложението – решение № 58 от 13.02.2012 год. по гр. д. № 408/2010 год. на І г. о., решение № 646 от 12.10.2010 год. по гр. д. № 1210/2009 год. на ІV г. о. и решение № 241 от 17.10.2012 год. по гр. д. № 850/2011 год. на ІІ г. о., в която е прието, че при наличие на противоречиви заключения съдът следва да посочи причините, поради което възприема или не същите, което според касаторката въззивният съд не е сторил с оглед приетите по делото противоречиви експертни заключения на вещите лица Г. и Б..
Поставен е и въпрос: необходимо ли е провеждане на специална процедура при възстановяване на собствеността по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, като при обосноваване на основанието за допускане на касационното обжалване касаторката се позовава на задължителна съдебна практика – ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС, решение № 13 по гр. д. № 176/2011 год. на ІІ г. о., решенията по гр. д. № № 722/2010 год. ІІ г. о. и 676/2009 год. на І г. о. на ВКС. По въпроса за отчуждителното действие на регулационните предвиждания по ЗПИНМ /отм./ касаторката се позовава на противоречиво произнасяне в обжалваното решение в сравнение с представеното решение № 300 от 28.06.2011 год. по гр. д. № 3248/2008 год. на ІV г. о. на ВКС, както и на решение № 13 по гр. д. № 176/2011 год. на ІІ г. о. по въпроса за отчуждителния ефект на регулационния план при действието на ЗТСУ /отм./, когато не е платено дължимото обезщетение, в която хипотеза задъжителната съдебна практика приема, че не е необходимо провеждане на нарочна процедура по възстановяване на собствеността. Представено е и решение № 854 от 14.01.2010 год. по гр. д. № 1277/2008 год. на ІV г. о. на ВКС, в противоречие с което според касаторката е изводът на въззивния съд за значението на регулационните промени в имота след този минал момент, към който се иска установяване на грешката, представляваща незаснемането на имота в плана.
Ответниците И. С. А., чрез адв. М. П., С. П. А. и Г. П. А., чрез адв. П. П. и [община], в представените писмени отговори поддържат становище за недопустимост на касационното обжалване, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед цената на предявения иск под 5 000 лв. Евентуално излагат съображения за липса на основания за допускане на касацията и неоснователност на касационната жалба. Останалите ответници не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, като спорът между страните е възникнал по повод твърдяната от ищцата допусната грешка в плана на [населено място] от 1981 год. поради незаснемането на имот пл. № 5578 в кв. 486 по плана от 1959 год., в който 1/12 ид. ч. принадлежи на ищцата по наследство. Притежаваната идеална част от правото на собственост обосновава процесуалната легитимация на ищцата да предяви установителния иск за собствеността на спорния имот към миналия момент, но предметът на делото не е ограничен до тази идеална част, а обхваща спорното материално право, претендирано от ищцата относно целия имот, който се твърди да не е заснет в плана и установяването на която грешка се иска с предявения иск. Затова и цената на иска се определя от данъчната оценка на целия имот, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, която с оглед представеното удостоверение от общината възлиза на сума над 5 000 лв. Този извод обосновава неоснователност на поддържания от ответниците довод за недопустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР е отхвърлен, въззивният съд приел, че спорният имот, съществувал като пл. № 5578 в регулационния план на града от 1959 год. с отреден за него парцел ХVІІІ-5578 в кв. 486, в следващия план от 1981 год. не е нанесен, тъй като е включен в обществени мероприятия – разширение на булевард, парцел І за жилищно строителство и магазини, вътрешноквартална улица, като първите две били реализирани към този момент – булевардът бил разширен и жилищният блок построен, а съществуващите в имота сгради от допълващото застрояване били разрушени. Друга част от имота била отчуждена, предмет на възстановяване на собствеността, и за която част е нанесен отделен имот към настоящия момент. Следователно, към момента на изработване на плана от 1981 год. имотът не е съществувал като самостоятелен такъв – част от него била отчуждена, друга част отредена за обществени мероприятия, вследствие на които регулационни промени той престанал да съществува като самостоятелен имот. Без значение е обстоятелството, че липсват данни същият да е отчуждаван за тези мероприятия, релевантно е завземането му при реализацията им, поради което и към одобряването на плана от 1981 год. не е допусната грешка или непълнота, тъй като старият имот не е съществувал в своите граници.
Следователно, релевантният въпрос за изхода на спора е изводът на въззивния съд за несъществуването на имота към момента на одобряването на плана от 1981 год., така както е бил заснет в предходния план, който извод е обоснован с установените от заключенията на вещите лица и другите събрани доказателства факти относно реализираните в него мероприятия – построяването на жилищен блок и разширение на булевард, както и факта на отчуждаването на една част от имота от бившите му собственици, в т. ч. наследодателя на касаторката. Поставеният от нея в изложението процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да изложи съображения относно кредитирането на едно от заключенията на вещите лица не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е относим към правилността на направените изводи, с оглед обосноваността им въз основа на преценката на доказателствата.
Останалите въпроси: необходимо ли е провеждане на специална процедура при възстановяване на собствеността по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и за отчуждителното действие на регулационните предвиждания по ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./, също не са релевантни за изхода на спора, имащ за предмет установяване правото на собственост към един минал момент, в случая този на одобряване на плана от 1981 год. Поставените въпроси са неотносими към правото на собственост към този минал момент, поради което и не могат да обосноват наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Произнасянето по тях касае спор за собственост към настоящия момент, какъвто не е предмет на разглеждане по иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, при който се преценява принадлежността на вещното право към един минал момент с оглед спор за имуществено право именно към този момент. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд в случая е приел, че такова право не е принадлежало на ищцата, тъй като имотът не е съществувал като самостоятелен обект, проследявайки настъпилите до този момент регулационни промени в него, а не поради липса на възстановяване на собствеността по реституционните закони, приети в последващ момент.
Поради това и представената съдебна практика не е относима към настоящия спор и не може да обоснове наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
В заключение се налага извод за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 343 от 16.07.2013 год. по гр. д. № 194/2013 год. на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от С. И. Д., чрез адвокат Ив. Ц., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: