О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
[населено място], 12.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1677 /2016 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Обжалвано е решение № 341 / 23.02.2016г., постановено по в.т.дело № 1497/2015г. на Софийския апелативен съд, търг. колегия, пети състав, с което е потвърдено решение № 767/22.05.2014г. по т.дело № 3747/2012г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав. С решението е отхвърлен искът на [фирма] срещу ЗК [фирма] по чл.208 КЗ за сумата от 26 797.99 лв. главница и искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 4517.83 лв., представляваща лихва за забава за времето от 9.09.2010г. до 6.06.2012г. по застрахователна полица №000-8-054 /UI/ 08-0091 от 9.02.2009г. по застраховка „Разни финансови загуби, Други финансови загуби” Клауза А – неплащане на вноски по договор за лизинг/разсрочено плащане/ за застрахователно покритие на договор за лизинг №BL-А115-2009 от 23.01.2009г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата Застрахователна компания [фирма] излага аргументи за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Ищецът [фирма] с предявения иск по чл.208 КЗ претендира от ответника заплащане на застрахователно обезщетение, поради настъпило застрахователно събитие по сключения договор за застраховка. Искът е отхвърлен като неоснователен от СГС, което решение е потвърдено с решението на САС.
Софийският апелативен съд е приел за установено, че между ищеца и ответника е сключен договор за застраховка на разни финансови загуби, в предвидената от закона писмена форма – издаване на застрахователна полица. Покритият с полицата финансов риск е рискът от неиздължаване от две и повече лизингови вноски от страна на лизигополучателя В. С. С. по сключен с [фирма] на 23.01.2009г. / с предишно наименования [фирма]/ договор за финансов лизинг, съгласно погасителен план. На 9.06.2009г. [фирма] е уведомил застрахователната компания за забава на лизингополучателя в изплащане на лизинговите вноски дължими към 20.03.2009г., както и лизинговите вноски за месеците април и май 2009г. Лизинговият автомобил е предаден на лизингодателя от полицията с приемателно-предавателен протокол на 3.12.2009г.
По спорния по делото въпрос към коя дата е прекратен договорът за финансов лизинг, САС е изложил, че договорът за лизинг е прекратен на 10.06.2009г., след връчване на поканата за плащане от 11.05.2009г. на лизингополучателя от 12.05.2009г. От този момент лизингополучателят не дължи лизингови вноски, а лизингодателят има право на заместваща облага. Според съда след като веднъж е дадена възможност на лизингополучателя с поканата от 11.05.2009г. да изпълни задълженията си до 11.05.2009г., които не е изпълнил, както и тези с падеж за м.май и м. юни 2009г., следва да се приеме, че договорът е прекратен с връчване на поканата от 11.05.2009г. / в която се съдържа изявление по чл.87, ал.1 ЗЗД/, но от датата 10.06.2009г. След тази дата лизингополучателят не дължи лизингови вноски.
Съдът, след като е съобразил клауза т. 5.1. от рамковото споразумение, според която от покрития риск са изключени лихвите за забава, неустойките и разноските, е определил, че обезщетението обхваща само дължимите неплатените лизингови вноски за март, април и май 2009г. Застрахованият не може да претендира от застрахователя покриване на по-голяма загуба от тази, която търпи по договора за лизинг.
Съдът се е произнесъл по направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл.197 КЗ отм. Според съда застрахователното обезщетение не се формира на основание периодичност, за да се приеме, че застрахованият има право на обезщетение за вноските за м. февруари/ която не вкл. в иска/ и за м.март 2009г. Правото на застрахователно обезщетение възниква след неплащане от лизингополучателя на поне две месечни лизингови вноски. Въз основа на писмо на застрахования за неплатени лизингови вноски за м. март, април и май 2009г., застрахователят е образувал щета на 10.06.2009г. Правото на застрахователно обезщетение за застрахования възниква с неплащане на втората лизингова вноска, т.е. на 20.03.2009г. и изтичането на 21 дни след тази дата, съгласно т.6.10 ж от ОУ по застраховка „Разни финансови загуби” или на 10.04.2009г. Ищецът има право на застрахователно обезщетение за неплатените четири вноски за месеците февруари, март, април и май 2009 г. Правото на застрахователно обезщетение възниква и за четирите вноски. А изискуемостта за изпълнение на задължението на ответника възниква след подаване на заявление от застрахования до застрахователя. Съгласно т.7.1. застрахованият е бил длъжен в 7 дневен срок от изтичане на падежа на погасителната вноска за април 2009г., т.е. 27.4.2009 г. да предяви претенцията си. Правото на обезщетение за вноските за май 2009 г., чиято изискуемост е настъпила на 20.5.2009 г., е трябвало да бъде упражнено до 27.5.2009 г. От тази дата започва броенето на тригодишния срок по чл. 197 от КЗ. Исковата молба е заведена на 6.6.2012г., т.е. след изтичането на погасителния срок на 27.5.2012г.
По възражението за признаване на вземането, като основание за прекъсване на давността, съгласно чл. 116, б. а от ЗЗД, съдът е счел, че отправеното искане да се представи суброгационно писмо от застрахователя до застрахования и приемането на суброгационно писмо, не са доказателства за прекъсване на давността за вземането. Признаване на вземането на длъжника трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено в писмена форма или с конклудентни действия, каквото не представлява искането за издаване на суброгационното писмо.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
По въпроса: Налице ли е признание на задължение на застрахователя по смисъла на чл.116 „а” ЗЗД, когато същият е поискал от застрахования суброгационно писмо, с което да реализира правата си срещу причинителя на вредата, след като изплати част от застрахователното обезщетение? Касаторът се позовава на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и влязлото в сила решение на СГС, потвърдено от САС по т.дело № 3442/2012г. С решението е прието, че с изискването на суброгационното писмо за посочената в него сума застрахователят несъмнено изразява признание за размера на обезщетението, който той счита, че следва да заплати на застрахования, съответно да претендира от причинителя на вредата до размер на платеното от застрахователя на застрахования обезщетение. Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като поддържаното противоречие не е налице. Различието в резултата на двете решения, относно приложението на разпоредбата на чл.116 ”а” ЗЗД, се дължи на разликата в съдържащите се в писмата факти. В посоченото като противоречива съдебна практика решение на САС е прието, че съдържанието на суброгационното писмо представлява изявление, което съдържа в себе си признание на размера на обезщетението което застрахователят счита, че следва да заплати, съответно да претендира от причинителя на вредата. В обжалваното решение, с писмото, което е изпратено до застрахования, застрахователят е искал да му бъдат изпратени счетоводни документи, отразяващи размера и последното направено плащане по договорите за лизинг по посочените в писмото образувани щети, необходимо във връзка с обработката и актуализиране на информацията по тях, т.е. в писмото не се съдържа недвусмислено изявление на застрахователя, че е задължен на ищеца със сумата предмет на предявения иск, респ. посочената в писмото сума. Съгласно задължителната съдебна практика, формирана с решения по чл.290 и сл. ГПК / решение №100 от 20.06.2011г. по т.дело № 1943/2010г. ІІ т.о., решение № 98/26.07.2013г. по т.дело № 851/2012г. на Іт.о. и др./ признание по смисъла на чл.116, ”а” ЗЗД е когато се признава съществуването на задължението, което кореспондира на признатото право. Признанието е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен на кредитора. За да е налице признание на вземането по смисъла на чл.116, ”а” ЗЗД същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признанието на фактическия състав не означава признаване на самото задължение.
По втория въпрос : Представлява ли подходящ срок за изпълнение по смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД срокът, който е изтекъл, преди неизправният длъжник да получи писмото – изявление на кредитора, съдържащо предупреждение за разваляне на договора? Допълнителният критерий е по чл.280,ал.1, т.1ГПК. Така поставен въпросът не обосновава общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е съобразен с мотивите на решението. За да приеме, че договорът за лизинг е прекратен, считано от 10.06.2009г., въззивният съд се е позовал на поведението на лизингополучателя на неизправен длъжник, който въпреки писмата – покани за доброволно изпълнение, не е погасявал задължението си към лизингодателя в сроковете по погасителния план. Според съда, при липса на изпълнение на вноската за м.май 2009г., с настъпил падеж 20.05.2009г. при вече даден срок за изпълнение по чл.87, ал.1 ЗЗД на вноските за месеците март и април с поканата от 11.05.2009г., договорът за лизинг следва да се счита за прекратен. Неплащането на лизингова вноска повече от 30 дни, води до правото на лизингодателя да прекрати договора за лизинг.
Тъй като изводът на съда за настъпване на основанията за прекратяване на договора по чл.87, ал.1 ГПК е изведен от установените факти по делото, поставеният от касатора правен въпрос не може да обоснове приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това, че въпросът не попада в общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, съдът не обсъжда представената от касатора съдебна практика /т. 1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
С оглед на резултата на обжалването на ответника по касация ще следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №341/23.02. 2016г., постановено по в.т.дело № 1497/2015 г. на Софийски апелативен съд, пети състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Застрахователна компания [фирма] юрисконсултско възнаграждение 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: