О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр.София, 20.02.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 7315/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 04.06.2014г. по гр.д.№117/2014г., с което АС Бургас е уважил частично искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят Е. Х. И., чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение в частта му, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.46 и 86 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Е. Х. да заплати на Ш. Х. сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от 01.06.2008г. до окончателното й изплащане. Със същото решение съдът, като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, е отхвърлил иска до пълния му предявени размер от 90 000 лева.
Прието е за установено по делото, че по нохд № 1883/2012г. Сливенският районен съд е одобрил споразумение, с което жалбоподателят-ответник по иска Е. Х. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.159б, вр. чл.26 НК за това, че за периода от началото на юни 2008г. до края на м.август 2012г. е транспортирал до [населено място], Ш. Х., като я превел през границата на РБ с целта по чл.159а, ал.1 НК, а именно да бъде използвана за развратни действия независимо от съгласието й, за което деяние на подсъдимия му е наложено и съответно наказание – три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено. Установено е също така, че страните живеели на съпружески начала от юни 2008г. до август 2012г. и през този период ищцата многократно била водена да простиуира в , а след 2012г. се прибрала в Б и отказала да продължи да извършва тази дейност. Съдът е приел, че са неоснователни твърденията на жалбоподателя, за това че работата й като проститутка ищцата извършвала по своя воля. Съдът, като е съобразил събраните по делото гласни доказателства е приел, че и след връщането на ищцата в Б тя продължила да бъде неспокойна, плачела, споделяла им, че не може да спи и се срамувала от съселяните си, които разбрали за работата й в .
При тези данни, въззивният съд е счел, че е осъществен общия състав на непозволеното увреждане, визиран в чл.45 ЗЗД, поради което и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на жалбоподателя, тъй като е установена причинната връзка между виновното и противоправно поведение на ответника и търпените от ищцата неимуществени вреди не само за целия период на престоя й в , но и след връщането й в Б, което прави предявеният от нея иск основателен. Съдът е изложил съображения за това, че претърпените от ищцата неимуществени вреди са вследствие нарушение на основни нейни конституционни права за свободно придвижване, намиране работа по своя воля и желание, както и че тя е поставена в състояние на подчинение и зависимост от ответника като извършител на посоченото по-горе престъпление. Взет е предвид и факта, че това нарушение на посочените права на ищцата не е било инцидентно, а както е приел и наказателния съд за продължителен период от четири години, през който период ответникът е извършвал транспортиране на ищцата до именно за извършване на развратни действия, които тя изпълнявала по негово настояване. Прието е, че така претърпените от ищцата неспокойствие, притеснение и срам от хората, изолираността й от близките хора и най-вече нанесената й в емоционално отношение травма, дават основание да се приеме, че за обезщетяване на претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на извършеното от ответника престъпление е справедлив размер от 15 000 лева.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението си съдът е дал отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в съвкупност и за това следва ли да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди за престъпление по чл.159а, ал.1 НК, когато е налице съгласие на преведеното през граница лице да бъде използвано за развратни действия. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК.
С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с утвърдената постоянна практика на ВКС, според която, като решаваща по същество инстанция въззивния съд следва да направи самостоятелна преценка на целия събран по делото пред него и пред първата инстанция, фактически и доказателствен материал и да достигне до своите правни изводи по съществото на спора, както е възприето в т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по т.гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС. Приема се, че съдът извършва цялостна преценка на събраните по делото доказателства и всички доводи и възражения на страните, като въззивният съд с оглед горепосоченото следва задължително да разгледа и всички наведени от страните възражения, като защитно средство по повдигнатия спор. Това разбиране е възприето и със задължителната практика на ВКС-решение от 22.11.2010г., по гр.д.№219/2010г., ІІ г.о. на ВКС и решение от 13.01.2009г. по гр.д.№1496/2008г.,ІІ г.о. по описа на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Съдът е дал отговор и на въпроса за значението на осъдителната присъда при определяне обезщетение за вреди от деликт в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 21.05.2013г., по гр.д.№ 1137/ 2012г., ІV г.о., спорад която всяко престъпление, причинило вреди, съставлява граждански деликт и няма основание за отпадане на гражданската отговорност на делинквента, щом не отпада наказателната такава. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищците неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най- пълна степен за вредите от непозволеното увреждане.В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
Така установената практика не е неправилна и поставените от жалбоподателя въпроси не обуславят наличие на основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване с оглед нейното коригиране.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.06.2014г. по гр.д.№117/2014г. на АС Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: