5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр. София, 21.02.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 7516 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Й. Д. против решение № 60/20.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 265/2013 г. от 2-ри гр.състав на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът по касационната жалба не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С решението си, съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че предявените обективно съединени искове са частично основателни. Ищецът е претендирал присъждане на обезщетение за вреди, произтичащи от незаконно обвинение в престъпление.Съдът е приел за основателни претенциите на ищеца, доколкото по безспорен между страните начин е установено, че против ищеца е образувано наказателно производство и същия е бил привлечен като обвиняем, за престъпление по чл.282, ал.1 НК, като с влязла в сила присъда, ищецът е признат за невинен по повдигнатото му обвинение. Ищецът е претендирал обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат от воденото против него наказателно производство по обвинение, по което е признат за невинен за посоченото престъпление, както и обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучаването на трудово възнаграждение за периода, през който е водено наказателното производство и на основание чл.100, ал.2 ЗДС е бил отстранен от работа. По отношение на обезщетението за имуществени вреди, съдът е приел, че искът е основателен за претендираната сума, която е присъдена, като вземането за лихва за забава върху това обезщетение е прието за основателно от датата на влизането в сила на присъдата, с която ищецът е признат за невинен по повдигнатото обвинение в престъпление, но доколкото същата е влязла в сила на 13.06.2007 г., а искът е предявен на 08.06.2012 г., част от тази претенция е погасена по давност и съдът е присъдил законната лихва от 08.06.2009 г. По отношение на претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение, равняващо се законна лихва върху трудовото възнаграждение за всяко едно от възнагражденията от датата на, която е следвало да се заплати, съдът е приел същата за неоснователна, тъй като вземането за обезщетение за вреди, произтичащи от действията посочени в ЗОДОВ, изискуемостта настъпва от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, а не в един по-ранен момент, както е претендирал ищеца. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел за основателна претенцията за сумата от 10 000 лева, като за разликата до пълния предявен размер е счел този иск за неоснователен. При определянето на дължимия размер на обезщетението за неизмуществени вреди, съдът е отчел продължителността на продължилото наказателно производство, безспорно установените отрицателни преживявания на ищеца, резултат от повдигнатото му обвинение и продължилото наказателно производство, влошеното му здравословно състояние – физическо и психическо, за което също са събрани доказателства, че се намира в причинна връзка с наказателния процес, както и широкия кръг от лица, до които е достигнала информация за воденото против ищеца наказателно производство.
В изложението на касационните основания по допустимостта на касационното обжалване, касаторът сочи правни въпроси, които според него са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първите два правни въпроса се свеждат до това, от кой момент вземането за неизплатени трудови възнаграждения на лицата, отстранени временно от работа по чл.100, ал.2 ЗДС става изискуемо и каква е погасителната давност за обезщетенията, изразяващи се в лихва за забава върху същите възнаграждения.
Твърди се, че изводите на въззивния съд са в противоречие с решение № 708/14.01.2011 г., постановено по гр.д.№ 1389/2009 г. на ІV гр.отд. на ВКС, по отношение на дължимостта на лихвата за забава и изискуемостта на обезщетението. В цитираното съдебно решение, ВКС е дал отговори на правни въпроси, различни от поставения, като отговор на така поставения правен въпрос не се съдържа, поради което и липсва соченото противоречие. ВКС е приел единствено относимото към настоящия спор, че се дължи в същата хипотеза обезщетение, в размер на заплатата, която служителят би получил, ако не беше отстранен временно от работа, извод, който е споделен от въззивния съд с обжалваното решение, което е дало и основание на същия съд за да приеме този иск за основателен.
По отношение на момента на изискуемостта на обезщетенията както за имуществени, така и за неимуществени вреди е налице трайна и единна практика на ВКС, според който тази изискуемост настъпва от момента на влизането в сила на присъдата, с която наказателния съд е постановил, че лицето е невинно по повдигнатите му обвинения, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По отношение на правния въпрос, касаещ погасителната давност за вземания, произтичащи от лихва за забава върху обезщетение за имуществени вреди, съдът е приел, че се касае за обезщетение по чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД, което се погасява с изтичането на тригодишна давност. Твърди се, че по този правен въпрос е налице противоречие с разрешението, дадено с Решение № 638/02.10.2009 г. по гр.д.№ 456/2008 г. на ІІІ гр.отд. на ВКС. С това решение, ВКС е приел, че обезщетенията по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /редакция преди изменението по ДВ 98/2012 г./ се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, като изрично е подчертал, че не се касае за вземане за лихва за забава, а за обезщетение за претърпени имуществени вреди. Противоречие с възприетото от въззивния съд по този въпрос липсва, напротив, разграничението, направено от ВКС с цитираното решение води до извод, че постановеното в правните изводи от съда с обжалваното решение е съобразено както с постоянната практика на ВКС по този въпрос, така и с цитираното решение.
Сочи се правен въпрос относно съдържанието на понятието „критерий за справедливост”, какви са елементите за пълна оценка на негативно преживяване и какъв е процеса на оценяване на същото преживяване, включен в критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този въпрос се поставя в хипотезата на чл.290, ал.1, т.3 ГПК както касационно основание. По тези правни въпроси е налице единна и постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 60/20.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 265/2013 г. от 2-ри гр.състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.