1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 7.03. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми февруари, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 968 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Й. С. от[населено място], чрез пълномощника си адв. Т. К. от АК-Х., против въззивно решение № 63 от 31.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 52/2010 г. на С. окръжен съд, с което като е оставено в сила решение № 2 от 08.12.2009 г. на С. районен съд, постановено по гр.д. № 770/2008 г., е отхвърлен предявеният установителен иск от К. Й. С. срещу И. Т. И. от[населено място], с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК/отм./, за признаване за установено, че договор за заем от 29.09.2004 г., сключен между тях, с нотариално удостоверяване на датата на представянето му на 17.10.2006 г., е неистински документ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК/отм./, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените от касаторката материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на спора са – въпросът от материално естество за верността на съдържанието на диспозитивния частен документ – процесния договор за заем, сключен между страните, какъвто характер верен или неверен може да има само частния свидетелстващ документ и процесуалноправния въпрос относно допустимостта на предявения иск за установяване неистинността на частен свидетелстващ документ, както и по въпроса за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които прави собствено заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция.
В подкрепа на твърденията си жалбоподателката е представила съдебни решения, както следва: решение № 1293 от 20.10.2003 г. по гр.д. № 267/2003 г. на ТК на ВКС, решение № 1181 от 30.12.2009 г. по гр.д. № 3537/2007 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 376 от 13.05.2004 г. по гр.д. № 1659/2003 г. на І т.о. на ВКС, решение № 62 от 02.02.2009 г. по гр.д. № 5942/2007 г. на ІV г.о. на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и определение № 600 от 07.10.2002 г. по ч.гр.д. № 545/2002 г., V г.о. на ВКС, определение № 163 от 16.03.2009 г. по ч.т.д. № 69/2009 г., ІІ т.о. на ВКС, определение № 777 от 12.08.2009 г. по гр.д. № 646/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС
Ответникът по касационната жалба, И. Т. И. от[населено място], чрез пълномощника му адв. Р. Р. от АК-С. З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 97, ал. 3 ГПК/отм./, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Въззивният съд е отхвърлил предявеният установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК, като е приел, че оспорвания частен документ – договор за заем от 29.09.2004 г., сключен между страните, с нотариално удостоверяване на датата на представянето му на 17.10.2006 г., не е неистински документ, тъй като частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а това са постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на ОСГТК на ВКС, както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и са представени посочените по-горе съдебни решения и определения на отделни състави на ВКС, което в случая се явява основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Единствено по поставения процесуалноправен въпрос за липса на собствени мотиви на въззивния съд се сочи ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19.
Представеното от жалбоподателката изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос от процесуално или материално естество, обусловил изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с твърдяната от касаторката- ищца недопустимост на предявения от нея иск по чл. 97, ал. 3 ГПК, поради липса на правен интерес, настоящата инстанция намира, че искът е допустим и в тази връзка въззивният съд е изложил своите мотиви. Това е така, тъй като оспорване истинността на документа чрез предявяване на установителен иск по чл. 97, ал. 3 ГПК/отм./ е допустимо както преди съдебния процес, в който документът може да бъде използван, така и в хода му чрез предявяване на инцидентен установителен иск, ако документът не бъде оспорен по реда на чл. 154 ГПК/отм./, така и в отделен процес като производството, по което е представен оспорения документ следва да бъде спряно, поради преюдициалния характер на производството по оспорване на документа. Във връзка с правния въпрос за липса на собствени мотиви на въззивния съд, настоящата инстанция намира, че въззивното решение не е в противоречие с разрешението, дадено с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, тъй като в случая въззивната инстанция възприемайки мотивите на първоинстанционното решение, поради съвпадане на фактическите и правни изводи, е обосновала собствените си изводи за неоснователност на предявения иск по чл. 97, ал. 3 ГПК/отм./, които са в резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност, поради което не е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с релевираното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с представената съдебна практика по правния въпрос за характера на документа, изводите на въззивния съд за автентичност и верност на процесния документ – договор за заем, сключен между страните, са основани именно на неговия характер – той представлява частен документ, който в една своя част е диспозитивен/договор между страните/, а в друга – свидетелстващ/разписка/, поради което същият в диспозитивната си част може да бъде автентичен или неавтентичен, а в свидетелстващата си част може да бъде както автентичен или неавтентичен, така и верен или неверен, като както неавтентичния, така и неверния документ са неистински и нямат доказателствена сила, приетото от съда, че документът е истински кореспондира с представената съдебна практика в този аспект. Т.е. този правен въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като съгласно чл. 144 ГПК/отм.//чл. 180 ГПК – нов/ частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица.
Що се отнася до релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че разрешения в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото относно истинността на документа като автентичен и верен, е от значение за точно прилагане на закона и за развитие на правото, същото е заявено бланкетно, без обосновка, поради което и на това основание въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, когато тя е задължителна, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос от материално и/или процесуално естество, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В заключение, липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол.
На ответната страна не следва да се присъдят разноски за настоящото касационно производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 63 от 31.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 52/2010 г. на С. окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 5492 от 19.04.2010 г. на К. Й. С. от[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: