О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
С., 08.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1352 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288-във вр. чл. 294 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 9907 от 18.Х.2012 г. на софийското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 976 на Софийския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 13.VІ.2012 г., постановено по гр. дело № 4534/2011 г., с която – като неоснователни – са били отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове на това д-во с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу ответната Столична община, както следва: 1/ За присъждането на неустойка за забава при изпълнение на парични задължения, съгласно чл. 17.1 от сключения между страните по спора договор от 16 юни 2005 г. за обработка и транспортиране на твърди битови отпадъци, съответно за разликата над 10 935.27 лв. и до уважения от първата инстанция размер на претенцията от 157 745.79 лв., която разлика се отнася до забавени от общината плащания по общо 41 бр. данъчни фактури, издадени от търговеца настоящ касатор в периода от 18.ХІ.2005 г. и до 21.ХІ.2007 г.; 2/ За присъждането на мораторна лихва за забава в заплащането на неустойките, дължими за периода от 16.І.-13.ІІ.2006 г. /т.е. за 27 дни/, начислена върху общия им размер, считано от деня на поканата, отправена година по-късно от последната дата: съответно за разликата от 4 338.20 лв. и до уважения от първата инстанция размер на тази претенция от 36 805.83 лева.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му в посочената част „със законните последици”: понеже исковете били основателни, „така, както са уважени от първоинстанционния съд”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представляващо неразделна част от жалбата му, касаторът [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл по шест материално- и процесуалноправни въпроса, както следва:
1. Дали е допустимо намаляване поради прекомерност, на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД, на уговорена неустойка между страните по спора /търговец и община/ по договор за изпълнение на обществена поръчка или тази неустойка е обхваната от забраната по чл. 309 ТЗ?
2. Дали при повторното разглеждане на делото от въззивния съд дадените му по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК указания от ВКС са задължителни и „относно преценката на доказателствата и крайния изход от спора”?
3. Следва ли възражението на ответника по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на претендираната неустойка да бъде доказано съобразно правилото на чл. 154 ГПК – посредством ангажиране на доказателства за действителния размер на вредите, произтекли от забавата, или то може да бъде уважено и без такова доказване?
4. Следва ли при намаляване на неустойката да бъде извършена конкретна преценка при съобразяване на всички нейни функции или при прилагането на чл. 92, ал. 2 ЗЗД е достатъчно тя математически да бъде приравнена по размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД, предвидена за забава в изпълнението на всяко парично задължение?
5. Допустимо ли е въззивната инстанция да не излага самостоятелни мотиви, които да отразяват собствената й правораздавателна дейност в хипотезата на дадени по реда на чл. 294 ГПК конкретни указания по приложението на материалния закон?
6. Допустимо ли е прилагането на чл. 86 ЗЗД и присъждането на лихва за забава в изплащането на дължима по договор неустойка, считано от поканата за заплащане на последната и до завеждането на делото, както и от регистрирането на исковата молба в първостепенния съд и до окончателното изплащане на неустойката.
Първият от така релевираните в изложението на касатора шест правни въпроса бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, докато останалите пет въпроса налагали извод за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в актове на отделни състави от неговата гражданска и търговска колегии, както следва:
1/ Постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 128 от 29.ІV.2011 г. по гр.д. № 1356/09 г. на ІV-то г.о.; 2/ Опр № 730 от 19.VІІ.2011 г. по гр. д. № 108/2011 г. на І-во г.о.; 3/ Опр. № 602 от 21.V.2012 г. по гр. д. № 1513/2011 г. на ІV-то г.о.; 4/ Постановено по реда на чл. 290 ГПК Р. № 104 от 13.ІІІ.2012 г. по гр. д. № 1745/2010 г. на ІV-то г.о.; 5/ Пост. по реда на чл. 290 ГПК Р. № 65/14.ІV.2009 г. по т. д. № 589/09 г. на ІІ-ро т.о.; 6/ ППВС № 1/13.VІІ.1953 г.; 7/ Постановено по реда на чл. 290 ГПК Р. № 212 от 1.ІІ.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро т.о.; 8/ Постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 89/23.VІ.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на І-во т.о.; 8/ Решение № 116/9.ІІІ.201`1 г. на Врачанския ОС по гр. дело № 59/2011 г., съдържащо посочването, че било окончателно – „на основание чл. 280, ал. 2 ГПК”, т. е. независимо от обстоятелството, че е било постановено по претенция с правно основание по чл. 59 ЗЗД във връзка с договор за наем, чиито предмет на ползване е бил недвижим имот, представляващ публична държавна собственост.
Ответната по касация Столична община не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от САС решение в атакуваната от търговеца негова отхвърлителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна в образуваното пред САС пр-во по чл. 294 ГПК, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Предмет на касационна жалба е винаги само материалната и процесуална законосъобразност на съответното въззивно решение – не и правилността на постановено от ВКС предходно отменителни решение по чл. 293, ал. 3 ГПК, а съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2009 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на решаващия съд.
За да отхвърли в атакуваната част от решението осъдителния иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за разликата над размера от 10 935.27 лв. и до уважения от първата инстанция негов размер от 157 745.79 лв., Софийският апелативен съд е приел при повторното разглеждане на спора и своевременно включеното в неговия предмет с т. 3 от отговора по исковата молба възражение на Столичната община за намаляване на уговорената неустойка, че е обвързан от указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение по чл. 293, ал. 3 ГПК „досежно нетърговския характер на сделката, при която забраната, установена в чл. 309 ТЗ, е неприложима”, а доколкото процесната неустоечна клауза е била уговорена за забавено изпълнение на парични задължения, въззивната инстанция е счела, че търсената по всяка една от общо 41 бр. данъчни фактури неустойка, ще следва да бъде намалена до размера на дължимото обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, т.е. в размер на законната лихва. За новия състав на САС, на който делото е било върнато за повторно разглеждане, са били задължителни следните две указания на ВКС, дадени му по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК: 1/ За приложимост – „с оглед данните по делото” – на новелата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и в случаите, когато е налице частично плащане, „какъвто е настоящия случай”; 2/ За недопустимост да се присъжда лихва върху неустойка за забавено парично задължение „за едно и също неизпълнение” (бел. на настоящия състав на ВКС), в какъвто смисъл била постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 307 от 14.ІV.2005 г. на ІІ-ро т.о., постановено по т. д. № 579/2004 г., а също и в решение № 305 от 14.V.1996 г. на V-то г.о. на ВС, постановено по гр. д. № 1390/1995 г. По своето естество тези указания са били „по прилагането на закона”: чл. 92, ал. 2 ЗЗД, чл. 309 ТЗ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 92, ал. 1 от същия закон и от това произтича задължителния им характер за състава на САС, съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК.
При това положение се налага извод, че първият от формулираните в изложението на касатора въпроси, не е такъв, който да е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част на неговото решение по иска с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, постановено при повторното разглеждане на спора. В т. 3 от отговора по исковата молба ответната по исковете на търговеца настоящ касатор Столична община е поискала намаляване на претендираната неустойка за забавено изпълнение на парични задължения по процесните общо 41 бр. данъчни фактури с довод, че задължението е било изпълнено отчасти. С отменителното решение на ВКС по чл. 293, ал. 3 ГПК последователно е разграничено, че процесният договор от 16 юни 2005 г., сключен между страните по спора, няма характера на „търговска сделка, сключена между търговци” и затова за него не само не важи установения в чл. 309 ТЗ запрет уговорената неустойка да може да се намалява „поради прекомерност”, но и цитираната разпоредба никога не е препятствала възможността да се иска намаляване на неустойката в хипотезите на лошо или на твърдяното от Столична община частично изпълнение.
Вторият въпрос също не е предмет на произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част от неговото решение, тъй като поставеното питане дали дадените от ВКС указания по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК били задължителни за състава на САС „относно преценката на доказателствата и изхода на спора” има хипотетичен характер и намира своя отговор в това, че указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона се дават винаги с оглед конкретни данни по делото, предпоставяйки необходимост от „повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия”, обективно насочени към решаването на спора от въззивния съд при наличния по делото доказателствен материал..
Въпросите с пор. №№ 3 и 4, релевирани от касатора в изложението към жалбата му, също не са такива, които надлежно да са били включени в предмета на спора по делото: предвид установеното в чл. 86, ал. 1 ЗЗД положение, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, а щом като този размер представлява общоизвестен факт, съгласно чл. 155 ГПК, той не подлежи на доказване, докато доказването на действително претърпени вреди в по-висок размер от законната лихва – макар и в пределите на уговорената между страните неустойка, е винаги в тежест на кредитора, т.е. в случая на търговеца касатор.
Що се отнася до въпрос № 5 от изложението към жалбата, на [фирма] , той също не е предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваната отхвърлителна част от решението му, щом изтъкваното от касатора „неизлагане на мотиви” логически не може да има естеството на „произнасяне”, а се свежда до оплакване за допуснато от състава на САС съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 236, ал. 2 ГПК – касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, но не и основание за допустимост на касационния контрол.
В заключение, при изричното признание на касатора в изложението към жалбата му, че и последният /шести/ правен въпрос „отново е решен съгласно указанията, дадени в отменителното решение на касационната инстанция”, не е налице приложно поле на касационния контрол и в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 976 на Софийския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 13.VІ.2012 г., постановено по гр. дело № 4534/2011 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1352 по описа за 2013 г.