О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№270
гр.София, 09.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3731 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. Р. К. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 02.04.2019г., постановено по в.гр.д.№ 12462/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.08.2018г. по гр.д.№86031/2017г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от Б. Р. К. срещу „Летище София“ ЕАД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „Летище София“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт Й., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Б. Р. К. срещу „Летище София“ ЕАД искове за признаване за незаконно и отмяната на уволнението му, извършено със заповед № 25/16.11.2017г. на изпълнителния директор на „Летище София“ ЕАД; за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „касиер“ в отдел „Доставки и паркинги“ към дирекция „Търговска“ в ответното дружество, и за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
Въззивният съд е приел, че уволнението е законосъобразно на приложеното от работодателя основание – чл.328, ал.1, т.5 КТ – поради липса на качествата, които работникът следва да притежава /посочени и в длъжностната му характеристика/ – коректност, оперативност, отговорност, комуникативност и работа в екип, както и посочени в заповедта за уволнение и установени по делото конкретни факти и обстоятелства относно начина, по който ищецът се е справял със задълженията си на касиер.
Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/“Допустимо ли е при уволнение на безвиновно основание – липса на качества за изпълнение на възложената работа по чл.328, ал.1, т.5 КТ работодателят да мотивира уволнителната заповед с липса на качества, които не са пряко свързани с изпълняваната длъжност съобразно предвидените в длъжностна характеристика задължения“; 2/“Следва ли да се приеме, че работодателят злоупотребява с право, по смисъла на чл.8, ал.1 КТ, като издава уволнителна заповед на безвиновно основание за уволнение по чл.328, ал.1, т.5 КТ, а в мотивите й отразява обстоятелства, които съответстват на виновно поведение на работника или служителя, което е основание за налагане на дисциплинарно наказание“; 3/“Допустимо ли е обстоятелства, които подлежат на доказване по реда на НПК, не са били установени по този ред, а в рамките на вътрешна проверка от работодателя, да бъдат представяни като доводи в хода на гражданскоправен спор и съответно доказвани от работодателя с доказателствени средства по реда на ГПК“; 4/“следва ли невъзможността на работника или служителя да спази свои задължения /участие в комисия по инвентаризация/, поради ползването на отпуск за временна неработоспособност, да бъде приравнявано на липса на качества за изпълнение на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.5 КТ“.
Първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че в оспорената заповед факти, които обхващат период от време от 17.06.2016г. до 24.10.2017г., което обосновава извод за обективно състояние, водещо до трайна неспособност на ищеца да изпълнява ефективно възложените му трудови задължения, което е резултат от липсата на изискуемите от характера на трудовата функция качества; че липсата на качествата коректност, отговорност, комуникативност, работа в екип, се установява от отношението на ищеца към клиентите на ответното дружество и към работата му. Въззивният съд е изложил съображения, че тези качества, макар и лични, безспорно са от значение за ефективното изпълнение на възложените на ищеца трудови функции. Въззивният съд е приел, че липсата на тези качества у ищеца е довела до невъзможност ефективно да изпълнява служебните си задължения и възложената му работа, до необходимостта от ангажиране на други служители, които да изпълняват негови задължения, до напрежение в колектива, до разход на време и усилия за извършване на проверки по подадените срещу ищеца жалби. С оглед изложените мотиви на въззивното решение, неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд – решения по гр.д.№1966/2010г. и гр.д.№3687/2014г. на ВКС, ІVг.о.
Вторият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. По конкретния трудов спор за законност на уволнението не е поставен и не е разрешен въпрос по приложението на чл.8, ал.1 КТ. Във втората част на въпроса поставеният въпрос предпоставя в себе си неправилност на изводите на въззивния съд, каквато проверка не може да бъде извършвана от касационната инстанция в производството по допускане на касационно обжалване, а при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационно обжалване. В случая въззивният съд е приел за неоснователни доводите в жалбата, че отразените в заповедта факти сочели за дисциплинарни нарушения, т.е. за различно основание за уволнение. Посочил е, че работодателят е упражнил правото си да прекрати трудовия договор на безвиновно основание – поради липса на качества у служителя за ефективно изпълнение на работата, а ищецът не е въвел твърдения, че е извършил деянието по т. 1 от заповедта умишлено /в исковата молба твърди само, че не било ясно какво общо има ищецът с описания по т. 1 случай/ и поради това без правно значение е дали същото съставлява и основание за дисциплинарно уволнение. Отделно от това, както е посочено и във възззивното решение, възможно е в уволнителната заповед да са изложени факти и обстоятелства, които сочат от една страна на извършени дисциплинарни нарушения, а от друга – на липса на качества на работника или служителя. В такива случаи, щом работодателят е прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ /а не по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ/, излагането в заповедта и на мотиви за наличие на дисциплинарни нарушения, не прави уволнението незаконно на формално основание. В този случай, при спор за законността на уволнението, съдът е длъжен да разгледа кои от изложените в уволнителната заповед обстоятелства съставляват нарушения на трудовата дисциплина и кои от тях сочат на липса на качества у работника. Първата група обстоятелства са ирелевантни за спора, щом работодателят не е извършил дисциплинарно уволнение. По отношение на втората група обстоятелства съдът е длъжен да разгледа спора по същество – като обсъди доказателствата по делото и прецени в каква степен работникът наистина не притежава посочените качества и доколко тези качества действително са необходими за ефективно изпълнение на възложената работа. Ако отговори положително на тези два въпроса, съдът не може да отмени уволнението като незаконно по съображения, че в уволнителната заповед освен обстоятелства, сочещи на липсващи у работника качества, са изложени и обстоятелства за нарушения на трудовата дисциплина /така решение № 120/16.04.2014г. по гр.д. № 5128/2013г. на ВКС, ІV ГО и цитираната в него практика на ВКС – решение № 420/08.01.2013г. по гр.д. № 1014/2011г., ІV ГО, решение № 252/04.10.2012г. по гр.д. № 1599/2011г., ІІІ ГО, решение № 306/18.05.2010г. когато неизпълнепо гр.д. № 1730/2009г., ІІІ ГО, решение № 421/02.04.2013г. по гр.д. № 49/2012г., ІV ГО, решение № 253/06.04.201 г. по гр.д. № 4122/2008г., ІV ГО/. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС и неоснователно се сочи противоречие с решение №425 от 18.10.2011г. по гр.д.№1966/2010г. на ВКС, с което е прието, че когато неизпълнението на трудовите задължения не се дължи на обективните възможности на работника или служителя, а на умишленото му или небрежно поведение, то е налице нарушение на трудовата дисциплина, което се санкционира по правилата за търсене на дисциплинарна отговорност. Това обаче е въпрос на конкретна преценка по всеки отделен спор с оглед на конкретните доказателства, в каква степен работникът наистина не притежава посочените качества и доколко тези качества действително са необходими за ефективно изпълнение на възложената работа.
Третият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че наличието на присъда е ирелевантно за прекратяването на трудовото правоотношение между страните; че присъдата е от значение за ангажиране на наказателната отговорност на ищеца, но не и за трудовото правоотношение между страните; че разпознаването от служител на ответното дружество, че именно ищецът е извършил действията, за които е подадена жалбата, и образуването на досъдебно производство срещу него по случая, са били достатъчни за работодателя отношенията си с клиенти на дружеството; че съобразно задълженията на ищеца на длъжността „касиер“, същият е влизал в контакт с клиентите, като при това в длъжностната му характеристика е посочено, че трябва да им оказва съдействие и помощ.
Четвъртият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е изложил съображения, че по отношение на посоченото в т. 2 на заповедта преценката на работодателя за липса на качества не е изведена от обстоятелството, че ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност по време, когато бил определен за член на комисията за извършване на годишна инвентаризация в обществените паркинги на Терминал 1 и Терминал 2, а от липсата на комуникация между работник и работодател и безотговорното и незаинтересовано поведение на ищеца.
Не налице и соченото противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – решение по гр.д.№5166/2014г. , ІІІг.о., тъй като във въззивното решение е прието, че в заповедта за уволнение работодателят е посочил качествата, необходими за ефективното изпълнение на възложената работа, които липсват на служителя.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.04.2019г., постановено по в.гр.д.№ 12462/2018г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Б. Р. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: