О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 30.03.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1548 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. И. Д. против решение от 14.01.2009г. по гр.д. № 511/2008г. на Софийски окръжен съд, с което е оставено в сила решение от 19.02.2008г., постановено по гр.д. № 276/2006г.по описа на Самоковски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск против К. И. Д. да се признае за установено по отношение на ответника, че наследодателят на ищеца И. И. Д. към момента на включването й в ТКЗС е бил собственик на ливада от 0,503 дка., находяща се в землището на с. Г., обл. Софийска в м. “Н” /Фусаиница”, представляваща част от ливада с обща площ 1,2 дка при съседи : братя Х, П. и Н. М. , В. М. С. , , Н. Х. и Н. М. , съставляваща по настоящем имот 025166 по картата на землището.
За да постанови това решение, въззивният съд е констатирал, че на ищеца, като наследник на И. И. Д. , починал на 02.04.1993г. е възстановен с решение Р-Г-21-5/21.07.2000г. зеленчукова култура в м. “Н” от 0,697 дка, съставляваща имот 025167, доказан със записване в емлячния регистър от 1949г. В този регистър имота е записан на наследодателя без граници, но с площ 1,2 дка. На ответника, като наследник на Г. М. Д. , починал па 14.05.1979г. е възстановен съседния имот с решение № 06001/01.02.1999г. т.9 имот 025116 с площ 0,910 дка, доказан с н.а. № 136,т.1/1928г., в който имота е описан като ливада от 1,2 дка. За да отхвърли иска, възивният съд е приел, че декларацията от емлячния регистър не доказва правото на собственост в исковото производство по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Искът е отхвърлен и защото в хода на производството ищецът е посочвал различни граници.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необосноваността му.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е формулиран въпроса записването в емлячния регистър въз основа на декларациите за непокрити имоти съставлява ли годно доказателство за установяване правото на собственост върху земеделски имот. Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика. Представя решения на ВКС, които разглеждат този въпрос и отговарят отвърдително, но всички те са постановени в производство по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗV
Ответникът по касация не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Поставеният с касационната жалба правен въпрос – съставляват ли записванията в емлячния регистър годно доказателство за правото на собственост в производството по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС. Съобразно същата в исковото производство по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ ищецът следва да докаже главно и пълно правото на собственост, което твърди и облекченото доказване на правото на собственост в производството по чл. 11, ал.1 пред ПК, или по ал.2 пред съда се отнася само за установяване правото на възстановяване. При разрешаване спора за материалното право на собственост предвид настъпилата колизия на права записването в емлячния регистър не доказва право на собственост, а е индиция за такова и ако страната не разполага с титул за собственост следва да установи придобиването му чрез придобивна давност, ако е било налице владение и тя се позовава на него. Представените решения, като съдебна практика се отнасят за производството по чл. 11, ал. 1 или ал.2 от ЗСПЗЗ и са неприложими към спора, предмет на иска. В този смисъл касаторът не обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.01.2009г. по гр.д. № 511/2008г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба, подадена от А. И. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: