О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
София, 11.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 763/2017
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на [фирма], [населено място] и П. Б. А., [населено място], област Р. срещу определение № 112 от 16.01.2017 г. по ч. гр. д. № 6106/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VI състав.
Частният касатор [фирма], [населено място] обжалва въззивния акт в частта, с която е отменено определение № 3331 от 17.06.2016 г. по т. д. № 1129/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав и е изменено определение от 23.04.2015 г., постановено по същото търговско дело, като [фирма] е осъдено да заплати на П. Б. А. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 3 282,31 лв. – разноски за производството пред Софийски градски съд. Поддържа, че в тази част атакуваното определение е неправилно поради необоснованост. Твърди, че поради фактическата и правна сложност на делото съдът не може да определи по-голям размер на адвокатско възнаграждение от уговореното с договор за правна защита и съдействие минимално адвокатско възнаграждение. Посочва, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се изчислява по чл. 9, ал. 1, пр. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като защитата на ответника се изразява в подаване на отговор на искова молба. Излага съображения относно незаплащане в цялост на претендираното адвокатско възнаграждение – сумите преведени от ответника по специална клиентска сметка са негова собственост и не представляват разноски по чл. 78 ГПК, с които се заплаща труда на адвоката по негова лична сметка или в брой.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Фактическата и правна сложност на делото критерий ли е при определяне размера на присъжданите разноски за адвокатско възнаграждение, ако в договора за правна помощ между адвоката и клиента е уговорено минимално адвокатско възнаграждение; Може ли съдът в такъв случай да присъди на страната повече от минималния размер на адвокатското възнаграждение; 2. Когато по делото адвокатът е подал само отговор на исковата молба, по коя разпоредба се преценява минималният размер на адвокатското възнаграждение при присъждане разноски за адвокатско възнаграждение на ответника – по чл. 7, ал. 2 или по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; 3. Заплащането от клиента на суми по сметка по чл. 39 ЗА за „разходи” и „разноски” представлява ли заплащане на хонорар за услугите на адвоката; 4. Длъжен ли е съдът да посочи в решението/определението си изчерпателно исканията и възраженията на страните, да обсъди в цялост повдигнатите от тях доводи и преценката на доказателствата и да изложи в цялост фактическите констатации и правните изводи на съда във връзка с предходно изброените”.
По отношение на първия и втория въпрос частният касатор заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на задължителна съдебна практика. Допускането на касационно обжалване относно третия въпрос основава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и/или т. 3 ГПК, като в подкрепа на първото от заявените основания представя копия на две решения, постановени от Старозагорския окръжен съд – решение № 173 от 22.04.2015 г. по в. гр. д. № 1213/2015 г. и решение № 131 от 25.03.2015 г. по в. гр. д. № 1176/2015 г. По отношение на четвъртия въпрос твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – същият е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 7 от 13.06.1960 г. по гр. д. № 3079/1960 г. на ВС, IV г. о., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК, решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I т. о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г. о., решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV г. о. и е решаван противоречиво от съдилищата, без да се позовава на конкретни съдебни актове.
Ответникът по частната касационна жалба – П. Б. А., [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 13.03.2017 г.
Частният касатор П. Б. А., [населено място] обжалва въззивното определение в частта, потвърждаваща определение № 3331 от 17.06.2016 г. по т. д. № 1129/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на претендираните разноски над определения от съда размер. Счита съдебния акт за неправилен поради неточно изчислен материален интерес с твърдението, че спрямо същия е следвало да се съобрази реалният размер на застрашените интереси на частния касатор, възлизащ на 812 538,84 евро. Според него, неправилно определеният материален интерес е повлиял върху размера на присъденото адвокатско възнаграждение.
Като обуславящ допускането на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „При преценка на минималния размер на адвокатското възнаграждение, под който съгласно чл. 79, ал. 5 ГПК съдът не може да намали присъжданото възнаграждение, следва ли съдът да вземе предвид размера на иска към момента на завеждане на иска или към момента на постановяване на определението по разноските”. Допускането на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на задължителна съдебна практика.
Ответникът по тази частна касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 23.03.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частните касационни жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими.
За да отмени определение № 3331 от 17.06.2016 г. по т. д. № 1129/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника П. Б. А., [населено място] за изменение на определение от 23.04.2015 г., постановено по същото търговско дело, чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 1 717,69 лв. до размера от 5 000 лв. и за да измени определението от 23.04.2015 г. чрез присъждането на разноски в полза на П. Б. А. в размер на 3 282,31 лв., въззивният съд е приел за осъществени предпоставките по чл. 78, ал. 4 ГПК, а именно – производството е било прекратено в частта по предявените срещу П. Б. А. евентуални искове поради оттегляне на същите преди първото заседание и ответникът е доказал уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение преди постановяване на прекратителното определение. Споделил е становището на първата инстанция относно размера на материалния интерес в хипотезата на частичен иск – същият се равнява на размера на цената на частичния иск, тъй като не цялото вземане е било предмет на иска, предявен срещу П. Б. А.. Противно на приетото от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че освен изготвяне на отговор на искова молба, с договора за правна помощ от 17.06.2014г. ответникът е ангажирал и осъществяването на процесуално представителство, с оглед на което за изчисление на адвокатското възнаграждение е следвало да се приложи чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Изложил е съображения относно факическата и правна сложност на делото, която е определил над средното ниво, тъй като процесният казус е с международен характер.
За да потвърди определение № 3331 от 17.06.2016 г. по т. д. № 1129/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав в останалата обжалвана част, въззивният съд е споделил становището на първата инстанция за прекомерност на претендираното от П. Б. А. адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от частния касатор [фирма], [населено място] първи, втори и трети въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият и вторият въпрос са засегнати в мотивите, докато третият въпрос изобщо не е отнесен към мотивите на обжалваното определение. По смисъла на т. 1 на Тълкувателно решение 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така поставени те не обуславят решаващите изводи на въззивната инстанция. От друга страна, въпросите са свързани с изводи на съда, отнасящи се до правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка, съгласно указанията на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Липсата на задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК обуславя недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на заявените от частния касатор основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на поставения от частния касатор [фирма], [населено място] четвърти въпрос не са налице основанията за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай, в съответствие с постоянната практика на ВКС, въззивната инстанция в пределите, очертани с въззивната частна жалба и отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК, е извършила преценка на събраните доказателства относно твърдените от страните факти и обстоятелства, обсъдила е релевираните от страните възражения и доводи и е основала определението си върху установената фактическа обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по материалноправния въпрос, поставен от частния касатор П. Б. А.. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитието на правото – формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. При позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят е необходимо да посочи в какво се изразява значението на решения от въззивния съд въпрос за точното прилагане на закона и едновременно с това – за развитието на правото. В настоящия случай такава аргументация в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва, тъй като частният касатор не излага твърдението, че поставеният от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона, т.е. че е налице първото от двете кумулативно предвидени изисквания във връзка с поддържаното основание.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, при който изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 112 от 16.01.2017 г. по ч. гр. д. № 6106/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VI състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: