8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
гр. София, 12.04.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 546 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Т. А. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Т. Д. срещу решение № 190 от 18.11.2010г. по т. дело № 66/2010г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение, с което е оставено в сила решение № 416 от 02.11.2009г. по т. дело № 45/2009г. на Варненски окръжен съд в частта, с която Т. А. А. е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 11 247,32 лв. – разходи за извършени СМР по къща в негов /съсобствен/ имот в [населено място],[жк], направени в негов интерес, с негово знание и без противопоставянето му, на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.11.2007г. и съответните разноски по делото за първоинстанционното производство в размер 805,68 лв., и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 800 лв.– разноски за въззивното производство.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ В противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ относно обхвата и обема на доказване в процеса съдът се е произнесъл по въпросите: представлява ли наличието на частични гласни доказателства и частични кореспондиращи писмени доказателства пълно и главно доказване на твърдените от страната факти, на които основава своите искания; съществува ли презумпция, че щом страната е извършила част от твърдените СМР, то тя е извършила всички; длъжна ли е ответната страна да опровергава фактите, на които ищецът основава своите искания, и липсата на такова опровергаване представлява ли пълно и главно доказване от страна на ищеца на твърдените факти – противоречие с решение № 347/30.04.2008г. по т. дело № 73/2008г., ВКС, І т. о., решение № 491/26.06.2006г. по т. дело № 1055/2005г., ВКС, ІІ т. о., решение № 8/01.02.2010г. по т. дело № 509/2009г., ВКС, І т. о., решение № 692/14.01.2009г. по в. гр. дело № 20/2008г., ОС Велико Търново – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
2/ Въпросът „длъжен ли е съдът да постанови представяне на оригиналите при поискване по чл. 101 ГПК /отм./ от една от страните и има ли съдът правомощия да прецени, че това е необходимо” е решен в противоречие с практиката по приложението на чл. 101 ГПК /отм./, обективирана в решение № 367/09.02.1957г. по гр. дело № 7584/1956г., ВС, ІV г. о. – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
3/ Въпросът „ако в хода на водене на чужда работа без пълномощие собственикът на имота прехвърли правото на собственост, кое е задълженото лице за заплащане на разноските по извършената чужда работа след прехвърлянето на собствеността – продавачът или приобретателят на имота” е решен в противоречие с решение № 692/14.01.2009г. по в. гр. дело № 20/2008г. на ОС Велико Търново и решение от 20.10.2008г. по гр. дело № 386/2088г. на ОС София, ГО, І въззивен състав – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
4/ По въпроса „в какъв обем е отговорността по чл. 61 ЗЗД – средните пазарни разходи, установени от съдебно-техническа експертиза, или конкретно направените от страната разходи, установени по делото с писмени доказателства – фактури” не е налице съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5/ По въпросите „необходимо ли е при водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД интересът на страната да е осъществен” и „какви са критериите за преценка на наличието на „собствен интерес” по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и представлява ли извършването от страна на търговец на СМР в повече от договорено водене на чужда работа без пълномощие и в собствен интерес” не е налице съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. В. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
1/ Изводът, че дружеството е извършило видовете СМР е направен въз основа на обсъждане на всички събрани и относими към това обстоятелство доказателства. Въпросът „длъжна ли е ответната страна да опровергава фактите, на които ищецът основава своите искания, и липсата на такова опровергаване представлява ли пълно и главно доказване от страна на ищеца на твърдените факти” не е залегнал в основата на решението в смисъла, посочен в изложението.
2/ Непредставянето на оригинали на приетите писмени доказателства не е повлияло на правилността на решението на въззивната инстанция, тъй като изводът на съда за извършените СМР и тяхната стойност е въз основа на други доказателства, а не на представените фактури.
3/ По въпроса кое е задълженото лице за заплащане на разноски по извършената чужда работа, ако това лице е прехвърлило имота, няма противоречива практика и същата е в смисъл, че заинтересован по смисъла на чл. 60 ЗЗД е собственикът на имота към момента на извършване на работата, а не последващия приобретател.
4/ Въпросите за обема на отговорността по чл. 61 ЗЗД и за критериите за собствен интерес не обуславят допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по тях има съдебна практика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по сключен между тях на 20.07.2006г. договор за извършване на СМР по обект – къща в дворно място в [населено място],[жк], съгласно който ищцовото дружество е следвало да извърши СМР в обем и вид съгласно утвърдена техническа документация и съобразно клаузите на договора извършването на работи извън посочените в техническата документация е подлежало на допълнително договаряне. С приемо-предавателен протокол /обр. 19/ от 27.12.2006г. работите по договора са приети от възложителя без забележки. Решаващият съдебен състав, след като е обсъдил заключенията на съдебно-техническата експертиза, свидетелските показания и писмените доказателства, е констатирал, че посочените в исковата молба СМР са реално извършени на обекта от ищцовото дружество, което е поело и разходите за тях, респективно е заплащало на отделните наети специалисти, и същите са допълнителни, тъй като не съвпадат с работите по приемо-предавателния протокол от 27.12.2006г.
Въз основа на установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод, че ищецът е действал обективно в чужд интерес – този на собственика на земята, за което е направил разходи, за допълнителните СМР е липсвало конкретно договаряне или възлагане, поради което претенцията е на извъндоговорно основание и отношенията по извършените в повече от договорените СМР следва да се уредят по правилата на гестията. Изложени са съображения, че работата е предприета изцяло в интерес на ответника, с негово знание и без противопоставяне, поради което той дължи направените в негова полза необходими и полезни разноски в размер общо 113 800,22 лв. Поради частично заявената претенция искът по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е приет за основателен в предявения размер.
Относно въпроса дали действията на ищеца са предприети и в собствен интерес, доколкото са налице индиции, че страните са имали намерения да постигнат взаимна облага от подобряването и продажбата на имота, решаващият съдебен състав е констатирал, че липсват твърдения и доказателства тези намерения да са били осъществени.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
1/ Въпросът за приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ относно обхвата и обема на доказване в процеса и конкретизираните от касатора в тази насока въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в Постановление № 7/27.12.1965г., Пленум на ВС и Постановление № 1/10.11.1985г., Пленум на ВС, съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, сега чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В случая въззивният съд е направил изводът, че дружеството е извършило видовете СМР и е постановил обжалваното решение като е съобразил правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ за разпределение на доказателствената тежест, като е изходил от конкретните релевантни факти, обсъдил е в тяхната взаимна връзка всички относими доказателства и в съответствие със задължителните указания в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е достигнал до свои собствени фактически и правни изводи относно спорния предмет на делото и основателността на иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Обстоятелството, че съдът не е възприел възраженията на ответника, не може да се разглежда като отклонение от практиката на ВС и ВКС, тъй като като решаващата инстанция преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение. Преценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд подлежат на проверка при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, доколкото допуснатите в тази насока грешки могат да обосноват евентуално касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение. В конкретния случай процесуалните действия на съда, свързани с преценката на доказателствата, приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ и обсъждането на доводите на страните, не противоречат на задължителната и на константната практика на ВС и ВКС, поради което решението не може да бъде допуснато до касационен контрол на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В тази връзка приложените към касационната жалба решения по конкретни дела не обосновават наличие на противоречива съдебна практика, тъй като различният краен изход е обусловен от различните факти по всяко едно от делата, а не от противоречие в практиката на съдилищата при разрешаването на поставения правен въпрос.
2/ Въпросът „длъжен ли е съдът да постанови представяне на оригиналите при поискване по чл. 101 ГПК /отм./ от една от страните и има ли съдът правомощия да прецени, че това е необходимо” е важен, но не е от значение за изхода на спора. От една страна, пред въззивния съд не е направено искане за задължаване на ищеца да представи оригиналите на представените и приети в първоинстанционното производство фактури по чл. 101 ГПК /отм./. От друга страна отказът на първоинстанционния съд да задължи ищеца да представи оригиналите на представените фактури не се е отразил на изхода на делото поради това, че изводът на въззивната инстанция за извършените СМР и техния размер е изграден въз основа на всички останали събрани по делото относими и допустими доказателства, обсъдени в тяхната взаимна връзка, а не въз основа само на представените в първоинстанционното производство фактури.
3/ Въпросът „ако в хода на водене на чужда работа без пълномощие собственикът на имота прехвърли правото на собственост, кое е задълженото лице за заплащане на разноските по извършената чужда работа след прехвърлянето на собствеността – продавачът или приобретателят на имота” не е релевантен по делото, тъй като от събраните доказателства е видно, че построяването на сградата и допълнителните СМР извън възложените работи са извършени в периода 2006 – 2007г., когато Т. А. А. и С. С. Б. – А. са придобили имота и преди продажбата му от ответниците по иска на трети лица с нотариален акт № 53, том ІV, рег. № 3708, дело № 566/2007г., подписан на 05.07.2007г.
Инвокираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по този въпрос не е налице, тъй като в цитираното решение № 692/14.01.2009г. по в. гр. дело № 20/2008г. на ОС Велико Търново е изразено становище, че извършените подобрения могат да се претендират срещу собственика на имота към извършването им, но не и срещу третите лица, придобили части от имота след извършване на подобренията. В настоящия случай твърдените в исковата молба СМР са направени от ищеца преди продажбата на имота от ответниците по иска на трети лица, поради което и искът е уважен срещу тях, а не срещу новите приобретатели. По отношение на решение от 20.10.2008г. по гр. дело № 386/2088г. на ОС София, ГО, І въззивен състав не са представени доказателства, че е влязло в сила.
4/ Въпросът за обема на отговорността по чл. 61 ЗЗД не обуславя допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него има съдебна практика в следния смисъл:
Който е водил чужда работа без пълномощно, със знанието и без противопоставянето на третото лице, ако работата е предприета уместно и е добре управлявана, има право да получи обезщетение за поетите от него лични задължения и връщане на необходимите и полезни разноски, т. е. разходите за материали и труд към момента на извършването им, без търговската печалба /чл. 61, ал. 1 ЗЗД/. Когато не са налице документи за плащане на направените разходи за материали и труд, последните могат да бъдат остойностени към момента на извършване на работата от вещо лице.
Ако управителят /гесторът/ е действувал и в свой интерес, заинтересуваният /доминусът/ отговаря за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването му /чл. 61, ал. 2 ЗЗД/, т. е. тази част от разноските, които с оглед съотношението в интересите на доминус и гестор се падат на доминуса. Сумата, с която доминусът се е обогатил, може да бъде съизмерена и с пазарната цена на извършената работа, която той би заплатил, ако бе извършил сам работата.
Ако работата е предприета и управлявана въпреки волята на доминуса, последният отговаря по правилата на неоснователното обогатяване /чл. 61, ал. 3 във връзка с чл. 59 ЗЗД/, т. е. гесторът има право на по-малкото между това, с което действително се е обеднил /направените от него разходи/ и с това, с което заинтересуваният се е обогатил /евентуалното увеличение в стойността на имота/.
В този смисъл са решение № 461/12.05.1986г. по гр. д. № 570/1985г., ВС, II г. о., решение № 78/12.02.2009г. по гр. д. № 5660/2007г., ВКС, IV г. о., решение № 797/23.10.2006г. по гр. д. № 948/2005г., ВКС, II г. о., решение № 1189/17.12.2008г. по гр. д. № 4743/2007г., ВКС, I г. о., решение № 339/10.10.2011г. по гр. д. № 1072/2010 г., ВКС, I г. о., ГК, решение № 685/25.10.2010г. по гр. д. № 1940/2009 г., ВКС, IV г. о., ГК, решение № 132/09.11.2009г. по т. д. № 563/2008г., ВКС, І т. о., ТК, последните три постановени по чл. 290 ГПК.
5/ Въпросите „необходимо ли е при водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД интересът на страната да е осъществен” и „какви са критериите за преценка на наличието на собствен интерес по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗЗД” не са релевантни, тъй като от страна на ответника по иска не са направени конкретни възражения за наличие на хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ответникът не е обосновал, че работата е предприета в интерес на ищеца, като в тази насока не е релевирал конкретни факти и обстоятелства, както и поради това, че събраните доказателства не установяват наличие на собствен интерес. От друга страна, ако изпълнението на твърдените в исковата молба СМР /извън сключения между страните договор за строителство от 20.07.2006г./ е с оглед постигнато между страните съгласие ответникът да купи имота, а ищеца да построи сградата, след което същата да бъде продадена и страните да разделят печалбата, то хипотезата, при която се дължи част от направените разноски е аналогична на договор за гражданско дружество и претенцията би била на договорно основание, но не и по чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че след като не са налице инвокираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, то въззивното решение не трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 190 от 18.11.2010г. по т. дело № 66/2010г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: