О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
[населено място] , 25,03, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2443/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. против решение №204/02.02.2015г. по в.т.д.№2735/14г. на Софийски апелативен съд ТО 6 състав , с което е отменено решение №1591 от 26.09.2013г. по т.д.№5732/2012г. на СГС ТО 12 състав и е признато за установено по отношение на М.,че [община] не дължи сумата 218 240,87 лв.,от които 206 225,86 лв.,представляваща наложена финансова корекция поради допусната нередност по смисъла на чл.17.1 от договор с рег.№B./1.1-01/2007/010 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие“ /2007-2013/, както и сумата12 015 лв., представляваща лихва върху главницата за периода 08.11.2011г.-31.05.2012г.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон на решението на апелативния съд. Касаторът изразява несъгласие с решаващия му извод,че фактическият състав на разпхоредбата на чл.17.1 от договора не е бил осъществен,поради което за касатора не е възникнало правото да наложи финансови корекции.Твърди,че при формирането на този извод съдът не е взел предвид Регламент /ЕО/ №1083/2006г. на Съвета, Насоките на ЕК за определяне на финансови корекции COCOF 07/0037/03,както и Методологията за определяне на финансови корекции /МОФК/ във връзка с нарушения,установени при възлагането и изпълнението на обществени поръчки и на договори по проекти,съфинансирани от Структурните фондове,Кохезионния фонд на ЕС,Европейския земеделски фонд на развитие на селските райони,Европейския фонд за рибарство и фондовете от общата програма „Солидарност и управление на миграционните потоци“. Поради това не е достигнал до правилния извод,че нарушенията,допуснати от ответника при осъществяването на процедурата за избор на изпълнител по обществена поръчка /свързани с неспазването на принципа за равнопоставеност и недопускане на дискриминация,залегнал в разпоредбата на чл.25 ал.5 вр. чл.2.ал.1 т.3 от ЗОП/ се квалифицират като нередност по чл.2 т.7 от Регламента и №23 от Насоките.Същевременно касаторът твърди,че при правилно установяване и квалификация на фактите по делото, тези разпоредби на общностното право са изтълкувани и приложени неправилно от въззивния съд.Счита за неправилно позоваването на апелативния съд при установяване фактическия състав на понятието „нередност“ само на клаузата на чл.17.1 от договора,без да съобрази,че, с оглед спецификата на правната уредба, отношенията между страните имат предимно административно-правен характер, отколкото гражданско-правен. Касаторът намира за необоснован направения от въззивния съд /при приети за установени допуснати от ответника нарушения на материално-правните разпоредби/ извод,че тезата му като управляващ орган, че в случай на неизвършване на нарушението от страна на ответника, в процедурата биха участвали и други търговци с по-изгодни оферти, представлява твърде неопределено предположение и изключва всякакви обективни критерии за оценка на риска за средствата на Общността. Твърди,че тази теза е съобразена с разпоредбите в Насоките и в МОФК,предвиждащи пропорционален подход при невъзможност да бъде установен конкретен размер на нанесената щета.
Ответникът по касация [община] е оспорил касационната жалба по същество и с твърдения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е приел за безспорно установено възникването на правоотношение между страните,по силата на сключен между тях договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие“, в което общината има качество „бенефициент“,а М. – договарящ и управляващ орган.Намерил е, от събраните по делото доказателства, за доказано,че процедурата по възлагане на обществената поръчка,предприета от ищцовата община по линия на европейското финансиране, е опорочена,поради нарушаване принципа на равнопоставеност между участниците в нея и недопускане на дискриминация,залегнал в разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОП /с определянето на различни изисквания за кандидатите – обединения – по-висок минимален обем на СМР спрямо останалите участници/.По основния спорен въпрос – дали това нарушение на националното законодателство представлява нередност по смисъла на договора – чл.17.1,съдът е изложил съображения,тълкувайки тази клауза във връзка с чл.2 т.7 от Регламент ЕО №1083/2006г. на Съвета,заключавайки,че , за да е налице такава,е необходимо нарушението да е довело до изплащането на неоправдани разходи или да е създало възможност за това.Констатирал е в тази връзка липсата на твърдения за изплащане на бенефициента неопрадвани разходи,а тезата на ответника,че при липсата на такова нарушение в процедурата биха взели участие и други търговци,които биха могли да предложат по-изгодни оферти,съдът е намерил за неопределена и изключваща всякакви обективни критерии за оценка на риска за средствата на Общността по смисъла на Насоките на ЕК.В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал и на т.23 от таблицата на приложението към насоките,в която са дадени обективни и ясни примери за нередност, които обхващат хипотези,различни от настоящата. От това е заключил,че фактическият състав на чл.17.1 от договора не е бил осъществен,поради което няма основание за налагане на посочената в съответните нормативни актове на Общността санкция спрямо бенефициента.Поради това е признал с решението си,че последният не дължи претендираната от ответника,като наложена финансова корекция, сума.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал три правни въпроса.
Първият от тях: Длъжен ли е съдът да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон в изпълнение на принципа за законност,регламентиран в чл.5 от ГПК и конкретно – да обезпечи правилното приложение на уредбата,касаеща налагането на финансови корекции,която е от публичен ред и засяга изцяло общонационални интереси? се свързва с допълнителните критерии на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Така поставен , въпросът няма характер на правен въпрос по смисъла на общия критерий,въведен с чл.280 ал.1 от ГПК вр. т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същият е неясен и след като в касационната жалба липсва оплакване за процесуално нарушение,допуснато от въззивния съд при разглеждане и решаване на делото,въпросът опира до правилното прилагане на относимите към спора материално-правни норми,а правилността на решението е предмет на проверка от касационната инстанция,която се осъществява при допуснато касационно обжалване по реда на чл.281 от ГПК,не и в настоящото производство. Липсата на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК е достатъчно основание да бъде отказано допускане до касационно обжалване,без да се разглежда наличието на останалите релевирани от касатора допълнителни критерии на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 от ГПК.
Вторият въпрос,формулиран от касатора: При тълкуването на договора в съответствие с правилата на чл.20 от ЗЗД,съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните,тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла ,който произтича от целия договор,с оглед целта му? е ирелевантен и също няма характер на правен въпрос,който е обусловил решаващите изводи на съда по спора. В решението си въззивният съд не е тълкувал договорната клауза на чл.17.1,която е достатъчно ясна,а директно е приложил същата, извършвайки съпоставка между нея и съответстващия й текст от Регламент ЕО №1083/2006г.,констатирайки идентичност.В касационната жалба не е направено оплакване,че в контекста на тази клауза съдът е вложил друго съдържание,без да съобрази и в противоречие с духа на останалите негови клаузи. Цитираните от касатора съдебни решения,представляващи задължителна практика на ВКС по чл.290 от ГПК – решение №347/11г. по гр.д.№290/2010г. на ВКС ГК четвърто г.о. , решение №502/2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС ГК четвърто г.о. и решение №105/2011г. по т.д.№944/2010г. на ВКС ТК второ т.о. касаят въпроси,свързани с тълкуването на договорите в съответствие с добросъвестността,при отчитане взаимовръзката и поредността на клаузите им или при наличие на противоречие между отделните уговорки – каквито въпроси не са били въвеждани в предмета на спора ,респ. в предмета на обжалване.Поради това и не би могло да се приеме,че постановеното от САС решение е постановено в противоречие с тази практика – липсва основание за прилагане на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
На трето място касаторът е поставил въпроса: Следва ли въззивният съд да разгледа и прецени всички доводи и възражения на страните? Така зададен, въпросът е общ и не се свързва с конкретни твърдения в касационната жалба за липса на произнасяне по определени наведени от касатора пред двете инстанции доводи и възражения. Дори да се приеме,че такъв довод е наведен /предвид твърдението за липса на обсъждане в решението на довода на касатора за прилагане на пропорционалния метод,когато вредата не може да бъде измерена точно, направено в изложението при обосноваване искането за допускане на решението до касационно обжалване по посочения въпрос/, въпросът се явява ирелевантен и също няма характер на правен такъв. Решаващият извод на апелативния съд е свързан с липса изобщо на доказана вреда от нарушението,което е задължителен елемент при ангажирането на отговорността за поправянето им,поради което въпросът за начина на определяне на нейния размер не е поставян и не подлежи на разглеждане. Поради това допускането на обжалване при поставения въпрос не би имало целения от касатора ефект – постигане промяна на правния резултат по спора.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед това в полза на ответника по касация – [община] следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв.,представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №204/02.02.2015г. по в.т.д.№2735/14г. на Софийски апелативен съд ТО 6 състав.
ОСЪЖДА М. [населено място] [улица] да заплати на О. М. [населено място] [улица] сумата 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.