– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 271
гр. София 25.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 05.12.2018 (пети декември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3598 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8645/10.05.2018 година подадена от Т. С. К., срещу част от решение № 609/14.03.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по гр. д. № 4118/2017 година.
Т. С. К. обжалва решението на Софийския апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1719/15.03.2017 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 11 286/2015 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 5000.00 лева до пълния претендиран такъв от 200 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато й обвинение и неоснователно водено производство по д. п. № 75/2008 година по описа на НСлС, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.09.2015 година до окончателното й заплащане.
В касационната си жалба Т. С. К. излага доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от нея срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до пълния предявен размер от 200 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й..
Т. С. К. е била уведомена за обжалваното решение на 10.04.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 8645/10.05.2018 година, като е подадена по пощата на 09.10.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на Република България, която повдигнала и поддържала обвинение срещу Т. С. К. за престъпление от общ характер, за което с постановление на Софийска градска прокуратура от 21.09.2010 година било признато, че деянието не е извършено от К., както и че същото не е престъпление, и липсва съставомерност, поради което наказателното производство било прекратено. Изложени са съображения, че при обосноваване размера на претенцията за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ първоинстанционният съд е приел за доказани твърденията, за това че поради воденото срещу Т. С. К. наказателно производство същата изпаднала в социална изолация, преживяла е негативни психични изживявания, не могла да живее и работи пълноценно в продължение на година като и че към настоящия момент продължава да преживява случилото си. С решението си първоинстанционният съд бил отчел и обстоятелствата, които са го мотивирали да отхвърли предявения иск до пълния претендиран размер, поради което приемал, че искът следвало да бъде уважен за сумата от 5000.00 лева. Въззивният съд у приел, че първоинстанционното решение е правилно по отношение на изводите за наличие на предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, в лицето на Прокуратурата на Република България. Посочил е, че напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, както относно правилно установените факти, въз основа на събраните по делото доказателства, така и досежно привеждането на същите към приложимите правни норми, поради което и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Т. С. К. претендирала обезщетение за причинени неимуществени вреди от наказателно производство, продължило две години, което е приключило, без да бъде провеждана съдебна фаза. Повдигнатото обвинение било по чл. 302, т. 1, във връзка с чл. 301, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК, затова че на 07.04.2008 година в [населено място], К. като адвокат от АК Пазарджик, като помагач, умишлено улеснила Г. Щ. В.-извършител, като лице, заемащо отговорно служебно положение, а именно съдия в Окръжен съд Пазарджик, да приеме дар-парична сума в размер на 15 000.00 лева С. С. Д., който не му се следва, за което престъпление се предвиждало лишаване от свобода за срок до шест години, т. е. обвинението било за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Взетата мярка за неотклонение била „парична гаранция“ в размер на 1000.00 лева. Не се установявало Т. С. К. да е възпрепятствала хода на делото. Не се констатирало и забавяне на процеса в резултат на поведението на процесуалния представител на К. в наказателното производство. От показания на свидетеля С. се установявало, че той е колега-адвокат на К., както и че познанството им датира от повече от четиридесет години и в процесния период са работили съвместно по наказателни дела. От показанията на свидетеля се установявало, че след повдигане на обвинението срещу К. тя преживяла физически и психически срив. Тя била един от най-добрите адвокати в града, с голяма клиентела, но след новината за повдигнатото срещу нея обвинение, която била разпространена в местната и централната преса, голяма част от клиентите й са заявили, че няма смисъл да я търсят, тъй като тя ще бъде осъдена и ще влезе в затвора. Преди да бъде повдигнато обвинението срещу К. тя била весел човек, с чувство за хумор и изключително борбена, а след това била „психически и физически смазана“. Дори и след прекратяване на производството срещу К. една част от хората са продължили злостните коментари по неин адрес, че се е уредила по някакъв начин, а другите са повярвали отново в нея и в нейните качества на адвокат. От свидетелските показания на разпитаната пред първата инстанция свидетелка К. се установявало, че тя работи в Пазарджик като психотерапевт и от много години е близка, семейна приятелка на К.. От показанията й се установява, че случаят бил разгласен широко в медиите и се е отразил изключително негативно върху емоционалното състояние на нейната приятелка-преди тя е била душата на компанията, изключително ценен приятел и съветник, а след повдигане на процесното обвинение-тя се е затворила в себе си, отказвала да комуникира, настъпил срив в нейния емоционален свят, станала много плачлива. Обвинението се било отразило тежко не само на К., но и на нейното семейство. Свидетелката насочила К. към лекарска терапия-доктор психиатър, тъй като състоянието й е било много тежко. К. й споделяла, че живота за нея вече няма смисъл, при положение, че имала перфектно семейство. Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че дава вяра показанията и на двамата свидетели, тъй като същите били близки на К., познават се от дълги години, поради което пресъздавали свои преки и непосредствени впечатления от състоянието на К.. Показанията и на двамата свидетели били взаимно непротиворечиви, като описвали в логическа последователност събитията, за които свидетелстват. При обсъждане на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, изготвена от вещо лице-доктор психиатър и заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещо лице-доктор хирург, онколог, въззивният съд е посочил, че изцяло кредитира направените от вещите лица фактически изводи, тъй като експертизите били изготвени от компетентни лица, които били отговорили на всички релевантни въпроси, същите били изготвени, въз основа на събраните по делото доказателства, както и след личен преглед на К.. Изложени са съображения, че при тези данни и като взима предвид, от една страна, възрастта на К.-51 години към момента на привличането й като обвиняем; тежестта на повдигнатото обвинение за тежко корупционно престъпление, отлива на клиенти от адвокатската й кантора, установените негативни последици в психологичен план, което обстоятелство дало отражение върху цялостното й емоционално поведение и социално общуване, негативната промяна у К.-от весел човек, „душата на компанията“ се превърнала в некомуникативна личност, депресирана и потисната, а от друга страна, като съобразява и взетата спрямо К. мярка за неотклонение-парична гаранция в невисок размер, ниската продължителност на наказателното производство-две години, без съдебни инстанции, обстоятелството, че към момента К. е успяла да преодолее изолацията и отчуждението и при нея не се наблюдавали трайни психиатрични увреждания, съставът на Софийския апелативен съд намира, че сумата от 5000.00 лева справедливо ще обезщети доказаните неимуществени вреди. Неоснователно било възражението на Т. С. К., че в резултат на воденото срещу нея наказателно производство е настъпило тежко онкологично заболяване. Докторът-онколог установявал, че на 25.06.2015 година при К. бил доказан тумор на млечната жлеза, възникнал около девет до петнадесет месеца преди поставяне на диагнозата. Но от друга страна, докторът не правел категоричен и еднозначен извод, че е налице причинна връзка между преживения остър и хроничен стрес и възникналото онкологично заболяване. За да бъде взето предвид това обстоятелство, то по делото следвало да е проведено пълно и главно доказване от страна на К., че същото заболяването е в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу нея наказателно производство. Изводите на съда не можели да почиват на предположения, в който смисъл било заключението на експерта-доктор-онколог. Цитираното от Т. С. К. решение на Софийски градски съд било отменено от Софийски апелативен съд, като присъденото обезщетение било намалено от 200 000.00 лева на 80 000.00 лева. Между двата случая не можело да се постави знак за равенство, поради различната фактическа обстановка-тъй като по цитираното дело производството било преминало и през съдебна фаза на три инстанции, ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за петдесет дни, заменена след това с „парична гаранция“ и „подписка“.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. С. К. иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разреше от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 215/18.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1287/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 158/04.06.2012 година, постановено по гр. д. № 708/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставените от Т. С. К. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои претендираните от Т. С. К. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства, като е посочил и за кои се приема, че такава връзка липсва. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от К. вреди, поради което не е налице твърдяното касаторката противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по тези въпроси.
Във връзка с материално правния въпрос трябва да се вземе предвид, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпроси и възприетото от състава на Софийски градски съд разрешение на същия сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Освен това следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 609/14.03.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по гр. д. № 4118/2017 година, по подадената срещу него от Т. С. К. касационна жалба с вх. № 8645/10.05.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 609/14.03.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по гр. д. № 4118/2017 година, по подадената срещу него от Т. С. К. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], касационна жалба с вх. № 8645/10.05.2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.