6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
София, 28.05.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4771 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№28586/02.10.2018г., подадена от Г. Л. Т. и В. Л. Т. чрез процесуалния им представител адв.Щ. Т. Ц. от АК-П., срещу решение №855/18.06.2018г., постановено от Пловдивския окръжен съд по в.гр.д.№696/2018г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете, предявени от В. Л. Т. и Г. Л. Т. за признаване за установено по отношение на Д. И. Г. и Д. Л. Г., че предявилите иска лица са собственици в режим на СИО на основание давностно владение от 1984г. на жилищна сграда- вила, със застроена площ от 42кв.м., изградена в общински УПИ …, кв…. по ПУП на [населено място], вилна зона „Б.“ с площ от 593кв.м., при граници: улица, [улица] за разликата от ? идеална част от имота до пълния претендиран обем от 2/2 идеални части. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка №…, том …, в частта, с която Г. Л. Т. и В. Л. Т. се признати за собственици на вилната сграда за разликата над ? идеална част. С първоинстанционното решение предявените от Г. Л. Т. и В. Л. Т. искове са уважени за ? идеална част от имота, като в тази част решението на първоинстанционния съд не е било обжалвано и е влязло в сила.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №1279 от 16.05.1996г. по гр.д.№2222/1995г. на Четвърто ГО на ВС/ по въпроса изтекъл ли е в полза на ищците предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десет годишен давностен срок, като поддържат, че въззивният съд е елиминирал извършените в производството признания на значими за придобивната давност факти и обстоятелства, извършени от ответната страна /признание, че отношенията между страните са се обтегнали през 2006-2007г., защото ответниците не са били допускани до имота/, както и представения по делото нотариален акт, издаден в полза на ищците през 2007г. и надлежно вписан в АВ, сочещ манифестиране на своене на цялата процеса сграда от 23.02.2007г. насетне.
Касаторите поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК като считат обжалваното решение за очевидно неправилно. Излагат съображения, че чрез процесуалния си представител ответниците са направили признание на началния момент на демонстриране на владението от страна на ищците. За очевидно неправилен считат извода на въззивния съд, че предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок не е изтекъл по причина, че не е взето предвид обстоятелството, че от съставянето на нотариалния акт през 2007г. до депозирането на исковата молба в съда на 09.05.2017г. е изтекъл изискуемият 10 годишен срок.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците Д. И. Г. и Д. Л. Г. чрез процесуалния си представител адв.Е. А. С. от АК-П., изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
В. Л. Т. и Г. Л. Т. са предявили срещу Д. И. Г. и Д. Л. Г. иск за признаване за установено правото на собственост върху вилна сграда, находяща се в [населено място], с твърдението, че Г. Т. и Д. Г. са носители на право на строеж върху общински имот, реализирано през 1984г., но само В. Т. и Г. Т. са реализирали отстъпеното право на строеж и са установили самостоятелна фактическа власт върху постройката още от момента на построяването ? през 1984г., владели са я без противопоставяне от страна на ответниците повече от 10 години и са придобили правото на собственост върху ? идеална част по давност, за което през 2007г. при извършена обстоятелствена проверка е съставен и констативен нотариален акт.
Ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че са участвали в построяването на сградата, ползвали са построената вила като са разполагали с ключ, а синът им И. Г. е посещавал със съпругата си новопостроената вила до момента, в който ищците сменили бравата на външната врата, възпрепятствайки по този начин достъпа на ответниците, нарушавайки владелческите им права и присвоявайки си правото да ползват и владеят изцяло вилата. Представят съставен през 2015г. констативен нотариален акт, с който са признати за собственици на ? идеална част от вилата, изградена въз основа на надлежно учредено право на строеж.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено от представения по делото препис от Протокол №6 от заседание на Селския общински народен съвет на [населено място], проведено на 02.09.1977г., че с взетото решение №… е отстъпено право на строеж на вила в м.“Б.“ на Г. Л. Т. и Д. И. Г. за петно №….
Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели М., Ш., Г. и А. досежно построяването на сградата и осъществяването на фактическата власт върху нея, като е посочено, че според св.М. строежът е организиран и изпълнен изцяло от Г. Т. и свидетелят не е виждал Д., Д. и И. Г. да посещават вилата; св.Ш. също е виждал във вилата само семейството на Т.; св.Г., син на Д. и Д. Г., установява, че Т. и Г. са си поделяли разноските по снабдяване с необходимата документация относно учредяване на правото на строеж, като Г. осигурили и материали за основата на сградата /камъни/ и дограма за прозорците. През 2008г. според този свидетел калеко му /Г. Т./ казал, че докато е жив те /Г./ повече няма да стъпят във вилата. Взето е предвид също така, че според св.А. преди около 6-7 години И. Г. го поканил в процесната вила като е споменал както, че тази вила е на леля му, така и че тя е обща между неговото семейство и това на калеко му.
Изложени са съображения, че при така събраните доказателства, дори да се приеме, че Г. не са участвали при изграждането на спорната сграда, това не означава, че отстъпеното право на строеж се е погасило в полза на Т., защото неупражняването на правото на строеж се погасява в полза на собственика на земята, а Т. не притежават такива права.
Прието е, че през 2007г. Т. са се снабдили с нотариален акт за признаване право на собственост върху имота по обстоятелствена проверка, с който са признати за собственици на спорния имот на основание придобивна давност, докато Г. през 2015г. са признати за собственици на ? идеална част от процесната постройка на основание представени пред нотариуса доказателства. С оглед така представените писмени доказателства въззивният съд е приел, че приложение следва да намерят дадените в мотивната част на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС критерии при разпределяне на доказателствената тежест за установяване правото на собственост върху спорната вещ.
Прието е, че Т. не установяват да са манифестирали намерението си да своят идеалната част на своите съсобственици, т.е. че вече не държат тяхната идеална част, а я владеят, което не се променя от казаното от св.Г., че Г. Т. заявил, че няма да допусне Г. до вилата докато е жив, защото изявлението е направено през 2008г., а нотариалният акт, с който Т. са признати за единствени собственици на имота е съставен през 2007г., което според въззивния съд означава, че Т. са свели до знанието на Г., че започват да владеят тяхната идеална част за първи път след снабдяването с нотариален акт през 2008г.
Прието е също така, че от 2007г. до завеждането на настоящето дело /09.05.2017г./ също не е изтекъл десет годишен период, като е взето предвид обстоятелството, че през 2015г. Г. са се снабдили с констативен нотариален акт, с който са признати за собственици на ? идеална част от спорната сграда въз основа на представените пред нотариуса документи.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Според трайно установената практика на ВКС самото иницииране на нотариалното производство за снабдяване с констативен нотариален акт не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица и нотариуса. В този смисъл решение №68/16.06.2017г. по гр.д.№4312/2016г., Второ ГО на ВКС; решение № 204/ 2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/12 г. на ІІ г.о.; решение №596/30.06.2010г. по гр.д.№1534/2009г. на І ГО на ВКС. Изводите на въззивния съд изцяло съответстват на практиката на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос дали в тяхна полза е изтекла предвидената в чл.79, ал.1 ЗС придобивна давност с оглед оплакването им, че въззивният съд не е взел предвид и не е преценил обстоятелството, че на 23.02.2007г. са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка за целия имот и до предявяването на иска /09.05.2017г./ в тяхна полза е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС давностен срок.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос и с оглед оплакването на касаторите, че въззивният съд е елиминирал извършени в производството по делото признания на значими за придобивната давност факти и обстоятелства. Касаторите се позовават на решение №1279/16.05.1996г. по гр.д.№2229/1995г. на Четвърто ГО на ВКС като твърдят, че в противоречие с това решение въззивният съд е елиминирал извършените в хода на производството по делото признания на значими за придобивната давност факти и обстоятелства, извършени от ответната страна в производството, а именно изявлението на процесуалния представител на ответниците Г. от проведеното на 06.12.2017г. открито съдебно заседание в производството пред първоинстанционния съд, че „отношенията са се обтегнали през 2006-2007г., защото вече не са допускали доверителите ми до имота“, както и от проведеното на 08.11.2017г. открито съдебно заседание, че вторият свидетел ще бъде разпитван за владението след изкарването на нотариалния акт от 2008г. на ищеца, когато е била заключена бравата, т.е. пречка за владението на имота.
Според настоящия състав не е налице противоречиво разрешаване на поставения от касаторите въпрос за необходимостта съдът да вземе предвид и извършените в хода на производството по делото признания на значими за придобивната давност факти и обстоятелства, тъй като и според посоченото в изложението решение на състав на Четвърто ГО на ВС, признанието следва да бъде зачетено и взето предвид, но само ако изхожда от страната по спора. Изявлението на нейния процесуален представител, направено по повод доказателствени искания, не може да се счита като признание на неизгоден за представляваната страна факт. Още повече, че изявлението е направено по повод искането на процесуалния представител на ищците да бъде прието като доказателство съобщение до Г. Т. – писмо от 2006г., а не в отговора на исковата молба и в този смисъл е израз само на становището на процесуалния представител по относимостта и допустимостта на представеното доказателство, което не е било прието поради настъпила процесуална преклузия.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК, което касаторите обосновават отново с твърденията, че чрез процесуалния си представител ответниците са направили признание на началния момент на демонстриране на владението, както и с твърдението, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че от съставянето на нотариалния акт през 2007г. до предявяването на иска е изтекъл изискуемия от чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Настоящият случай обаче не е такъв с оглед посочените по-горе като имащи значение за изхода на спора въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС логично, последователно и обосновано. Въведеното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в настоящия случай поглъща основанието по чл.280, ал.2, предложение последно ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №855/18.06.2018г., постановено от Пловдивския окръжен съд по в.гр.д.№696/2018г.
ОСЪЖДА Г. Л. Т. и В. Л. Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на Д. И. Г. и Д. Л. Г. сумата от 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: