O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
София, 29.05.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 176 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.Nо 7566/09.08.2018 год. на М. И. К., Д. И. К. и В. И. К., и тримата от [населено място] чрез процесуалния им представител – адв.Д. М. – САК срещу въззивно Решение No 280 от 04.07.2018 година постановено по В.гр.д Nо 270/2018 година на ОС-Велико Търново.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК е отменил Решение № 91/29.01.2018 г. по гр.д. № 2392/2017 г., по описа на РС – Велико Търново и вместо това е постановил ново решение, с което е осъдил М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. да преустановят неоснователното си бездействие, препятстващо К. Ц. Л. и К. Д. Л. да упражняват правото си на собственост върху собствения им имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, ап.8 чрез извършване на ремонт за тяхна сметка на голяма тераса пред жилището им ап.10 на 4 етаж , находящ се в [населено място], [улица], чрез подмяна на хидроизолацията .
Искането да се допусне касационното обжалване на въззивното решение се поддържа в приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуално – правните въпроси : Какъв е критерият, с който следва да се съобрази решаващия съд за да определи предназначението на едно помещение като прилежащо към жилище или обща част на сградата ? Може ли съдът да разширява обема на правото на собственост притежавано от собственика и подробно посочено в документите за собственост ? респ. отразеният обем на правото на собственост по нотариалния акт за собственост може ли да бъде тълкуван в различен (по-голям) обем от страна на съда ?
Поддържа се искане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, с довод за очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касацията К. Ц. Л. и К. Д. Л. чрез адв. Д. Т. от АК – В. Т.. С отговора се излагат съображения, че касационната жалба не следва да бъде допускана до касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не отговаряли на изискванията на чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Иска се присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените в касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, чл. 280, ал. 2 ГПК и при спазване критериите на чл. 280, ал. 3 ГПК намира:
Касационната жалба е подадена в срок по чл.283 ГПК и с оглед характера на заявения иск за собственост, касационната жалба е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците – К. и К. Л. са собственици на апартамент № 8, ет. 3 на [улица] [населено място], а ответниците – М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. са собственици на апартамент № 10 на ет. 4 в същата жилищна сграда.
Прието е, че съгласно описание по НА 104/84 год. терасата от юг, разположена върху част от ап. № 7 и ап. № 8 е принадлежност към апартамент № 10 и се ползва от собствениците му – М. И. К., Д. И. К. и В. И. К., тъй като единственият подход към нея се намира от жилището на същите.
От правна страна въззивният съд приема, че терасата е елемент от сградно тяло, представлява открита използваема площ, разположена върху помещения за жилищно ползване по см. на § 5, т. 60, от ДР на ЗУТ, но е и част от жилище ( като самостоятелен обект на правото на собственост ), включващо съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства обединени фукционално в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди – арг. от § 5, т. 30, вр. т. 39 от ДР на ЗУТ и § 1, т. 1. от ДР на ЗКИР.
Според въззивният съд законът допуска тераса, която е разположена над жилище като пространствен и функционален елемент от състава на правото на собственост, да бъде ситуирана върху друго жилище, без да има характеристиката на обща част от сградата, поради което собствениците на апартамента следва да носят отговорност за овехтяването на вещта, респ. са отговорни за вредите, причинени от тези процеси. Доводите на ответниците, че процесната тераса – покрив за жилищата – апартаменти № 7 и № 8 представлява обща част по смисъла на чл.38 ал.1 от ЗС и отговорност за поддържането ? се носи от етажната собственост, а не собствениците на апартамент № 10, не са възприети от решаващия съд.
В контекста на установените факти и базираните на тях правни доводи повдигнатият с изложението към касационната жалба въпрос – как се определя основното предназначение на едно помещение, какви критерии следва да ползва съда за това и от какви принципи следва да се води? се явява относим към предмета на спора, но не може да се приеме, че е разгледан и разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение е в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Доколкото по формулирания въпрос е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 40 от 25.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2015 г., II г. о. С посоченото решение на поставените въпроси за критериите при преценката дали обект, заснет като самостоятелен в кадастралната карта, съставлява обща част в сграда в режим на етажна собственост, е даден отговор в смисъл, че „При определяне дали даден елемент от сграда в режим на етажна собственост е със статут на обща част или не е и може да се притежава в индивидуална собственост, следва да се има предвид неговото предназначение да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици с оглед строителните книжа или след извършено преустройство от собственика /съсобствениците/ на сградата. Меродавният момент към който се преценява статутът е момента на възникване на етажната собственост. Обстоятелството дали елемент от сградата съставлява самостоятелен обект и е заснет като такъв в кадастралната карта е без правно значение при преценка статута му на обща част.“ В своето решение въззивния съд приема теза, която е именно в насока на вече дадения отговор относно посочените критерии. Тази съдебна практика, в която ВКС е имал повод да се произнесе в хипотеза близка до разглежданата в настоящия казус, се споделя от настоящия състав, от което следва, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване.
По отношение на формулирания процесуално – правен въпрос: Може ли съдът да разширява обема на правото на собственост притежавано от собственика и подробно посочено в документите за собственост? и правото на собственост, установено в нотариалния акт може ли да бъде разширявано от съда по естеството си представляват доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, основание за касиране на обжалваното решение по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. На този въпрос касационният съд би дължал отговор само и ако касационното обжалване се допусне, но не и предходния етап – а именно на допускане на обжалването. Така формулираните въпроси като представляват оплакване за порок на обжалвания съдебен акт не може да бъде ценен в етапа на допускане на касационното обжалване, в който етап на преценка и съпоставка със задължителната съдебна практика на ВКС са изведени материално-правни процесуални въпроси обусловили правния резултат по делото, но при приложение на закона в разрез с възприетите правни тези по цитираните решения на ВКС, в случая постановени в производство по чл. 290 и сл. ГПК.
„Очевидната неправилност“ на обжалвания въззивен съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен обжалване по чл. 280, ал.3 предл. 3 ГПК, предполага такава неправилност, която се констатирана от касационния съд без необходимостта от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизвоствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност следва да бъде възприета като квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, водещи до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Като очевидно неправилен би бил съдебен акт, постановен в противоречие със закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, или решението е постановено при явна необоснованост но поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, когато неправилността произтича от неточно прилагане и тълкуване на закона, от неправилното решаване от съда на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето или от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, не е налице очевидна неправилност и предпоставка за допускане на касационното обжалване е реда и условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК.
В случая не може да се приеме теза, че обжалваното решение е очевидно неправилно, доколкото липсват видими прояви на тежко нарушение на материалния или процесуален закон.
По отношение на искането за присъждане на разноски в касационното производство. Настоящият състав намира искането за основателно. При изводите на касационния съд, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва, че в тежест на касатора, инициирал производството са направените от насрещната страна разноски за защита. Искането е своевременно – депозирано с отговора на касационната жалба, представени са надлежни писмени доказателства, намиращи се в кориците на делото (л. 21), поради което същото следва да бъде уважено в доказания размер на сумата от 500 лв. (петстотин лева).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. 7566/09.08.2018 година на М. И. К., Д. И. К. и В. И. К., и тримата от [населено място] заявена чрез процесуалния им представител адв. Д. М. – САК срещу въззивно Решение № 280 от 04.07.2018 г., по в. гр. д. № 270/2018 година на Окръжен съд – Велико Търново, постановено в производство по чл. 109 ЗС.
ОСЪЖДА М. И. К., с ЕГН [ЕГН], Д. И. К., с ЕГН [ЕГН] и В. И. К., с ЕГН [ЕГН] да заплатят на К. Ц. Л., с ЕГН [ЕГН] и К. Д. Л., с ЕГН [ЕГН], живущи в [населено място] сумата от 500 лв. (петстотин лева) разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :