О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 271
гр. София, 04.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1416 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №116 от 10.12.2014 г. по т.д.№290/2014 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №221 от 08.07.2014 г. по т.д.№600/2013 г. на ОС Бургас, с което са отхвърлени предявеният от [фирма] срещу [фирма] и М. И. И. иск по чл.40 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №117, т.IV, рег. №8347, д.№660 от 2012 г. на нотариус с рег.№290, район на действие РС Б. и предявените от [фирма] срещу [фирма] искове: по чл.29, ал.1 от ЗЗД за унищожаване на същия договор поради измама и по чл.28, ал.1 от ЗЗД – поради грешка в предмета.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За наличието на субективния елемент на разпоредбата на чл.40 от ЗЗД, а именно намерението за увреждане у третото лице, сключило увреждащата сделка и за изводите за липса на свързаност между лицата, сключили предварителния договор и същите лица в качеството им на съдружници и представляващи третото лице. 2. Как ищецът следва да докаже субективния елемент и кога е налице той. 3. Нормата на чл.40 от ЗЗД приложима ли е при законното и в частност органното представителство на юридическите лица. 4. Страната, която е подкрепила доказателствени искания на противната страна, които са били отхвърлени от първоинстанционния съд, разполага ли с правото по чл.266, ал.3 от ГПК да ги посочи за събиране във въззивната инстанция, като неоснователно недопуснати нейни доказателства. По отношение на първия въпрос се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването му в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №841 от 19.01.2010 г. по гр.д.№3530/2008 г. на ВКС, ГК, решение 0361 от 16.11.2011 г. по гр.д.№1077/2010 г. на ВКС, ГК, решение №439 от 20.03.2012 г. по гр.д.№23/2011 г. на ВКС, ГК и решение №163 от 27.07.2011 г. по гр.д.№672/2010 г. на ВКС, ГК. Спрямо втория въпрос се твърди решаването му в противоречие с разрешенията, възприети в решение №1328 от 24.112000 г. по гр.д.№108/2000 г. на ВКС, ГК, решение №1193 от 10.01.2009 г. по гр.д.№4702/207 г. на ВКС, ГК, решение №120 от 02.02.000 г. по гр.д.№704/1999 г. на ВКС, ГК, решение №1016 от 31.03.2005 г. по гр.д.№1198/2003 г. на ВКС, ГК и решение №79 от 29.01.2014 г. по гр.д.№1337/2013 г. на ОС Варна, а спрямо трети и четвърти въпроси – селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касация М. И. И. не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, е приел, че в процесния случай не се установява да е налице обективно увреждане на ищеца със сключването на процесния договор за покупко-продажба на недвижими имоти и че липсват доказателства за намерение за увреждане на ищеца от представителя му и договарялото с него трето лице, тъй като е невъзможно да се направи връзка между предварителния договор, сключен между ищеца и трети по делото физически лица по отношение на процесните имоти и нотариалната сделка за тези имоти, сключена между ищеца и ответното дружество. Посочил е, че в решението на общото събрание на ищеца, с което е решено собствеността върху имотите да се прехвърли на ответното дружество, не е посочено, че с прехвърлянето се уреждат отношенията по предварителния договор, а от обстоятелството, че предварителният договор е представен от третите лица към досието за кредит на ответното дружество, не води до извод, че купувачи следва да са физическите лица, независимо че са съдружници в дружеството ответник – какви са имуществените отношения в това дружество не е предмет на делото. В този смисъл е достигнал до извод, че искът по чл.40 от ЗЗД е неоснователен, а поради липса на доказателства за наличие на умишлено въвеждане в заблуждение на управителя на ищеца от насрещната страна по договора за продажба или от друго лице и поради липса на твърдения и доказателства за наличие на неверни представи за факти и обстоятелства за предмета на сделката, е приел неоснователност и на предявените в условията на евентуалност искове по чл.29, ал.1 и чл.28, ал.1 от ЗЗД искове.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С формулирания от касатора първи въпрос по същество се оспорват изводите на въззивния съд за липса на субективния елемент от фактическия състав, пораждащ недействителността по чл.40 от ЗЗД – споразумяване между представителя и насрещната страна по договора за увреждане на представлявания. Т.е. с този въпрос се оспорва обосноваността на изводите на въззивния съд и изцяло се възпроизвеждат доводите, свързани с правилността на решението /които обаче подлежат на проверка едва при допуснато касационно обжалване/, поради което въпросът се явява неотносим към преценката по чл.280 от ГПК и по него въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
От друга страна, както бе посочено, искът по чл.40 от ЗЗД е отхвърлен не само поради неустановения по делото субективен елемент от фактическия му състав, но и поради приетата от съда липса и на обективно увреждане на ищеца от сключването на процесния договор – т.е. и поради отсъствието и на обективния елемент от фактическия състав, пораждащ претендираната недействителност. В този смисъл вторият от въпросите, формулиран в изложението не може да се приеме за обуславящ изхода на делото и по него касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
Не са обуславящи и останалите поставени от касатора въпроси – същите, с оглед изложените от въззивния съд мотиви, не са обусловили решаващата воля на съда – въззивният съд не се е произнасял по доказателствени искания на касатора, тъй като такива във въззивната жалба, а и в хода на въззивното производство не са правени, като в обжалваното решение не е направен извод за неприложимост на разпоредбата на чл.40 от ЗЗД за законното, в частност органното представителство на юридическите лица. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по тези въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация [фирма] сумата от 7 200 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №116 от 10.12.2014 г. по т.д.№290/2014 г. на АС Бургас.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 7 200 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.