О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
гр. София, 19.06.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 604 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Г. Т. и С. П. Е. от [населено място], чрез пълномощника им адв. Г. М. от АК П., срещу въззивното решение № 452 от 28.10.2016 год. по гр. д. № 641/2016 год.на Пазарджишкия окръжен съд, с което, след частичната отмяна на първоинстанционноното решение е постановено друго, с което е определен на основание чл. 64 ЗС начин на ползване от ищцата Л. А. Н. от [населено място] във връзка с достъп и обслужване на самостоятелен обект с идентификатор 55302.501.3385.2 в рамките на дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор 55302.501.3385, собственост на касаторката Г. Т. и ползвател касаторката С. Е., в съответствие с изготвената от вещото лице схема за ползване към заключението, приложена на л. 33 от първоинстанционното производство: пътека за достъп от улицата до сградата с идентификатор 55302.501.3385.2 с ширина 1.15 м. и дължина 16.1 м., обособена в източната част на имота, площадка пред жилищната сграда с площ 14.4 кв. м., ивица от 1 м. за обслужване около западната, северната и част от източната фасада на сградата с площ 24.4 кв. м., която скица е приподписана от съдебния състав като неразделна част от въззивното решение.
В останалата му, потвърдителна част относно отхвърляне на иска по чл. 64 ЗС на Е. Г. П. срещу касаторите, въззивното решение не е обжалвано от същата.
Касаторите поддържат оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че в производството по иск по чл. 64 ЗС е недопустимо да се определя площ от дворното място за ползване от суперфициаря, тъй като той не притежава вещно право по отношение на него, а твърдения за създаване на пречки да осъществява правото си да ползва имота по чл. 64 ЗС не са релевирани в настоящето производство, а и те са предмет на друг иск /по чл. 109 ЗС/. Позовават се на непререшаемост на спора, с оглед разрешаването му с влязло в сила решение по гр. д. № 271/ 1991 год. ПРС. Касаторите искат обезсилване на въззивното решение, респ. неговата отмяна, като вместо това се постанови друго, с което искът срещу тях се остави без разглеждане, респ. бъде отхвърлен. Претендират заплащане на направените във въззивното и касационното производство разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, формулирайки два правни въпроса:
1. Подлежи ли на индивидуализиране чрез определяне на площ за индивидуално ползване правото на суперфициарния собственик по чл. 64 ЗС да се ползва от земята доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, като считат, че по същия не е формирана задължителна съдебна практика, обосноваващо наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
2. Следва ли съда при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 ГПК, като се позовават на противоречие със задължителната съдебна практика, част от която представляват представените Р 331 по гр. д. № 1649/10 год. ІV г. о. и Р 92 по гр. д. № 1863/10 год. ІV г. о. на ВКС.
Ответницата по касационната жалба и ищца в производството – Л. А. Н. не е взела становище по подадената жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният от Л. Н. срещу касаторите иск по чл. 64 ЗС е приет за допустим поради липса на доказателства за решаване на такъв спор през 1991 год., както и основателен, с оглед правомощието й като ползвател на построената в имота на ответниците сграда да ползва незастроената част от мястото с оглед използване на постройката според нейното предназначение, на основание чл. 64 ЗС. В случая се касае за жилищна сграда, поради което ползването на земята според нейното предназначение се изразява в осигуряване на достъп и съответна възможност да се обслужва същата, като въззивният съд приел за неотносими към предмета на делото фактите относно наличието или липсата на пречене от страна на ответниците. Възприел заключението на техническата експертиза относно предложения вариант за ползване на дворното място, собственост на касаторите, за достъп до сградата и обслужването й от ищцата, като ползвател на същата, с което не се ограничават правата на собствениците на земята.
При безспорно установения факт по делото за наличие на разделна собственост върху земята и процесната жилищна сграда, спорът, предмет на делото е за ползването на земята от собственикът, респ. ползвателят на последната, което съгласно чл. 64 ЗС е ограничено само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, и при липсата на доводи за постановяване на нещо друго в акта, с който е отстъпено правото на строеж. С оглед възприемането на предложения от техническата експертиза вариант за ползване на дворното място на касаторите от ползвателя на построената в имота сграда, чужда собственост, с определяне на пътеката за достъп до сградата, площадка пред нея и ивица за обслужване около нея, поставеният в изложението на касаторите материалноправен въпрос за индивидуализацията на това право чрез определяне на конкретна площ е относим към направения от въззивния съд извод за основателност на предявения по чл. 64 ЗС иск. Произнасянето по него от въззивния съд кореспондира с приетото в съдебната практика по приложението на чл. 64 ЗС, обобщена например в решение № 33 от 26.02.2015 год. по гр. д. № 6221/2014 год. на ІІ г. о. на ВКС в следния смисъл: „В практиката на ВКС /например решение № 363/17.10.2011 г. по гр. д. № 663/2011 г., I г. о. и решение № 75/28.02.2012 г. по гр. д. № 1283/2010 г., I г. о./ е дадено тълкуване, че съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята, само доколкото това е необходимо за използуване на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Ако в акта, с който е отстъпено правото по чл. 63 ЗС не е постановено друго, правото на собственика на постройката /респ. на обект в постройка, съществуващ при условията на суперфициарна собственост/, се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС – ползуване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползуване състояние, а в решение № 153/7.10.2010 г. по гр. д. № 847/2009 г., II г. о. – че носителя на правото на строеж може не само да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен /прилежаща площ/, като Законът за устройство на територията създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради – чл. 22, ал. 7 ЗУТ препраща за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея /решение № 538/9.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г., IV г. о./. Методиката по приложение № 1 към чл. 21 от наредбата изисква собственикът на сграда, респ. обект в сграда да има достъп до външните стени на сградата, следователно в случаите на суперфициарна собственост собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията по тези външни стени”.
Приемайки, че правото по чл. 64 ЗС включва и самостоятелно ползване на необходимата площ не само за достъп, но и за поддръжка и експлоатация на жилищната сграда, построена в чуждия имот, като го е обективирал в скицата на вещото лице, неразделна част от решението, въззивният съд всъщност е определил необходимата прилежаща площ, и произнасянето в този смисъл не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика, както и по-конкретно на Р № 538 по гр. д. № 519/09 год. ІV г. о. на ВКС, също постановено по реда на чл. 290 ГПК, по въпроса за реда, по който се определя прилежащата площ към съществуващи сгради и приложимостта му и в производството по иск по чл. 64 ЗС. Поради наличието на задължителна съдебна практика по първия поставен въпрос поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на съда при постановяване на решението да обсъди събраните доказателства и доводите на страните, тъй като същият представлява оплакване за неправилност на решението поради съществени процесуални нарушения. В обжалваното решение съдът е изложил съображения относно релевантните факти въз основа преценка на събраните по делото доказателства и с оглед доводите на страните, поради което и поставеният въпрос в изложението не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва обсъждане на допълнителната предпоставка за противоречие с представената съдебна практика.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 452 от 28.10.2016 год. по гр. д. № 641/2016 год. на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от Г. Г. Т. и С. П. Е. от [населено място], чрез пълномощника им адв. Г. М. от АК П., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: