Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
909_16_opr_288_124@496(2)@452(2)gpc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
София, 26.04.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 909 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Б. М. срещу въззивно решение от 16.10.2015 г. по гр.д. № 344 /2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Тетевенския районен съд, с което на основание чл.124 ГПК е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че Р. Й. Е. е собственик на по 1 /2 ид.ч. от два поземлени имота в [населено място], индивидуализирани в решението.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване.
Насрещната страна Р. Й. Е. в писмен отговор оспорва допустимостта на касационната жалба поради ограничението на чл.280,ал.2 ГПК.
Настоящият състав намира довода на Р. Е., че касационната жалба е недопустима, за неоснователен, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, постановено през октомври 2015 г., за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 03.07. 2015 г., в сила от 07.07.2015 г., не съществува ограничение за касационно обжалване.
В. съд е приел, че ищецът Р. Е., а не ответникът Л. М. е собственик на процесните имоти, тъй като ищецът Р. Е. ги е придобил на основание чл.496,ал.2 ГПК от деня на влизане в сила на 19.02.2014 г. на постановление за възлагане на недвижим имот от 23.01.2014 г. по изпълнително дело, образувано на 18.02.2013 г., по което Р. Е. е бил взискател. Така Р. Е. като купувач е придобил правата, които длъжникът е имал върху имотите. Ответникът не е придобил собствеността върху процесните 1 /2 ид.ч. от недвижими имоти чрез договор за замяна от 22.03.2013 г., сключен с длъжника по изпълнителното дело, тъй като преди това на 14.03.2013 г. в службата по вписванията – Т. е била вписана възбрана върху процесните 1 /2 ид.ч. от имоти по искане на взискателя Р. Е. по изпълнителното дело. Съгласно чл.452,ал.2 вр. ал.1 ГПК извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот са недействителни спрямо взискателя. При наличие на вписана възбрана последвалото разпореждане (чрез замяната) е непротивопоставимо на взискателя (Р. Е.).
Към подадената от процесуален представител – адвокат касационна жалба не е представено изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба.
Въпреки законосъобразните указания на администриращия съд, такова изложение не е представено и по-късно.
В допълнителната молба на касационния жалбоподател се твърди единствено, че са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване: атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен / процесуалноправен въпрос, по отношение на който да са налице едно от изброените в чл.280,ал.1-3 ГПК изисквания, а в случая са налице и двете предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване – въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата. Не и в тази молба не е изведен правен въпрос, нито е посочено противоречивото му разрешаване с решение на ВКС или съдилищата, нито значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение. но също не са изведени правни въпроси, така, както е уточнено в т.1 от ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с довода за неправилност на въззивното решение – че порочно извършеното вписване на възбрана не може да породи присъщите на възбраната гражданскоправни последици, може да бъде уточнен въпросът: дали вписването на възбрана в нарушение на чл.26 от Правилника за вписванията (нататък и ПВ) при непосочването на ЕГН на страните съгласно изискването на чл.6,ал.1,б.”а” ПВ и непълната индивидуализация на имота съгласно изискването на чл.6,ал.1,б.”в” ПВ, не представлява такова порочно вписване на възбрана, което не може да породи присъщите на възбраната гражданскоправни последици.
Въпросът не е обуславящ, тъй като по делото не е установено подлежащата на вписване възбрана да не съдържа индивидуализация на собственика на имота (длъжник в изпълнителното производство) и индивидуализация на процесните два поземлени имоти съгласно изискванията на чл.6,ал.1, б.”а” и б.„в” ПВ и нарушение на чл.26 ПВ.
В. съд не е и следвало да обсъжда дали са налице такива несъответствия, тъй като не е сезиран с довод за такива нито във въззивната жалба, нито в отговора на исковата молба, в които се твърди единствено, че ответникът по иска е собственик на процесните имоти, тъй като ги е придобил и декларирал своевременно и не е бил страна в , изпълнителното производство, а ищецът след това не ги е придобил, нито владял. Този довод (за порочно вписване на възбрана) се навежда за пръв път с касационната жалба.
В. съд не е следвало да установи твърдените несъответствия и тъй като в приложената по делото молба от държавния съдебен изпълнител (ДСИ), който извършва действията по изпълнителното дело, за вписване на възбраната (л.19), въз основа на която е разпоредено вписването, собственикът на имотите (длъжник по изпълнителното дело), който е О., и имотите са индивидуализирани съгласно изискванията на ПВ. Следователно вписването на възбраната е извършено в съответствие с т.6. от ТР 7 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че съдията по вписванията извършва проверка дали съдържанието на представения за вписване акт, който подлежи на вписване, има предвиденото в ПВ съдържание. В мотивите на цитираното ТР е прието, че проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл.6 ал.1 б.„А” ПВ) и идентификация на имота (чл.6 ал.1 б.„В” ПВ, Поради което (съответствието с разрешението на цитираното ТР,, което е задължително за съда и страните) не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Може да бъде уточнен и въпросът: дали кредиторът – взискател може да противопоставя възражение за относителна недействителност по чл.452,ал.2 ГПК само в изпълнителния процес, във връзка с възможността да иска изнасяне на възбранения имот на публична продан, въпреки настъпилата междувременно промяна на собствеността, или може да се брани с такова възражение и в един исков процес, образуван по повод спор между него и последващия приобретател на собствеността и владението на възбранената вещ. Твърди се противоречие със съдебно решение № 131 /26.03.2013 г. по гр.д. № 720 /2011 г. на ВКС, І г.о. и с две други невлезли в сила първоинстанционни решения.
Доколкото е прието, че взискателят е придобил процесните имоти в резултат на влизане в сила на 19.02.2014 г. на постановление за възлагане на недвижим имот, въпросът е обуславящ.
Въпросът обаче не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с представеното по делото съдебно решение № 131 /26.03.2013 г. по гр.д. № 720 /2011 г. на ВКС, І г.о., в което в отговор на правен въпрос е прието, че една от последиците на възбраната е непротивопоставимост спрямо взискателя на последващо прехвърляне на възбранения имот – чл.347,б.”а” ГПК (отм.), сега чл.453,ал.1 ГПК. В рамките на исковия процес взискателят може да възрази, че такова прехвърляне му е непротивопоставимо и да иска изнасяне на имота на публична продан. (Точно това е приел и въззивният съд.) В решението на ВКС е прието още, че разпоредбата на чл.452,ал.2 ГПК брани единствено правото на кредитора, вписал възбрана върху недвижим имот, да иска изнасянето му на публична продан с цел удовлетворяване на паричното си вземане. (Точно това е приел и въззивният съд.). Извън изпълнителния процес обаче кредиторът е длъжен да зачита правото на собственост на третото лице и произтичащите от него правомощия за владение и ползване на вещта. По-специално – кредиторът няма никакво основание да владее и ползва възбранената вещ – арг. чл.486,ал.1 ГПК, доколкото тя се оставя във владение на длъжника, респ. на новия приобретател. (В. съд не е обсъждал последната хипотеза, в която взискателят владее възбранения имот без да му е възложен и брани фактическата си власт с позоваване на наложената възбрана и на разпоредбата на чл.452,ал.2 ГПК).
Представени са и съдебни решения – № 43 /11.02.2011 г. по гр.д. № 119 /2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд и от 27.06.2014 г. по 70007 /2012 на РС Монтана, които са първоинстанционни, подлежат на обжалване (това е посочено в тях) и няма данни да са влезли в сила, поради което не представляват съдебна практика по смисъла на приетото с цитираното ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС и не следва да бъдат обсъждани.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК..
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. насрещната страна не претендира разноски и не е представила доказателства и списък за разноски, поради което и на нея разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 16.10.2015 г. по гр.д. № 344 /2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о., по касационна жалба на Л. Б. М. срещу въззивно решение..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.