О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
гр. София, 29.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4535/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Х. И., [населено място], [община], област Б., чрез процесуалния му представител адвокат В. Г., срещу въззивно решение № ІІ – 61 от 10.08.2018 г. по в. гр. д. № 896/2018 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнително изложение, представено в изпълнение на дадени указания, поставя въпрос за придобивната давност, респ. кой е придобил качеството на собственик на процесния недвижим имот, и процесуалноправния въпрос за обсъждането и тълкуването на показанията на свидетелите. Твърди, че предходните инстанции не са извършили цялостна и задълбочена преценка на всички доказателства по делото.
Ответниците по касация – Х. Х. Т., Х. А. Т., Х. А. Х. и Е. А. Х., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат А. Т., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 64 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 616/2017 г. по описа на Районен съд – Айтос, с което е прието за установено по отношение на ищците Х. Х. Т., Х. А. Т., Х. А. Х. и Е. А. Х., че ответникът Р. Х. И. не е собственик на следния имот: 750 кв. м., находящи се в западната част и представляващи част от поземлен имот № **** по КВС на [населено място], с площ от 11,639 дка, образуван след делба на имот № **** по КВС на [населено място], представляващ нива, цялата с площ 14,639 дка, шеста категория, находяща се в м. „Х.“ в землището на същото село и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 187/04.12.2014 г. в частта, с която Р. Х. И. се легитимира като собственик по давностно владение на гореописания имот от 750 кв. м.
Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на А. Х. Т., починал на 08.03.2010 г., който се снабдил през 1994 г. с констативен нотариален акт за собственост по давност на две дворни места, първото от които с площ от 350 кв. м. в регулацията на населеното място, а второто, с площ от 500 кв. м. извън регулацията на [населено място]. Ответникът се легитимира като собственик на земеделски имоти в различни местности на [населено място], сред които и описаният в т. 5 от констативен нотариален акт № 187/04.12.2014 г. имот – нива от 14,639 дка, находяща се в м. „Х.“, съставляваща имот пл. № ****. Тези имоти са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на Е. М. Г. с влязло в сила решение № 18 ПЛ от 14.02.2001 г. на Общинска служба „Земеделие“, [населено място].
За [населено място] имало одобрени два кадастрални и регулационни плана. Първият бил изработен през 1954 г. и одобрен с регулационния план със заповед № 5350/24.10.1957 г., като в неговия обхват бил заснет имот, извън регулацията на селото, обозначен с пл. № ****, записан в разписния списък към плана на Е. Г.. Новият кадастрален, регулационен и застроителен план бил одобрен със заповед № 157/13.06.1988 г., действащ и понастоящем, и съдържащ заснет имот извън регулацията, с пл. № ****, съответстващ на спорния имот. Съгласно заключението на вещото лице имот пл. № 800 по кадастралния план от 1957 г. бил обозначен в КВС с № **** в м. „Х.“, записан като собственост на ответника в т. 5 от констативен нотариален акт № 187/2014 г. Последният имот бил разделен, като след делбата от него е образуван имот № 016061 с площ от 11,639 дка по КВС, който също е записан на Р. Х. И.. Процесният имот попадал върху част от имот пл. № **** в м. „Х.“ по КВС, а след делбата на последния попада в новообразуван имот № **** с площ 11,639 дка по КВС, записан на ответника Р. И.. Съобразно обяснителната записка към геодезическото заснемане в имота на ответника попадат само 750 кв. м. от владяния от Х. Т. имот от 856,66 кв. м. Границите на имота се установяват и от показанията на разпитаните по делото свидетели.
Въззивният съд приел за неоснователно твърдението на ищците, че през 1994 г. наследодателят им е придобил по давност процесния имот. За имотите, реституирани по ЗСПЗЗ, а процесният имот е част от такъв имот, изтеклата до 22.11.1997 г. давност не се зачита, предвид чл. 5 ЗВСВОНИ. Разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ изключва придобиването по давност на земя, подлежаща на реституция по ЗСПЗЗ и най – ранната дата, от която е могло да започне давностното владение на наследодателя на ищците е 23.11.1997 г. От гласните доказателства обаче е установено, че до смъртта си през 2010 г. наследодателят им А. Х. Т. е обработвал имота необезпокоявано и е ползвал находящата се в него стопанска сграда, впоследствие към 2016 г. имотът е обработван от ищцата Е. Х., като и понастоящем се владее от ищците. При това положение те са го придобили по давност най – рано през 2011 г., към който момент ответникът не е имал никакви претенции.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд и предопределил изхода на делото. Наведените оплаквания за неправилност на обжалваното решение, касаещи преценката на събраните и обсъдени доказателства, съответно обосноваността на изводите на въззивния съд, не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г., както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросът за придобивната давност, респ. кой е придобил качеството на собственик на процесния недвижим имот, е по съществото на правния спор и също не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и включен в предмета на спора, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на решението, без да е необходимо произнасяне по допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи, че касаторът не е изложил и съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба Х. Х. Т., Х. А. Т., Х. А. Х. и Е. А. Х. в размер на 1000 лв. /хиляда лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ – 61 от 10.08.2018 г. по в. гр. д. № 896/2018 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Р. Х. И. да заплати на Х. Х. Т., Х. А. Т., Х. А. Х. и Е. А. Х. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1000 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: