8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
[населено място], 30.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на
двадесет и първи май, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 553 по описа за две хиляди и осемнадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси„ против решение № 313/14.11.2017 г. по т.д.№ 46/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 496/05.12.2016 г. по т.д.№ 784/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С потвърденото решение са отхвърлени предявените в евентуалност искове на касатора против [фирма] : с правно основание чл.57 ал.2 вр. с чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД – за заплащане равностойността на подлежащи на връщане родово определени, движими вещи / газьол за промишлени и комунални цели – 248,192 т. / , в размер на 331 341 лева, респ. с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД – за заплащане на същата сума, на договорно основание. Касаторът оспорва въззивното решение като неправилно, поради постановяване в противоречие с материалния закон и като необосновано.Намира неподкрепен от доказателствата извода на съда за неустановима липса на горивото, възложено за съхранение при ответника, за което неправилно е отказано кредитиране на представените заключения на митнически лабораторни експертизи, както и неправилно не е съобразен протокол изх.№ 82 / 17.05.2011 г. на [фирма], находящ се в приложена преписка по НП № 36/30.11.2011 г. на Агенция „ Митници „ . Оспорва и отказа на въззивния съд да приеме, че след прекратяване на правоотношението между страните, по последно сключения помежду им договор – от 14.03.2008 г. , считано от 01.01.2010 г., между същите е възникнало ново правоотношение по обикновен договор за влог, при това след частично прекратяване на междувременно сключения от ДА„Д.” договор за покупко-продажба на съхраняваното гориво, с купувач ЕТ „А. – 64 А. К.„, от който момент страната твърди възстановена собствеността си върху съхраняваното при ответника гориво. Оспорва и мотивите на въззивния съд, за приложимост на чл.83 ЗЗД по отношение ищеца – кредитор. Същевременно касаторът обосновава довод, че за ответното дружество не е отпаднало задължението за съхраняване на вещите, дори след прекратяването на борсовия договор, на основание чл. 23 ал.2 от З. – до реализацията и преместването на освободените количества.Следователно и при установена липса на предадените за съхранение движими вещи, ответникът – влогоприемател следва да отговаря, респ. дължи обезщетение за равностойността им ,до размера на исковата сума, съобразно пазарната им цена към момента на предявяване на иска.Страната акцентира на обстоятелството, че за уредба на правоотношението между страните намират приложение не само разпоредбите на ЗЗД, а и специалното законодателство в тази област – Закона за държавните резерви и военновременните запаси /З./ и Наредба за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси / Н. /.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Претендира възмездяване на направените разноски .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
ДА „Д.„ твърди, че след прекратяване на сключен с ответното дружество договор за съхранение на В. / газьол за промишлени и комунални цели /, считано от 01.01.2010 г., част от предаденото количество не му е върнато, нещо повече – липсва такова от вида / с характеристиките / , предоставен за съхранение. Твърди, че след прекратяването на договора , вкл. и за същото количество , е сключен договор за покупко-продажба с трето лице, последващо прекратен за част от договореното, поради невъзможност на продавача да изпълни. Приспаднатото количество било това, което следвало да се съхранява при ответника и не могло да се предаде.Предвид последващо установената липса на предоставеното за съхранение гориво у ответника, ищецът претендира равностойността му, на извъндоговорно основание – чл.57 ал.2 ЗЗД вр. с чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД , като държани на неосъществено основание, изрично заявявайки ,че в периода от прекратяването на договора помежду им са били налице единствено преддоговорни отношения, неприключили със сключването на договор за последващо съхранение на количествата газьол. Наред с това си твърдение и в обосноваване на евентуалния иск по чл.79 ал.1 ЗЗД , ищецът твърди, че след частичното прекратяване, по взаимно съгласие на страните, на договора за покупко-продажба с третото лице, между ищеца и ответното дружество е сключен неформален ,обикновен договор за влог, по силата на който ответникът също дължи съхранение на вещта с грижата на добрия стопанин и връщането й на влогодателя, респ. заплащане на равностойността й при липса.
Ответното дружество се е бранило с множество възражения, основните от които са : предадените за съхранение вещи не липсват, а промените в характеристиката им са ирелевантни, тъй като влогоприемателят няма задължение да обновява съхраняваните количества с други от същия вид; налице е неоказано от ищеца като кредитор съдействие за изпълнение задължението на ответника за връщане на вещите, с правни последици по чл.83 ал.2 ЗЗД – ответникът не би могъл да върне горивото без съответна заповед за преместването му, а и при митническо запечатване на складовете от 20.01.2011 г.; вземането е погасено по давност по всеки от двата иска ; след прекратяване на договора от 2008 г. между страните не е възниквало ново правоотношение, съответно такова по договор за влог по ЗЗД.
Въззивният съд,за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете , е приел, че не се установява твърдяната от ищеца липса, въз основа констатации на допусната съдебно-счетоводна експертиза, съобразно заведеното при ищеца и съответно установимо при ответника количество, като отчита и запечатването на горивото чрез пломби от митническите органи през 2010 г. и 2011 г.. Поради това е приел, че доколкото и след прекратяване на договора действително е налице неизпълнение задължението на влогоприемателя – ответник да върне вещта, ищецът има правото, но не е упражнил такова, да претендира връщането й,не и заплащане на равностойността.Признавайки приложението на специалните разпоредби на З. и Н., въззивният съд е отчел обстоятелството, че за връщане на вещите е необходимо тяхното „освобождаване „ по смисъла на закона / с решение на МС или на друг оправомощен орган , по предложение на Председателя на ДА „ Д. „ и с последваща заповед на същия / . Макар за съхраняваните от ответника количества да е започнало освобождаване, нарочна заповед , предвидена от закона,за процесните количества не е издавана, а съгласно чл.24 ал.4 З. влогоприемателят отговаря за целостта и състоянието на вещта до реализацията и преместването на освободените количества. С преждепосоченото въззивният съд е приел, че отговорността на ответника следва да се реализира единствено на договорно основание, поради което и по реда на чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД претенцията е неоснователна. Евентуалният иск по чл. 79 ал.1 ЗЗД е отхвърлен с мотива, че от доказателствата не се установява последващо сключен между страните нов договор за влог, регулиран от разпоредбите на ЗЗД, вкл. доказателство за ново предаване на количествата газьол, предвид реалният характер на договора за влог. Независимо от последното, съдът се е позовал отново на неустановената липса на количество газьол, с характеристиките му към момента на предаване за съхранение / установяването им от митнически лабораторни експертизи е счел за негодно в процеса доказателство / , както и на поведението на ищеца – кредитор, с последици по смисъла на чл.83 ал.2 ЗЗД, освобождаващи длъжника от отговорност за неизпълнение, тъй като и за да стане изискуемо задължението му за връщане на съхраняваните вещи е необходимо изпълнението на специфичен фактически състав, съгласно З. , изискващ конкретни предходни действия на ищеца. Възражението за погасителна давност е счетено за неоснователно и по двата иска.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следния въпрос : След прекратяване на договор за съхранение / влог на държавен резерв и военновременни запаси и оставяне на вещите за съхранение при влогоприемателя/съхранителя, счита ли се за продължено облигационното правоотношение по договор за влог ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с реш.№ 176 по т.д.№ 118/2010 г. на ІІ т.о., реш.№ 109 по т.д.№ 824/ 2011 г. на І т.о. , реш.№ 67 по т.д.№ 904/2012 г. на І т.о. и решение № 70 по т.д.№ 60037/2015 г. на ІІІ г.о., както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Сочи се и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК – поради „ очевидна неправилност„ на въззивното решение. Последната се обосновава с неправилно приложение на З. и Н., при обосноваване на извода, че ДА „Д.„ не е изпълнила законовото си задължение по чл.24 от закона, за „освобождаване„ на процесното гориво, тъй като срокът в разпоредбата не е преклузивен и с изтичането му не отпада задължението на влогоприемателя да продължи да се грижи и да съхранява предадените му количества / обстоятелство, което въззивният съд не е оспорил /. Като обуславящ очевидната неправилност е посочен за неоснователен, с оглед коментирани в изложението доказателства,и изводът за неконстатирана липса на съхраняваното гориво. В тази връзка са изложени съображения за доказателствената стойност на митническите лабораторни експертизи, квалифицирали съдържанието на взета от резервоарите проба като „тежко масло – газьол „ и „ тежко масло – тежко гориво„. Касаторът е посочил и обстоятелството, че решението по настоящият спор би имало значение за правилното разрешаване на други спорове между същите страни, производствата по които са спрени ,на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до разрешаването му.
Така формулиран правният въпрос е логически неиздържан , тъй като съдържа предпоставка / прекратяване на договора за съхранение / влог / , изключваща сама по себе си питаната последица / п р о д ъ л ж а в а н е на облигационното правоотношение /, а и продължаване на същото облигационно правоотношение не твърди и самият ищец, позовавайки се на преддоговорни отношения / по иска по чл. 55 ал.1 пр.2 ЗЗД / ,респ. за сключен нов договор за влог,подчинен на уредбата на ЗЗД, след прекратяване на този сключен по реда на З.. Самият касатор е противоречив в твърденията си, считайки от една страна, че след прекратяване на договора за съхранение по реда на З. е възникнало ново облигационно правоотношение по договор за влог, уреждан от ЗЗД , а от друга страна позовавайки се в касационната жалба на специални разпоредби на З., задължаващи ответното дружество и след прекратяване на договора да полага грижата на добрия стопанин и съхранява предоставените му ДР и В. до тяхното освобождаване и реализация, след изпълнението на специфичен фактически състав, коментиран и от въззивния съд.Така в касационната си жалба страната на практика променя твърденията си, позовавайки се на договорна отговорност на ответника, но на основание и като последица на сключения и вече прекратен договор за съхранение, а не по последващо сключен такъв. Във всички случаи, въпросът – така формулиран – не предпоставя еднозначен и общоважим,за всички хипотези на сключени по реда на З. договори за съхранение на ДР и В., отговор, а е обусловен от конкретиката на спора и събраните доказателства. Като такъв, въпросът не удовлетворява изискването за правен, още повече , че отговор на същия , в търсения от касатора смисъл , не би променил правния резултат, тъй като решаващ се явява изводът на съда, че от една страна не се касае за констатирана липса на предадените за съхранение на ответника вещи,поради което за ищеца съществува правото да претендира връщането, а не равностойността им, но такава претенция, на договорно основание не е предявена, макар съдът да е изложил съображения и за нейната неоснователност – поради бездействие на кредитора за осъществяване на специфичния фактически състав по освобождаване на вещите.Макар неудовлетворяването на общия да изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий, и последният не се явява обоснован. Реш.№ 167 по т.д.№ 118/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС е по процесуалноправен въпрос, относно правната квалификация на предявения иск ,разгледан от въззивния съд на основание чл.59 ал.1 ЗЗД, както и свързания със същата въпрос относно материалноправната легитимация на ответниците – главен и евентуален , при режима на действаща към момента на възникване на спорните правоотношения конкретна подзаконова уредба. Реш.№ 109 по т.д.№ 824/2011г. на І т.о. на ВКС е постановено по правните въпроси: „Допустимо ли е предмет на възражението за прихващане да са вземания, които не са еднородни ?” и „Допустимо ли е право на задържане по чл.91 ЗЗД,по отношение неизискуемо вземане ?”. Реш.№ 67 по т.д.№ 904/ 2012 г. на І т.о. на ВКС е разрешило въпроса „ кои са съставните елементи на възнаграждението по договор за съхранение на материали, представляващи държавен резерв и военновременни запаси, когато задължението за съхраняване възниква по силата на нормативен акт – конкретна Наредба, приета с ПМС № 312/1996 г., в случай че материалите се съхраняват в склад на външен съхранител, а не в складовете, собственост на ДА „Д.„.Следователно и трите посочени решения не разрешават поставения въпрос. Реш. № 70 по гр.д.№ 60037/2016 г. на ІІІ г.о. на ВКС действително е разгледало правен въпрос, идентичен на формулирания. Отговорът на съда, обаче, не противоречи на възприетото от въззивния съд, който не отрича, че и след волеизявлението за прекратяване на договора, влогоприемателя дължи определена грижа и съхраняване на вещите до тяхното освобождаване по реда на З. и Наредбата по приложението му.Прекратяването в цитираното решение,обаче, е възприето като настъпващо едва с извършени, съобразно специалните норми действия по освобождаване, реализация или преместване на военновременните запаси, приети за съхранение, в каквато връзка въззивният съд е приел дължимо, но неосъществено от ищеца съдействие, с последици по смисъла на чл.83 ал.2 ЗЗД,макар последното да не е относимо към никой от предявените в евентуалност искове.Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК също е необоснована, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС .
Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК – „очевидна неправилност”. Същата,в случая, се обосновава с обстоятелства, сочени като несъобразени от въззивния съд, но счетени за решаващи, с оглед формирането на различен правен извод. Като такава, обосновката съставлява довод за неправилност, поради процесуално нарушение – несъобразяване на евентуални доводи и доказателства – съобразно основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ГПК.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма , което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма,дължима с оглед възприетата от съда фактическа обстановка.Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
Видно от изложението в п.2, очевидната неправилност се твърди за извода на съда, че ищецът не е осъществил необходимите действия за освобождаване на съхраняваните вещи, само след които би възникнало задължението на ответника да ги върне, както и относно извода за неустановима липса на съхраняваните от ответника вещи. Първият извод страната базира на констативен протокол изх.№ У. – 70-11-2526 / 06.08.2010 г. , който въззивният съд не е коментирал.Следователно се касае за е в е н т у а л н о процесуално нарушение / характеристиката му на нарушение не е изводима само от съдържанието на решението / , от констатирането на което, при това, не следва очевидна неправилност на правния резултат, т.е. характеристиката му на съществено процесуално нарушение.Това е така, тъй като по начало последиците по чл. 83 ал.2 ЗЗД биха предпоставили резултат по иск при претендирано връщане на вещта ,на основание сключения и вече прекратен договор, респ. нейната равностойност, а не въз основа на „неосъществено основание „ / предвид твърдението за водени нови преддоговорни отношения между страните /, нито въз основа на последващо сключен нов договор за влог, към който е приложима уредбата по ЗЗД.Същото се отнася и до кредитирането на митническите лабораторни експертизи, като годно – според касатора – доказателствено средство за установяване липсата на предоставеното за съхранение гориво при ответника. Евентуално неправилната преценка на съда, относно годността им на доказателство за това конкретно обстоятелство, не предпоставя еднозначен извод за различен от постановения правен резултат. Съдът изрично се е позовал на двустранно водени записвания на количествата и двукратно поставяни от митническите органи пломби на резервоарите с горивото, като е проследил последователността и съдържанието на извършваните констатации, за да обективира извод, че ответникът не се е лишил от държането на предоставеното му от ищеца гориво, за сметка на друго, различно от приетото за съхранение.Евентуални правни последици за ищеца, в резултат на постановеното от въззивния съд разрешение на правния спор, ако би останало в правния мир, не са годни аргументи за обосноваване на „очевидна неправилност „ .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 313 / 14.11.2017 г. по т.д.№ 46 / 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси„ , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство, в размер на 10 000 лева – платено адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :