О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№272
ГР.София, 05.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 6.03.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова т.д. №60384/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. М. и А. М., чрез особения им представител по чл.47, ал.6 ГПК адв. И. А., срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. /АС/ по т.д. №105/16 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени исковете на „Ю. България АД” срещу касаторите с пр. осн. чл.430, ал.1 ТЗ, за сумата от общо 155 596 швейцарски/шв./ франка, чието връщане ответниците по иска и касатори дължат по договор за банков кредит, сключен с банката – ищец на 24.04.08 г. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем от банката на 9.03.15 г., с получаване на нотариалната покана на банката за обявената предсрочна изискуемост от длъжниците – ответници по иска.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1 ГПК, с трите й хипотези. Намира, че от значение за правилното решаване на спора са въпросите:
1. Лева или шв. франкове е заетата сума по договор за кредит, при формулировка на стойността на договора като „левовата равностойност на определено количество швейцарски франове по курса за деня на усвояването на кредита”, след като усвоената реално сума е в лева, с които е заверена достъпната за опериране сметка на длъжника? Противоречи ли на чл.240 ЗЗД искането на банката – кредитор длъжникът да й върне като главница такова количество шв. франкове, на които са се равнявали левовете към момента на усвояване на кредита, или получаването на такава сума в чужда валута ще представлява неоснователно обогатяване / на банката/?
Във връзка с въпроса касаторите считат, че след като банката се е лишила единствено от средства в местна валута, като е дала достъп на длъжниците до левовата им сметка, то процесният заем е усвоен в лева и следва да се върне стойността на заетата левова сума.
2. Може ли цесионерът, закупил вземане на банкова институция да претендира заплащане на възнаградителна лихва, включваща като елемент променливият базов лихвен процент/Б./ , определян от органите на банката, след като банката няма задължение да уведомява цесионера и длъжника за взетите от нея решения за Б., за едностранното увеличение на Б. за нейните потребители, или това води до неопределяемост на размера на възнаградителната лихва и от там – до липса на неточно изпълнение от страна на длъжника по цесионния договор?
Намира, че по първия от въпросите няма практика на ВКС, с изключение на цитираното от въззивния съд р. по т.д. №504/15 г. на ВКС, второ т.о.
Вторият от въпросите не е поставен в контекста на конкретна хипотеза по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК – във връзка с него не се сочи никое от допълнителните основания за допускане на обжалването, според разясненията на ТР №1/19.02.10 г. Въпросът е поставен с общото за двата въпроса твърдение, че е от значение за правилното решаване на спора. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двете групи основания.
Първият от въпросите е във връзка с изводите на съдилищата- инстанция по същество, че кредитът е договорен, предоставен и усвоен в шв. франка и ответниците по иска – кредитополучатели са се задължили да го върнат в тази чужда валута. Тези изводи са формирани след тълкуване на договора по правилата на чл.20 ЗЗД- съгл. чл.1 от договора кредитът се предоставя в размер на равностойността в шв. франкове на посочена в лева сума 107 800 лв. В чл.2, ал.1 от договора е посочен начинът, по който се определя тази равностойност – по курс „купува” на шв. франк към лева, на банката –кредитор към деня на усвояване на кредита. В ал.4 е посочено, че усвоеният в шв. франкове кредит се превалутира служебно от банката и се превежда по левова сметка на кредитополучателите. По този начин – в шв. франкове , е определена и дължимата възнаградителна лихва по кредита – чл.2,ал.5 и чл.6, ал.2 и 4 от договора. В подписаното към договора приложение №1 страните и в частност кредитополучателите са приели, че към датата на усвояване на кредита размерът му е 90 841 шв. франка по курс „купува” на шв. франк към лева на банката – кредитор 1,1867. В договора за кредит е предвидена възможността по искане на кредитополучателите, предоставеният им в шв. франкове кредит да бъде превалутиран в лева, при съответно изменение на лихвата и погасителните вноски – чл.21 от договора, от която кредитополучателите не са се възползвали.
Изводите на въззивния съд по въпроса са формирани след тълкуване на договора, анексите и приложенията към него и след преценка на събраните по делото доказателства – вкл. икономическата експертиза, която е установила, че сметката на кредитополучателите е заверена с 90 841 шв.франка на 30.04.08 г., като банката е извършила закупуване на шв. франкове срещу евро на 1.04.08 г. Тези шв. франкове са обърнати в лева в размер на 107 800 лв. и са прехвърлени в левовата сметка на ответниците – касатори. С част от тази сума – 72 000 лв. е погасено задължение на ответниците по иска към [фирма] по друг договор за кредит, а останалите 35 800 лв. са за текущи нужди. Погасяването на кредита е извършвано в шв. франкове – внасяните от касаторите левове са превалутирани в шв. франкове.
Изводите на въззивния съд са съответни на тези в р. по т.д. №504/14 г. на ВКС, второ г.о., постановено по подобен казус, поради което не се установява основание за допускане на касационното обжалване както по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК, на което се позовават касаторите, така и по т.1 от с.р.
Вторият от въпросите не е поставен с излагане на конкретно допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК, както бе посочено по –горе. В. съд е обсъдил клаузите за Б. във връзка с оплакването на въззивниците за неравноправността им, като е следвал и служебно известната му практика на ВКС – р. по гр.д. №4452/14 г. на ВКС, трето г.о. Приел е, че неравноправността на клаузата на чл.6, ал.3 от договора, по см. на чл.143, т.10 и чл.12 от З., не води до извод за недължимост на сумите по договора за кредит –лихвеният процент, който се начислява за кредита, е фиксиран във всяко едно от споразуменията с конкретно посочен размер, който е прилаган в периода на договореното с цесионера облекчено погасяване на кредита. Или Б. като цяло не е повлиял на определяне на лихвените условия по кредита и размера на погасителните вноски, след прехвърляне на вземането на цесионера. Въз основа на посоченото въззивният съд е приел, че условията по кредита са индивидуално определени и клаузите на договора и споразуменията към него не противоречат на чл.146, ал.1 З.. Тези изводи съответстват на приетото по сходния казус, разгледан с цитираното по –горе р. по т.д. №504/15 г. на второ т.о. на ВКС.
Поради изложеното, след като не установи основания за допускане на обжалването, ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд по т.д. №105/16 г. от 9.06.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: