6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
гр. София, 09.04. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 757 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Ю. А. Д. срещу решение № III-111/30.10.2019г. по в.гр.д. № 1162/2019г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 27/14.02.2019г. по гр.д. № 348/2019г. на Районен съд – Поморие, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора Д. срещу ответника „Зауба“ АД иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата над 35 000 лева до сумата 97 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, реализирана на 02.02.2018г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане.
Касаторът Ю. А. Д. релевира, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 1 ГПК. Поддържа, че съдът неправилно е приложил законовия критерий за справедливост, като е присъдил обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на процесната трудова злополука в занижен размер, без съобразяване с всички относими конкретни обстоятелства по конкретното дело или без съобразяването им в нужната степен. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ да бъде уважен за целия предявен размер от 97 000 лв.. Претендира присъждане на сторените съдебни разноски на основание чл. 38 ЗАдв., като прави възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение пред ВКС от ответника.
В изложението към касационната жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът Д. формулира материалноправния въпрос за прилагането на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука в хипотеза на предявен иск срещу работодател, твърдейки, че той е решен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните съдебни актове: ППВС № 4/1968г.; решение № 124/11.11.2010г. по търг.д. № 708/2009г. на II т.о.; решение № 88/17.06.2014г. по търг.д. № 2974/2013г. на II т.о.; решение № 151/12.11.2013г. по търг.д. № 486/2012г. на II т.о.; решение № 104/25.07.2014г. по търг.д. № 2998/2013г. на I т.о; решение № 28/09.04.2014г. по търг.д. № 1948/2013г. на II т.о. и решение № 23/25.03.2014г. по търг.д. № 1154/2013г. на II т.о..
Ответникът по касационната жалба /ответник и в исковото производство/ – “Зауба” АД депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърди, че касационната жалба е недопустима като подадена след изтичане на законовия срок по чл. 283 ГПК, а евентуално е неоснователна. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция съдебни разноски, без да представя доказателства за сторени такива.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК /в първия присъствен ден след изтичане на едномесечния преклузивен срок, изтекъл на 15.12.2019г. – неделя/, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.
За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за установено по делото, че между страните е имало валидно безсрочно трудово правоотношение, по силата на което Ю. Д. е заемал в ответното дружество длъжността „сметосъбирач“. На 02.02.2018г., при изпълнение на трудовите си задължения, работникът е претърпял злополука, призната за трудова по реда на чл. 58, ал. 6 КСО /по заявление на пострадалото лице/. Инцидентът е възникнал по време на разтоварване за склад на ремарке, пълно със съдове за битови отпадъци /кофи за смет/ – контейнерите са били избутвани от работници в кофата на приближена до ремаркето фадрома, а други работници, между които и ищецът, са ги придържали по време на спускането им към земята и са ги премествали от кофата на фадромата към склада, където са ги подреждали. Съдовете за отпадък са били снабдени с колелца и са се движели при свалянето им, поради което прекият ръководител на работниците И. И. им е възложил да ги придържат с ръце. При едно от поредните разтоварвания, кофата на фадромата е затиснала и премазала лявото ходило на ищеца Д.. От приетите по делото медицински документи, както и от приетото и неоспорено заключение на съдебно-медицинската експертиза на вещото лице П. П., Бургаски окръжен съд е намерил за установено, че на 02.02.2018г. работникът е приет по спешност в УМБАЛ – [населено място], където е претърпял ампутация на 5-ти пръст на ляво стъпало и зашиване с фиксация на сухожилията на 3-ти и 4-ти пръсти, след поставена диагноза: размачкване на ляво стъпало на 4-ти и 5-ти пръсти и счупване на дисталната фаланга на 3-ти пръст, лезия на екстензивните сухожилия на 3-ти и 4-ти пръсти. Десет дни по-късно, при повторна хоспитализация, са отстранени 4-ти и 3-ти пръсти, както и 1/3 от страничната повърхност на лявото стъпало на ищеца, поради настъпила некроза. Вещото лице е посочило, че към момента на извършения от него преглед – девет месеца след инцидента, Д. продължава да изпитва болка в увреденото стъпало и затруднения при придвижване без помощни средства, подчертава че възстановяване на ампутирани части е невъзможно и че използването на ортопедични обувки може постепенно да възстанови затрудненото придвижване, причинено от трайната и необратима увреда на лявото ходило. Въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания, въззивният съд е счел за установено, че след трудовата злополука Д. е прекарал три месеца на легло, през които не е могъл да се обслужва самостоятелно, след което е започнал да прави опити да ходи с помощта на патерици, а към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция е успявал да измине пеша кратко разстояние, но бързо се е уморявал, след което е спирал за почивка, като е изпитвал силни физически болки, за които е приемал обезболяващи медикаменти. Съобразил е и установените с гласните доказателства обстоятелства, че пострадалият е страдал от това, че поради процесните увреждания не е могъл да се грижи за себе си и семейството си, не е могъл да работи и е останал без доходи, както и че завинаги е лишен от възможността да полага тежка физическа работа, каквато е била обичайната му трудова заетост до процесната злополука, и по този начин да реализира по-сериозни доходи за семейството си.
При горепосочените установени правнорелевантни факти, Бургаски окръжен съд е намерил за осъществен фактическия състав на чл. 200 КТ, при отсъствие на съпричиняване от страна на работника под формата на груба небрежност. Посочил е, че удостовереното в протокола по чл. 58 К. на ТП на НОИ за резултатите от извършеното разследване на злополуката, не е оспорено, поради което обвързва съда, включително в частта, констатираща извършеното от работодателя разпореждане за начина на разтоварване на контейнерите от ремаркето чрез придържането им с ръце от работниците и за неспазените от работодателя условия за безопасност на трудовия процес. Не е споделил доводите на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат досежно извършената втора ампутационна операция, посочвайки, че до вторичната ампутация се е стигнало не поради преждевременно напускане на болницата от ищеца и инфектиране на увредените части, а поради липсата на виталност на пръстите и наличието на суха некроза, за настъпването на която пациентът е бил предупреден от медицинските специалисти при първата хоспитализация.
По въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, в приложение на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е разгледал и обсъдил следните конкретни обстоятелства: възрастта /36г./ и физическото състояние на пострадалия към датата на трудовата злополука /без установени здравословни проблеми/, вида на увреждането, проведеното лечение, физическото и психическото здравословно състояние след злополуката, периода на възстановяване с интензивността на търпените болки и страдания, както и възможността за постигане на пълно оздравяване. Посочил е, че пострадалият е 36-годишен мъж в добро здравословно състояние, без установени съпътстващи заболявания, който след процесния инцидент е лекуван с инвазивни оперативни методи и лекарствени продукти, като първоначално за период от 3 месеца той не е бил в състояние да се придвижва и обслужва сам. Отчел е вида и степента на увреждането, довело до оперативна ампутация на три пръста и на част от повърхността на лявото ходило, съпътствани от силни и продължителни болки, и до негативното отражение върху психиката на пострадалия, който е изпаднал в депресивно състояние. Посочил е продължителността на възстановителния период, който не е завършен към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция и че пострадалият е лишен завинаги от възможността да полага тежък физически труд и да реализира по-високи доходи за издръжката на семейството си. Акцентирал е върху обстоятелството, че с оглед характера на увреждането, е невъзможно пълно възстановяване на здравето, макар при употребата на ортопедични обувки да е възможно постепенно преодоляване на затрудненото придвижване. Въз основа на горепосочените конкретни обстоятелства, решаващият съд е заключил, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ възлиза на 35 000 лв., каквото е присъдил първоинстанционният съд, и че за разликата до предявения размер от 97 000 лв. искът с правно основание чл. 200 КТ е неоснователен.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос е включен в предмета на конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по него, следователно е осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Възприетото в обжалваното въззивно решение разрешение по този правен въпрос е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., и с безпротиворечивата практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, включваща и цитираните от касатора решения. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множеството съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о., решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о., решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о., решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о., решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о., решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о., решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о., решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. и др./, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито в случая са обсъдените от въззивния съд: младата трудоспособна възраст от 36 г. на пострадалия; интензитета на физическите страдания, характер, степен и обстоятелства, при които са получени травматичните увреждания; продължителността на лечебния и възстановителен процес, с двете оперативни интервенции, съпътствани с интензивни болки и страдания; предходното и бъдещото здравословно състояние на пострадалия, при отчитане на перспективата за възможно преодоляване на затрудненото придвижване с увредения крайник чрез носенето на ортопедични обувки, както и на трайните и необратими последици от ампутацията на трите пръста и на част от повърхността на лявото ходило, заради която ще е невъзможно полагане на тежък физически труд за в бъдеще и съответно реализиране на по-високи доходи за издръжка на семейството, със съпътстващите негативни отражения на това състояние върху психиката на 36 годишния мъж и икономическа конюнктура в страната. Въз основа на задълбочено изследване на целия събран по делото доказателствен материал, Бургаски окръжен съд, в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, е определил справедливото обезщетение за претърпените от работника болки и страдания в резултат на осъществената трудова злополука, чийто размер възлиза на 35 000 лв.. Преценил е всички относими правнорелевантни факти и е оценил в изискуемата съвкупност тяхното значение и тежест за определяне на справедлив размер на претендираното обезщетение, който в най-пълна степен репарира претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания от вредоносното действие /трудовата злополука/. Следователно не е осъществено релевираното от касатора допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Ищецът, макар да е поискал присъждане на съдебни разноски пред касационната инстанция и да има право на такива на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, не е представил доказателства за сторени разноски, поради което такива не му се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-111/30.10.2019г. по в.гр.д. № 1162/2019г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: