О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№273
гр. София, 15.05.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2867 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците и ищци по насрещния иск [фирма], [населено място] и А. Д. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Д. Г. срещу решение № 58 от 18.04.2013г. по в. гр. дело № 72/2013г. на Ямболски окръжен съд, ІІІ въззивен граждански състав. С обжалвания съдебен акт решение № 755 от 14.12.2012г. по гр. дело № 201/2012г. на Ямболски районен съд е обезсилено в частта, с която е прието за установено по предявения от А. Д. А. против [фирма], [населено място] насрещен отрицателен установителен иск, че не съществува наемно правоотношение по договор за наем от 13.11.2009г. поради развалянето му поради недопустимост на иска. Със същото въззивно решение първоинстанционният съдебен акт в останалата му част е отменен и вместо това предявените от [фирма] искове са уважени, както следва: 1/ признато е за установено на основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 228 ЗЗД, че между [фирма] и А. Д. А. съществува наемно правоотношение по договор за наем от 13.11.2009г., вписан в имотния регистър при Служба по вписванията на 16.11.2009г. с вх. рег. № 8584, т. 8, стр. 299, по отношение на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] идентификатор № 87374.537.66.4.41, който имот е разделен в хода на процеса на недвижим имот с идентификатор № 87374.537.66.4.44 с адм. адрес [населено място], [улица], недвижим имот с идентификатор № 87374.537.66.4.45 и недвижим имот с идентификатор № 87374.537.66.4.46, последните два с адм. адрес [населено място], [улица]; 2/ А. Д. А. е осъден на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 228 във връзка с чл. 230 ЗЗД и връзка с чл. 8 и чл. 9 от договора за наем от 13.11.2009г. да предостави за ползване на [фирма] наетия по договора за наем недвижим имот – самостоятелен търговски обект в сграда с идентификатор № 87374.537.66.4.44, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от търговска площ и санитарен възел с площ 21.50 кв. м., представляващ част от бивш самостоятелен търговски обект в сграда с идентификатор № 87374.537.66.4.41 на [улица] [населено място], и да обезпечи неговото несмущавано ползване от наемателя; 3/ [фирма], [населено място] е осъдено на основание чл. 237, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 228 във връзка с чл. 230 ЗЗД и връзка с чл. 8 и чл. 9 от договора за наем от 13.11.2009г. да предостави за ползване на [фирма] наетите по договора за наем от 13.11.2009г. недвижими имоти – самостоятелни търговски обекти в сграда с идентификатор № 87374.537.66.4.45 и № 87374.537.66.4.46, находящи се в [населено място], [улица] с обща площ 203.50 кв. м., представляващи част от бивш самостоятелен търговски обект в сграда с идентификатор № 87374.537.66.4.41 на [улица] [населено място], и да обезпечи тяхното несмущавано ползване от наемателя; 4/ А. Д. А. и [фирма] са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на [фирма] направените за двете съдебни производства разноски в размер общо 4 560 лв.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че неправилно въззивният съд е приел, че процесният договор за наем не бил развален от наемодателя А. А. на заявените от него основания по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и че между страните е налице валидно наемно правоотношение, като съдът не е отчел естеството на процесното задължение, не е съобразил, че ответникът не е процедирал по реда на чл. 97, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и неправилно е приел, че с пощенския запис от 16.01.2012г. ищецът е изпълнил задължението си за плащане на наемната цена. По отношение на решението в частта, с която е обезсилен първоинстанционният съдебен акт относно насрещния иск касаторите релевират доводи, че не е отчетена разликата в основанията на предявените главен и насрещен иск и различната защита, която се търси с тях. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите въвеждат доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалнопрани въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1/ Въпросът относно приложението на разпоредбите на чл. 97 ЗЗД във връзка с изпълнение на задължение за плащане на наемна цена по наемен договор;
2/ В кой момент и при какви условия длъжникът – наемател по договор за наем е могъл да се освободи от задълженията си за заплащане на наемната цена;
3/ Счита ли се за изпълнен договор за наем по отношение на плащането на наемната цена, ако вместо да използва процедурата по чл. 97 ЗЗД и разпоредбите на сключения договор, длъжникът е превел сумата чрез пощенски запис;
4/ В случай на плащане на наемна цена по договор чрез превеждане на дължимата сума с пощенски запис, когато това не е предвидено изрично между страните, следва ли да се счете, че влагането от страна на наемателя на сумата в пощенската станция и изпращане от [фирма] до наемодателя на съобщение за получен запис може да се счете за реално изпълнение на парично задължение;
5/ Въпросът за приложимостта на чл. 87 ЗЗД, всички разпоредби, вкл. чл. 87, ал. 4ЗЗД, във връзка с обема на неизпълнението, във връзка с преценката за това дали неизпълнената част от поетото по договора задължение е незначителна /или значителна/ с оглед интереса на кредиторите, както и кога са налице условията за разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД;
6/ Налице ли е правен интерес от предявяване на насрещен отрицателен установителен иск за несъществуване на наемно правоотношение на правни основания, различни от тези по предявен главен положителен установителен иск за съществуването му;
7/ Допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е истински, въпреки инициирана и успешно проведена процедура по реда на чл. 193 ГПК и достатъчно ли е за опровергаване на формалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ да бъде установено, че положеният върху документа подпис не изхожда от обозначения автор на документа;
8/ Налице ли са съществени процесуални нарушения, допуснати във въззивна инстанция, при необсъждане на относими към релевантните за спора факти и доказателства, вкл. за установяване на плащането/неплащането на наемната цена по установителен иск за липса на наемно правоотношение поради развалянето му вследствие неизпълнение на задължението за плащане на наемателя.”
Касаторите поддържат, че не съществува практика по следните важни за развитието на правото въпроси:
„1/ Какъв е предметът на доказване по отрицателния установителен иск и формираната сила на присъдено нещо по този иск, когато е налице обективно съединяване на искове при предявяване на насрещен установителен иск между същите страни и за същото правоотношение, но с посочени различни правни основания;
2/ Съществува ли идентитет в търсената, респ. получената защита по предявен главен положителен и насрещен отрицателен установителен иск за установяване съществуване, респ. несъществуване на наемно правоотношение при наличие на различни правни основания по всеки от исковете и може ли при отхвърляне на главния положителен установителен иск същият да бъде предявен на други правни основания?”
Касаторите се позовават на противоречие на решение № 156/01.03.1985г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 795/1999г. по гр. д. № 499/1999г. на ВКС, І г. о., решение № 28/14.03.2009г. по т. д. № 497/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 10.01.2005г. по гр. д. № 1102/2004г. на СГС, ІV-Г отд. /по въпроси 1, 2 и 3/; решение № 102/20.02.2001г. по гр. д. № 1287/2000г. на ВКС, ІV г. о., решение от 18.03.2011г. на ВТРС /по въпрос 4/; ППВС № 3/29.03.1973г., решение № 102/03.08.2010г. по т. д. № 897/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение от 30.01.2012г. по гр. д. № 116/2011г. на ВКС, ІІ т. о. /по въпрос 5/; решение № 163/13.01.2011г. по т. д. № 12/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 530/05.07.2010г. по гр. д. № 1560/2009г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 90/05.05.2011г. по гр. д. № 846/2010г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1079/10.11.2008г. по гр. д. № 3275/2007г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 40/11.02.2011г. по гр. д. № 1385/2009г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 398/22.10.2010г. по гр. д. № 598/2010г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 329/24.11.2011г. по гр. д № 1439/2010г. на ВКС, ІІ г. о. /по въпрос 6/; решение № 18/26.01.2010г. по гр. д. № 1407/2008г. на ВКС, ІV г. о. /по въпрос 7/; решение № 62/12.05.2010г. по в. гр. д. № 48/2010г. на ОС Търговище, ГО, определение № 936/30.12.2010г. по т. д. № 995/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/06.01.1970г. по гр. д. № 2069/1969г. на ВКС, І г. о., решение № 86/18.07.2011г. по т. д. № 682/2010г. на ВКС, І т. о., определение № 1269/08.12.2010г. по гр. д. № 1810/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 230/11.02.2013г. по т. д. № 1090/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1985/17.10.2005г. по гр. д. № 1075/2005г. на ВКС, ІV г. о. /по въпроси 7 и 8/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Иванова оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като част от въпросите не са от категорията на тези по чл. 280, ал. 1 ГПК, а приложените към изложението съдебни решения в голямата си част не сочат на противоречие с практиката на ВКС, а останалите са неотносими към спора. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да обезсили решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прието за установено по предявения от А. Д. А. против [фирма], [населено място] насрещен отрицателен установителен иск, че не съществува наемно правоотношение по договор за наем от 13.11.2009г. поради развалянето му поради неизпълнение на задължения на наемателя, въззивният съд е приел, че насрещният отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК е недопустим поради липса на правен интерес. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че първият от предявените от ищеца искове е също установителен и с него се цели установяване със сила на пресъдено нещо на съществуването на наемното правоотношение спрямо ответника по силата на сключения между страните договор от 13.11.2009г. и на това основание дължи ли се изпълнение по него като при постановяване на съдебния акт съдът следва да разгледа всички възражения на ответника, включително и възражението, че договорът е развален по посочените от ответника причини, като и в двата случая – на уважаване или отхвърляне на предявения от ищеца установителен иск, решението ще има сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно наемното правоотношение. При уважаване на предявения от ищеца установителен иск, насрещният установителен иск би следвало да бъде отхвърлен, а при отхвърляне на иска на ищеца ответникът по него /ищец по насрещния иск/ ще получи търсената от него защита, тъй като ще се ползва от силата на пресъдено нещо относно приетото за установено от съда, че по процесния договор за наем не се дължи изпълнение от наемодателя.
За да уважи предявения от [фирма] срещу А. Д. А. установителен иск за съществуване на наемно правоотношение по договор за наем от 13.11.2009г., вписан в имотния регистър при Служба по вписвания, [населено място], въззивният съд е приел, че не са налице никакви основания за разваляне на сключения между страните договор за наем, същият е валиден и действието му продължава. Решаващият съдебен съд е констатирал, че наемателят – ищец е платил своевременно дължимия наем за месеците октомври, ноември и декември 2011г. по 910 лв. на месец след приспадане на авансово дължимия 10% данък върху наема от 1 000 лв. с разписки от 01.10.2011г., 01.11.2011г. и 01.12.2011г., подписани от наемодателя – ответник по иска А. А. и от управителя на игралната зала Л. Б. и неоспорени по делото. При тези данни е направил извод, че не е налице системно и забавено неизпълнение на сключения между първоначалните страни по делото договор за наем, което да е причина за прекратяването му по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, респ. в хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Поради наличието на първичен документ, установяващ получаването на наемната цена от наемодателя, въззивната инстанция е изложила съображения, че е без значение кой е подписал сметките за платени суми /включително и сметка за изплатени суми № 12 от 01.12.2011г./, съставени с оглед установяване на факта, че наемателят е удържал от наемодателя дължимия по ЗДДФЛ данък и го е внесъл в държавния бюджет.
Относно плащането на наема за м. януари 2012г. въззивният съд е приел, че задължението е изпълнено от ищеца по пощата на 16.01.2012г., а фактът, че сумата не е получена от наемодателя и е върната на изпращача в [населено място], е ирелевантен. Според съдебния състав причините за плащане на наема с пощенски запис са следните: непосочена в договора за наем от наемодателя банкова сметка; въведена с действащите Правила в банките забрана никой да не може да открива сметка на друго лице без негово съгласие или пълномощно; неоказване на съдействие от кредитора за плащането на наема – на 13.01.2012г. наемателят не е бил допуснат от страна на наемодателя в наетия имот /игралната зала/ и фактически е отстранен преди изтичане на срока за плащане на наема, след което наемодателят е отказвал всякакви контакти с представители на наемателя. Въз основа на уведомяването на наемодателя от [фирма] съгласно утвърдените Общи условия на договора с потребителите на универсалната пощенска услуга и пощенските парични преводи за изпратената до него сума, както и от свидетелката П. на 17.01.2012г., решаващият съдебен състав е направил извод, че наемодателят с неполучаването на изпратения с пощенския запис наем за м. януари 2012г. не е оказал съдействие по изпълнението на договора. Извършеното с пощенския запис плащане на наема с един ден закъснение е прието за несъществено и даващо основание само за претендиране на неустойка съгласно чл. 5 от договора за нааем.
Въззивният съд е изложил и евентуални съображения, че дори да се приеме, че наемът за м. януари 2012г. не е платен, то това неизпълнение не уврежда интересите на наемодателя в степен, водеща до развалянето му, предвид разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. За да направи извод, че неполучаването на една месечна вноска от наемодателя не може да се квалифицира като значително неизпълнение с оглед неговия интерес, решаващият съдебен състав се е аргументирал със срока на действие на договора /до 20.10.2019г./, гарантирания месечен приход от наем за следващите седем години и стриктното в уговорените размери и срокове заплащане на уговорения месечен наем за периода от датата на сключване на договора до м. януари 2012г. Въззивната инстанция е приела, че не са налице и хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД за разваляне на договора от изправната страна без срок: ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти; ако поради забава на длъжника то е станало безполезно; ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите четири посочени от касаторите материалноправни въпроси са важни, но както и да бъдат решени, същите не биха променили изхода на спора, тъй като въззивният съд, за да уважи предявените искове и направи извод за неоснователност на възраженията на ответниците /касатори в настоящото производство/, е изложил и съображения, че неплащането на един наем за м. януари 2012г. не представлява значително неизпълнение на договорно задължение, обосноваващо основание за разваляне /прекратяване/ на договора за наем на основание чл. 87, ал. 4 ГПК, нито са налице хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД.
Петият, формулиран от касаторите, материалноправен въпрос относно приложимостта на чл. 87, ал. 4 ЗЗД във връзка с обема на неизпълнението и преценката за това дали неизпълнената част от поетото по договора задължение е незначителна или значителна с оглед интереса на кредиторите, както и кога са налице условията за разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД, е посочен бланкетно. По отношение на така поставения от касаторите правен въпрос не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е непротиворечива практика в смисъл, че не се допуска разваляне, респективно прекратяване на договора, ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Законът не определя кога неизпълнението е незначително. Този въпрос се преценява от съда конкретно въз основа на фактите по делото. Прилагането на разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД налага преценка за съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението, като се има предвид вида на договора и характера на задължението. В настоящия случай въззивният съд въз основа на доказателствата по делото е извършил такава преценка и е направил извод, че неполучаването на една месечна вноска от наемодателя не може да се квалифицира като значително неизпълнение с оглед неговия интерес. Доколко при обсъждане на доказателствата и направения извод са спазени правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността /обосноваността/ на решението, и оплакванията в тази насока представляват касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Относно предпоставките за упражняване на правото за извънсъдебно разваляне на договора по чл. 87, ал. 2 ЗЗД без предоставяне на срок за изпълнение е формирана трайна практика, съгласно която предвиденото в посочената разпоредба безусловно изявление за разваляне на договора е приложимо при настъпила невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност, или при безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на забава на длъжника, или когато е уговорено, че ще се изпълни в точно определено време /фикс сделки/. Когато се касае за безполезност на изпълнението, то трябва да е настъпило в резултат на виновната забава на длъжника. При тази предпоставка за безусловно разваляне на договора кредиторът следва да установи по безспорен начин отпадането на интереса от изпълнението, настъпило именно в резултат на забавата на длъжника. В настоящия случай въз основа на установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Посочените от касаторите решение № 102/03.08.2010г. по т. д. № 897/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение от 30.01.2012г. по т. д. № 116/2011г. на ВКС, ІІ т. о. не доказват противоречива практика на ВКС, нито решаване на въпроса по приложението на чл. 87, ал. 2 и ал. 4 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС. Различното разрешаване на този въпрос от съдебните състави по посочените съдебни актове произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, както и от конкретните доказателства по всяко едно от делата, но не и от неточно прилагане на закона.
Посоченият от касаторите седми въпрос „допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е истински, въпреки инициирана и успешно проведена процедура по реда на чл. 193 ГПК и достатъчно ли е за опровергаване на формалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ да бъде установено, че положеният върху документа подпис не изхожда от обозначения автор на документа” е процесуалноправен, но е ирелевантен за спора, защото въззивният съд не е приел за истински, автентичен оспорения документ /в случая сметка за изплатени суми № 12 от 01.12.2011г./, а се е позовал на двустранно подписана разписка от 01.12.2011г., която не е оспорена и в която наемодателят А. А. е удостоверил получаването на сумата 910 лв. – наем за м. декември 2011г.
Формулираният от касаторите осми въпрос „налице ли са съществени процесуални нарушения, допуснати във въззивна инстанция, при необсъждане на относими към релевантните за спора факти и доказателства, вкл. за установяване на плащането/неплащането на наемната цена по установителен иск за липса на наемно правоотношение поради развалянето му вследствие неизпълнение на задължението за плащане на наемателя” представлява оплакване за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствени правила, т. е. касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил в тяхната взаимна връзка доказателствата, относими към релевантните и спорни между страните факти, с оглед направените оплаквания във въззивната жалба.
Посоченият от касаторите шести въпрос и двата въпроса, за които касаторите твърдят, че не съществува съдебна практика, са процесуалноправни и се отнасят до решението в частта, с която е обезсилен първоинстанционният съдебен акт по отношение на насрещния отрицателен установителен иск, че не съществува наемно правоотношение по договора за наем от 13.11.2009г. Тези процесуалноправни въпроси не са коректно формулирани, тъй като в настоящия случай насрещният отрицателен установителен иск за несъществуване на наемното правоотношение не е предявен на основания, различни от тези по предявения главен положителен установителен иск за съществуване на правоотношението по договора за наем. Както в исковата молба, така и в насрещната искова молба се твърди направено от наемодателя волеизявление за прекратяване на договора за наем поради неизпълнение на задължение на наемателя – не е заплатен наема за м. декември 2011г.и м. януари 2012г. В насрещната искова молба се поддържа също и неплащане на наема за м. октомври 2011г. Налице е трайноустановена практика на ВКС, съгласно която с насрещния иск ответникът въвежда в делото един нов и друг спорен предмет, наред със спорния предмет, въведен с първоначално предявения главен иск. Когато предметът на спора е един и същ, насрещният отрицателен установителен иск е недопустим. При съвпадане на основанията за прекратяване на договора за наем и задължение на съда, разглеждащ спора по предявения главен положителен установителен иск за съществуване на правоотношението по договора за наем да се произнесе по всички възражения на ответника, въззивният съд съобразно константната практика на ВКС е направил извод за липса на правен интерес за предявяване на насрещния отрицателен установителен иск.
Посочените от касаторите решение № 163/13.01.2011г. по т. д. № 12/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 530/05.07.2010г. по гр. д. № 1560/2009г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 90/05.05.2011г. по гр. д. № 846/2010г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1079/10.11.2008г. по гр. д. № 3275/2007г. на ВКС, ІV г. о., решение № 40/11.02.2011г. по гр. д. № 1385/2009г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 398/22.10.2010г. по гр. д. № 598/2010г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 329/24.11.2011г. по гр. д № 1439/2010г. на ВКС, ІІ г. о. не доказват противоречива практика на ВКС, нито противоречие с практиката на ВКС, тъй като преценката за наличие на правен интерес при предявяване на отрицателен установителен иск е конкретна и зависи от твърдените в съответната искова молба факти и обстоятелства. Различното разрешаване на въпроса за наличие или липса на правен интерес при предявяване на отрицателен установителен иск в посочените съдебни решения произтича от различните факти и обстоятелства, твърдени в отделните искови молби, от конкретния правен спор с предмет конкретно субективно материално право, специфични за всеки отделен случай.
Предвид изложените съображения се налага извод, че след като не са налице твърдените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, въззивното решение не трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 18.04.2013г. по в. гр. дело № 72/2013г. на Ямболски окръжен съд, ІІІ въззивен граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.