ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 273
София, 16.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 396 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.М. като процесуален представител на М. Г. А. със съдебен адрес в София срещу въззивното решение на СГС от 23.ІV.2015г. по гр.д. № 17858/2014г.
Ответницата по касационната жалба М. П. Й. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1ГПК чрез адвокат В.Т. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното въззивно решение СГС е потвърдил решението на Софиййския РС от 07.ІV.2014г. по гр.д № 9091/2013г., с което са отхвърлени предявените от М. Г.А. срещу М. П.Й. искове за установяване, че последната дължи на ищцата 6141 евро – заемна сума по договор за заем от 07.ІХ.2009г., и 5317 евро – неустойка по чл.7.1 от договора за заем за периода 07.V.2010г. – 20.ІХ.2012г., за които задължения е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 44379/2012г. по описа на СРС.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че при преценка на събраните по делото доказателства и при тълкуване на договора за заем между страните от 07.ІХ.2009г. не се установява посочената в договора сума 6141 евро реално да е предадена от ищцата на ответницата, за да се формира извод за наличието на валидно сключен договор за заем, пораждащ задължение за връщането му и за заплащане на уговорената неустойка при неизпълнение на това задължение. Договорът за заем е реален договор и сключването му изисква освен постигане на съгласие и реално предаване на сумата. В тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че е предал на ответника заетата сума. В случая единственото доказателство за наличие на облигационно правоотношение между страните е представения договор с нотариална заверка на подписите. Изразите в договора, че заемната сума се предоставя еднократно в деня на подписването му /чл.4/ и че заемодателят има право да получи заетата сума изцяло в определения срок /чл.5/, не налагат извод, че сумата е получена реално и че договорът има характер на разписка за това – уговорката посочва, че предаването на сумата е действие, последващо постигането на съгласието, което не е установено да е извършено. Още повече с оглед установеното, че между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с уговорена продажна цена, значително надхвърляща посочената в окончателния договор; в договора за заем е посочено, че заетата сума е за финансиране на покупка на недвижим имот и не се твърди ответницата да е закупила друг имот и са представени доказателства за заплатени общо суми, надхвърлящи и продажната цена по предварителния договор. Като неоснователен е оценен доводът на ищцата, че ответницата й е заплатила претендираните по договора за заем суми, с което е признала задължението си по него – плащането не е извършено доброволно, а в производство по принудително изпълнение въз основа на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а и ответницата е възразила изрично срещу вземането.
В изложението на касаторката по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „доброволното връщане на заетата сума от страна на заемополучателя представлява ли извънсъдебно признание, че е получил сумата от заемателя”, който въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с произнасянето от ВКС по него щяло да се избегне противоречивото му разрешаване от съдилищата, тъй като липсвало постановено по реда на чл.290 ГПК решение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Единственият поставен от касаторката в изложението й материалноправен въпрос е неотносим към изхода на спора по делото. Това е така, тъй като с него се търси отговор дали доброволното връщане от заемателя на заетата сума представлява извънсъдебно признание, докато решаващият извод на въззивния съд в тази насока е, че плащането не е извършено доброволно, а в производството по принудително изпълнение срещу ответницата, и то с изрично възражение от нея срещу вземането. Произнасяне по въпрос, обусловил този извод, касаторката не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес такъв въпрос не може да бъде взет предвид служебно от съда. Но дори да се приеме, че така поставеният въпрос е относим, произнасянето по него от настоящата инстанция не би се отразило на резултата по спора, тъй като касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване, а е следвало да го стори, и произнасянето от въззивния съд по въпроси, обосновали сами по себе си решаващите изводи, че ищцата, чиято е била тежестта, не е установила да е предала реално на ответницата претендираната сума.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответницата по касация разноски няма да бъдат присъдени, тъй като тя не е представила доказателства да е направила такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГК, ІV-Г въззивен състав, № 2729 от 23.ІV.2015г. по гр.д № 17858/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: