7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
С., 26.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2816/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място], обл.Стара З. срещу Решение №335 от 04.06.2014 г. по гр.д. №56/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №2 от 07. 07.2010г. по т.д.№372/2008 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която [фирма] – [населено място], обл.Стара З. е осъдено да плати на [фирма] – [населено място] сумата 1340 лв. – частичен иск от вземане в размер на 29 905.81 лв.- обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучена печалба за периода 29.05.2008 г. – 13.08.2008 г. по Договор за охрана № 8696/17. 04.2008 г., настъпили в резултат на неправомерното едностранно разваляне на договора от възложителя и фактическо отстраняване на изпълнителя, със законната лихва от предявяване на иска 14.10.2008 г. и сумата 28 660 лв. – частичен иск от вземане в размер на 676 000.68лв. – обезщетение за пропуснати ползи от неполучена печалба за периода 13.08.2008 г. – 17.04.2013 г. по Договор за охрана № 8696/ 17.04.2008 г., настъпили в резултат на неправомерното едностранно разваляне на договора от възложителя и фактическо отстраняване на изпълнителя, със законната лихва от предявяване на иска 14.10.2008 г., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: Настъпва ли преклузия по чл. 266 ал. 1 ГПК относно фактически твърдения и обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е дал указания на страните по чл. 145 ГПК и не е разпределил доказателствената тежест в доклада по чл. 146 ГПК; Как следва да се цени частен свидетелстващ документ, неоспорен от страните, съдът при тълкуването му обвързан ли е от съдържанието му относно действително обективираната воля на подписалите го, и може ли в един и същ документ да се съдържат волеизявление за изпълнение на договора, и съгласие за прекратяване или за такова съгласие трябва допълнително споразумение.
По първия въпрос сочи допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения досежно неизпълнение на задължението да посочи кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, да разпредели доказателствената тежест и служебно да съдейства за изясняване на делото, както и за значението на доклада по чл. 146 ГПК, съобразно установената практика на ВКС:Р.№344/21.09.2012 г. по гр.д.№862/2011 г. на ІV г.о.;Р.№700/06.12.2010 г. по гр.д.№304/ 2010 г. на ІІІ г.о.;Р.№549/29.10. 2010 г. по гр.д.№ 56/2010 г. на ІV г.о.; Р.№98/09.05.2012 г. по гр.д.№318/2011 г. на ІV г.о. Обосновава, че въззивният съд не е изправил допуснатото нарушение и се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика, че не настъпва преклузия по чл. 266 ал. 1 ГПК за твърдения и доказателства за факти, за които в доклада по чл. 146 ал. 1 ГПК не е указано на страната, че са в нейна доказателствена тежест: Р.№253/ 18.05.2011 г. по гр.д.№1919/2010 г. на ІV г.о.;Р.№211/30.06.2011 г. по гр.д.№995/2010 г. на ІVг.о.;Р.№20/09.03.2011г. по т.д.№311/2010 г. на ІІ т.о.;Р.№415/25.01.2012 г. по гр.д.№1332/2010 г. на І г.о.;Р.№859/11. 01.2011 г. по гр.д.№1295/2009 г. на ІV г.о.; Р.№389/18.10.2011 г. по гр.д.№672/2010 г. на ІV г.о.;Р.№700/06.12. 2010 г. по гр.д.№ 304/2010 г. на ІІІ г.о.;Р.№108/10.07.2013 г. по гр.д.№814/2012 г. на ІV г.о. Поддържа и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като няма съдебна практика по въпроса за нови фактически твърдения във въззивната инстанция, основани на доказателства, представени в първоинстанционното производство, които не са били разгледани в доклада по чл. 146 ГПК и за които съдът не е дал указания и не е разпределил доказателствената тежест.
По втория въпрос жалбоподателят счита, че решението противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС:Р.№249/ 27.12.2011 г. по гр.д.№1037/2010 г. на ІІ г.о. и Р.№800/22.03.2011 г. по гр.д. № 776/ 2009 г. на ІV г.о. Аргументира, че при преценката и тълкуването на документа, съдът е обвързан от неговото съдържание и не може да подменя обективираната воля на страните, който въпрос счита, че е решен в противоречие с установената практика на ВКС – Р.№167/26.01.2012 г. по т.д.№ 666/2010 г. на І т.о.; Р.№81/ 07. 07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на І т.о. и Р.№ 121/20.12. 2010 г. по т.д.№1039/2009 г. на І т.о., както и Р.№137/25.06.2010 г. по т.д.№ 888/ 2009 г. на ІІ т.о. относно постигнатото общо съгласие за изменение на договора и Р.№223/21.12.2011 г. по т.д.№ 874/ 2010 г. на ІІ т.о. за извънсъдебно признание, съдържащо се в приемо-предавателен протокол. Жалбоподателят поддържа и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като липсва съдебна практика относно възможността един документ да обективира волеизявления относно различни елементи от правоотношенията на страните.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че не са налице поддържаните основания, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени осъдителни искове, предявени като частични, за обезщетение за вреди – пропуснати ползи, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна.
След като ВКС с Решение №232 от 14.01.2014 г. по т.д.№3142/ 2013 г. на ВКС, І т.о., на основание на чл. 303 ал.1 т.1 ГПК е отменил влязлото в сила Решение №32 от 25.01.2011 г. по т.д.№ 1120/ 2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с оглед представените от изпълнителя по договора за охрана открити нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни при решаването му, в частта, с която е отменено Решение №2 от 07.07.2010 г. по т.д. №372/2008 г. на Старозагорски окръжен съд, с което са уважени исковете за обезщетение за пропуснати ползи от неполучена печалба по Договор за охрана № 8696/ 17.04.2008 г.: за 1340 лв. – частичен иск от вземане за 29 905.81 лв. и за 28 660 лв. – частичен иск от вземане за 676 000.68 лв. за посочените периоди, и тези искове са отхвърлени, със сега обжалваното въззивно решение исковете отново са уважени, като е потвърдено Решение №2 от 07.07.2010 г. по т.д. №372/2008 г. на Старозагорски окръжен съд.
Въззивният съд е приел за основателно възражението на [фирма] – [населено място], че е преклудирано на основание чл. 266 ал. 1 ГПК въведеното във въззивната инстанция от [фирма] твърдение за прекратяване на договора за охрана по взаимно съгласие, неизложено в исковата молба. Съдът е аргументирал, че в първоинстанционното производство твърденията на ищеца относно действието на Договор № 8696/17.04.2008 г., са, че поради неизпълнението му от изпълнителя, което е довело до имуществени вреди за възложителя – липси на скрап, възложителят е развалил договора на основание чл. 87 ал. 2 ЗЗД, за което е представил Писмо №11460/29. 05.2008 г. (л.146), и ищецът не е твърдял договорът да е прекратен по взаимно съгласие на страните, какъвто довод прави за първи път във въззивната жалба, основан на Протокол от 29.05.2008 г. (л.112), представен от изпълнителя в първоинстанционното производство, по който възложителят не е заявил довод да обективира воля за прекратяване по взаимно съгласие, и страните са спорили по въпроса: допуснал ли е охранителят неизпълнение и имал ли е право възложителят да развали договора и бил ли е изправна страна. Независимо така приетото, Въззивният съд е изложил и подробни съображения, че дори посоченото възражение да не е преклудирано, същото е неоснователно, тъй като не е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие – Протокол от 29.05.2008 г. е представен от ответника наред с още 27 констативни протокола за помесечно отчитане и приемане на изпълнението на договора от възложителя, като Протокола от 29.05.2008 г. касае изпълнение за м. май 2008 г., с констатираното в него преустановяване на охранителната дейност, не се съдържа воля за прекратяване по взаимно съгласие, като страните не са уредили имуществените последици от предсрочно прекратяване по взаимно съгласие. Посочил е, че Протоколът от 29.05.2008 г. е съставен в изпълнение на Заповед № 419/29.05.2008 г. на гл.изп.дир. на [фирма] (л. 218) и Доклад до МС за констатираните слабости и нарушения при управлението на скрап от 10.05.2008 г.(л. 219), поради които на охранителя се забранява да извършва охранителна дейност в обектите. Съдът е изложил подробни съображения, че не са налице условия за прекратяване на договора, съгласно чл. 33 и чл. 34 от същия и е обосновал, че възложителят не е имал право да развали договора с едностранно предизвестие, тъй като не е доказал ответникът да е неизправна страна, като предприетите от възложителя действия са довели до фактическо отстраняване на изпълнителя от извършваната дейност, без тези действия да имат правно основание, затова възложителят следва да понесе отговорността за причинените вреди – претендираните от изпълнителя пропуснати ползи за процесния период в размер, определен въз основа на заключението на тройната ССЕ.
С оглед изложеното, въпросът настъпва ли преклузия по чл. 266 ал. 1 ГПК относно фактически твърдения и обстоятелства, заявени във въззивната инстанция, за които първоинстанционният съд не е дал указания по чл. 145 ГПК и не е разпределил доказателствената тежест в доклада по чл. 146 ГПК, не обуславя изхода на делото, тъй като решението съдържа подробни съображения по съществото на спора по въпроса за основанието за преустановяване действието на договора за охрана, съдът е изследвал имал ли е възложителят право едностранно да развали договора, като е предприел действия по отстраняване на изпълнителя от охраняваните обекти, налице ли са условията за прекратяване по чл. 33 и 34 от Договора; обосновал е, че е неоснователен доводът на възложителя за прекратяване на договора по взаимно съгласие, каквото не е извършено с Протокол от 29.05.2008 г., посочвайки правното значение на този протокол. Въпросът развален ли е договорът, от коя от страните и на какво основание, прекратен ли е договорът и на какво основание, и прекратен ли е по взаимно съгласие на страните, е въпрос, който следва съдът да разреши, като разгледа доводите и възраженията на страните, въз основа на събраните доказателства, за което да изложи съображения, включително за правната стойност на Протокола от 29.05.2008 г., като обсъди и писмените доказателства, приети в производството по чл. 303 ал. 1 т. 1 ГПК, заради които е отменено влязлото в сила решение. По тези въпроси се съдържа подробен отговор в обжалваното решение въпреки приетото, че е преклудиран доводът на възложителя за прекратяване на договора по взаимно съгласие, затова поставеният от жалбоподателя процесуален въпрос е ирелевантен за делото.
По въпроса за същността на неоспорен от страната частен свидетелстващ документ, и съдът при тълкуването му, обвързан ли е от неговото съдържание относно действително обективираната воля на подписалите го, и може ли един документ да обективира волеизявление за изпълнение на договора, и съгласие за прекратяване или за такова съгласие трябва допълнително споразумение, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване.
Установена е практиката на ВКС, създадена на основание чл. 290 ГПК и задължителна за долустоящите съдебни инстанции, включително посочените от жалбоподателя: Р.№167/26.01.2012 г. по т.д.№666/2010 г. на І т.о.; Р.№81/07.07.2009 г. по т.д.№761/2008 г. на І т.о. и Р.№121/20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на І т.о., както и Р. №137/25.06.2010 г. по т.д.№888/2009 г. на ІІ т.о. относно начина на тълкуване на договорите, съгласно чл. 20 ЗЗД. Не може да се приеме, както неоснователно поддържа жалбоподателят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос, която е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните съдът установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля на страните; отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд е тълкувал Протокол от 29.05.2008 г. съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД и целта, за която протоколът е съставен – за приемане от възложителя на изпълнението на договора за охрана за м.май 2008 г., издирвайки действителната воля на страните, за да направи извод, че Протоколът не обхваща съгласие за двустранно безвиновно прекратяване на договора, каквато ясно изразена воля в Протокола не може да се изведе от записаното извън приемането на изпълнението, че ”договорът се прекратява в 19.00ч. на 29.05.2008 г.” В тази връзка съдът подробно е обосновал защо е неоснователен доводът на възложителя за прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните, аргументирал е, че договорът е прекратен (развален) на друго основание и като е излагал съображения по тези си изводи, е изложил и съображението, че ако волята на страните е била за прекратяване на договора по взаимно съгласие, би следвало да уредят и имуществените последици от прекратяването, каквото липсва в Протокола от 29.05.2008 г. В насоката на цитираната съдебна практика, е решен от въззивния съд въпросът за правилното прилагане на чл. 20 ЗЗД, по който въпрос съдът не е допуснал отклонение от практиката на ВКС за критериите при тълкуването на договорите.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че по въпроса за съдържащото се в Протокола от 29.05.2008 г. признание на изпълнителя за прекратяване на договора за охрана по взаимно съгласие на страните, решението противоречи на задължителната практика на ВКС: Р.№ 249/27.12.2011 г. по гр.д.№ 1037/2010 г. на ІІ г.о.относно извънсъдебно признание;
Р.№137/25.06.2010г.по т.д.№888 /2009 г. на ІІ т.о. относно съгласие за изменение на договора и Р.№223/21.12.2011 г. по т.д.№ 874/2010 г. на ІІ т.о. за двустранните констатации в приемо-предавателен протокол, като извънсъдебно признание, както и на Р.№800/22.03.2011 г. по гр.д.№ 776/ 2009 г. на ІV г.о., което е неотносимо, тъй като е за задължението на съда да прецени заинтересоваността на свидетел.
Съгласно установената съдебна практика – Р.№694/17.11.2010 г. по гр.д.№280/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; Р.№475/08.06.2010 г. по гр.д. №1311/2009 г. на III г.о.;Р.№249/27.12.2011 г. по гр.д.№1037/2010 г. на ІІ г.о., изявление, което съдържа неизгодни за страната факти, има характер на признание и се ползва с материална доказателствена сила, че тези факти са се осъществили. Признанието има доказателствено значение, което съдът трябва да обсъди с оглед на всички обстоятелства по делото, тъй като съществува възможност то да не отговаря на истината. Въззивният съд в съответствие с посочената практика е обсъдил твърдението на жалбоподателя относно това, че Протокол от 29.05.2008 г. съдържа извършено признание на изпълнителя за прекратяване на договора за охрана по взаимно съгласие и след обсъждане на относимите към това твърдение доказателства и доводите на страните, включително, че страната, представила Протокола от 29.05.2008 г. – изпълнителят по договора – не твърди договорът за охрана да е прекратен по взаимно съгласие, а е развален неоснователно едностранно от възложителя, без да са налице условията затова, е стигнал до извода, че Протоколът не съдържа такова признание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №335 от 04.06.2014 г. по гр.д. №56/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], обл.Стара З. да плати на [фирма] – [населено място] 200 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: