О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.273
гр. София,04.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1492 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. Б. и П. С. Б. срещу решение №26 от 23.01.2015 г. по т.д.№1441/2014 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №198 от 09.10.2014 г. по т.д.№125/2014 г. на ОС Кърджали, с което е признато за установено по отношение на Е. К. Б. и П. С. Б., съществуването на вземането на М. А. Б. в размер на 60 000 лв., незаплатено задължение по запис на заповед от 01.03.2010 г., ведно със законната лихва то 10.12.2013 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1913/2013 г. на РС Кърджали и с което Е. К. Б. и П. С. Б. са осъдени да заплатят на М. А. Б. направените разноски в заповедното и в исковото производства.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При съществуващ търговски спор, основаващ се на поето със запис на заповед задължение, при направено в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд твърдение от страна на кредитора – поемател, за наличие на каузално правоотношение – договор за заем, обезпечено с менителничната сделка, длъжен ли е въззивният съд да изследва връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му, както и чия е доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение. 2. При наличие на направено възражение от страна на длъжника, че менителничният документ е издаден без наличие на основание и поради опорочаване на волята на издателя чрез въвеждането му в заблуждение от страна на кредитора, съдът длъжен ли е да се съобрази с това възражение и има ли то значение при разпределение на доказателствената тежест между страните по делото.
Ответникът по касация М. А. Б. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че издаденият от ответника П. Б. на 01.03.2010 г., в полза на ищеца М. А. Б. запис на заповед, с падеж 31.12.2010 г., авалиран от ответницата Е. Б., е редовен от външна страна документ, което е достатъчно условие за поемателя да реализира менителничната отговорност на издателя и авалиста. По отношение на изложените във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение доводи и възражения, свързани с необходимостта от обсъждане на наличието или липсата на обезпечена с ефекта каузална сделка и с опорочаване на волята на издателя на записа на заповед, поради въвеждането му в заблуждение от ищеца при издаването, въззивният съд е посочил, че липсват наведени твърдения за наличие на съпътстващи ефекта каузални правоотношения, още повече че кредиторът по записа на заповед не е длъжен и да доказва, че има вземане по каузална сделка. Изложил е съображения, че възраженията на ответниците за наличие на порок във волята на издателя са направени след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок /предвид липсата на подаден отговор от ответниците на исковата молба на ищеца/, с оглед което не е възприел и възраженията за неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест. Направил е извод, че предвид самостоятелния характер на задължението на авалиста, ответницата не може и да противопостави на приносителя на записа на заповед възраженията на издателя – както абсолютните /извън възражението относно формата/, така и субективните, произтичащи от каузално правоотношение.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че поставените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено в решението е прието, че в хода на делото не са наведени твърдения за наличие на съпътстващи ефекта каузални правоотношения, /очевидно като такива не са, а и не могат да бъдат възприети, направените в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, изявления на процесуалния представител на ищеца, за участието на последния с 60 000 лв., във връзка с намерение на страните да правят съвместно мандра, при положение, че в това заседание същият представител изрично поддържа, че е налице само една сделка между ищеца и ответниците и това е издаденият запис на заповед/, респективно въззивният съд не е взел каквото и да е становище по първия от поставените въпроси в решението си. От друга страна в решението не е възприето принципно становище за невъзможност издателя на записа на заповед да навежда доводи във връзка с опорочаване на волята му, а е посочено, че в конкретния случай, предвид липсата на представен отговор на исковата молба, това възражение е направено след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок.
Предвид изложеното и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора, касаторите дължат на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размера на 3 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №26 от 23.01.2015 г. по т.д.№1441/2014 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА Е. К. Б. [ЕГН] и П. С. Б. [ЕГН] да заплатят на М. А. Б. [ЕГН], сумата от 3 000 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.