О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
Гр.София, 08.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 1959/2018 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Инженерконсулт“ ООД София срещу Решение № 774/2.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по в.т.д.№ 3668/2017 г., с което е потвърдено решение № 2665/21.04.2017 г. на СГС по гр.д.№ 16833/2015 г. на І ГО, 10 състав. С първоинстанционния съдебен акт жалбоподателят е осъден да заплати на Адвокатско дружество „Павлов и Павлова“ сумата 28912,39 евро, представляваща задължение по договор за спогодба от 27.12.2010 г., на основание чл. 79 ал.1 ЗЗД във вр.чл. 365 ЗЗД, заедно със законната лихва от 28 декември 2015 г. до окончателното й плащане. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Претендира са отмяната му и отхвърляне на иска срещу касатора. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
В срока за отговор на касационната жалба Адвокатско дружество „Павлов и Павлова“ изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на САС и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна сключването на споразумение от 27.12.2010 г., с което е констатирана от страните допусната грешка при изчисляване на застроената площ на продадени апартамент и гараж в груб строеж за сумата 200 000 евро с вкл.ДДС. Страните са се съгласили, че действително застроената площ е с 19,74 кв. м. по-малко от посочената в нотариалния акт и стойността на тази разлика е 24093,66 ЕВРО /без ДДС/. Ответникът по иска се задължил да извърши допълнителни довършителни работи в имота извън уговорените в предварителния договор на обща стойност 24093,66 евро без ДДС. С т.12 на споразумението е уговорено при несъответствие между дължимото и извършеното по стойност уравнението да стане в пари. Не са представени доказателства за изпълнение на допълнително възложените видове работи и поради липса на доводи за неправилност на фактическите изводи на СГС, въззивният съд изцяло е възприел обстоятелствата, приети за установени от първата инстанция, позовавайки се на разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК. В мотивите на въззивното решение са отхвърлени правните доводи на жалбоподателя, изложени в допълнение към въззивната жалба на „Инженерконсулт“ ООД, постъпило след изтичане на срока за обжалване на първоинстанционното решение, за нищожност на процесното споразумение поради противоречие със закона и за погасяване дълга на ответника с изтичането на кратката тригодишна давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД. Прието е, че уговорката в отклонение от предвиденото в чл.210 ЗЗД не е нищожна поради диспозитивния характер на нормата. Страните са свободни да сключват споразумение в отклонение от предвиденото в текста на разпоредбата. По правната си същност споразумението е спогодба, с която страните са уредили отношенията си по повод по-малката площ на продадения недвижим имот, като са предвидили, че ответното дружество ще компенсира разликата в площта с допълнителни строителни работи, а разликата в стойността на тези работи и приетата стойност на компенсацията следва да бъде заплатена в пари. Доколкото в процесния случай се твърди неизпълнение на допълнителните СМР, стойността на същите е нулева, а претендираното вземане по т.12 от споразумението има характер на заместващо основната престация, а не на обезщетение за неизпълнение, поради което не се погасява с кратката тригодишна давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД. Приложима в случая е общата петгодишна давност и същата не е изтекла към момента на предявяването на иска. Въззивният съд е заключил, че осъдителното решение на СГС следва да бъде потвърдено.
Нито един от многобройните въпроси в изложението на касатора не е обусловил правната воля на съда относно съществуването на твърдяното субективно право и не е от значение за изхода на спора. Формулираните от него въпроси са следните:
1.1.Дали след като в процесното споразумение е договорено само извършване на допълнителни довършителни СМР, неописани в предварителния договор, въззивният съд НЕПРАВИЛНО е излязъл извън пределите на постигнатото съгласие и с решението си е „дописал“ споразумението с нещо различно от договореното;
1.2.Дали при липса на доказателства ищецът да е изпълнил задължението си по т.8 от споразумението да определи допълнителните видове СМР ответникът е следвало да бъде осъден да заплати стойността на конкретни СМР, които не са му възлагани;
1.3.Дали т.12 на процесното споразумение е тълкувана правилно от въззивния съд досежно характера на дължимата престация;
1.4.Дали направеното от ответника възражение за нищожност на споразумението поради противоречие с чл.210 ал.2 ЗЗД е неоснователно както НЕПРАВИЛНО е приел въззивният съд;
1.5.Дали са неоснователни доводите на жалбоподателя, че с процесното споразумение е уговорено обезщетение, погасимо с тригодишна давност, изтекла преди предявяването на иска, както НЕПРАВИЛНО Е ПРИЕЛ въззивният съд;
2.1.Длъжен ли е съдът да събере и обсъди всички поискани от страните доказателства в тяхната взаимна връзка, както и доводите му, което въззивният съд не е сторил;
2.1.1.Въззивният съд не е обсъдил действителния смисъл на споразумението от 27.12.2010 г.;
2.1.2.Въззивният съд НЕПРАВИЛНО Е ПРИЕЛ, че допълнението към въззивната жалба не представлява неразделна част от нея и изцяло е възприел фактическата обстановка, установена от СГС;
2.1.3.Въззивният съд НЕПРАВИЛНО е приел, че изложените в допълнението към жалбата възражения и оспорвания не следва да се обсъждат на основание чл.269, ал.2 ГПК;
2.2.Следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада;
2.3.Следва ли въззивният съд при непосочване в жалбата на въззивника в какво се състои порочността на решението и липса на доводи за неправилност на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд да остави въззивната жалба без движение с указание до страната за отстраняване на допуснатата нередовност.
Въпросите, изведени от касатора, са от значение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане и анализиране на събраните по делото доказателства и за правилността на обжалваното решение, която не е обект на проверка в производството по чл.288 ГПК, в него касационният съд упражнява правомощията си на дискреция на касационните жалби. Посочените въпроси като общо основание за достъп до касация следва да са от значение за изхода на спора по конкретното дело, за да определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира жалбите. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т. 3 ГПК. Проверка за законосъобразността на въззивния акт се извършва само ако той бъде допуснат до касационен контрол. Непосочването на правен въпрос, значим за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат визираните от касатора допълнителни селективни основания по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.1 пр. 3 ГПК, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт. Когато въззивното решение е незаконосъобразно поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановено в противоречие с практиката на ВКС допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Като очевидно неправилен следва да бъде квалифициран и съдебен акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. В останалите хипотези на необоснованост, произтичаща от неправилно възприемане на фактите по делото, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа обвързаност, от обикновени грешки на съда при прилагане на опитни правила, на каузални връзки между явленията, не е налице квалифицирана форма на неправилност и необосноваността е предпоставка за достъп до касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т. 1 – 3 ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява наличието на предпоставка за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 774/02.04.2018 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, постановено по в.т.д.№ 3668/2017 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: