О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
Гр.София, 09.07.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 2912 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. И. и В. Л. И. срещу решението на СГС, ІV-Б състав, постановено на 06.11.2012 г. по в.гр.д.№ 3612/10 г. С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение от 26.06.2009 г. по гр.д.№ 6338/07 г. на СРС, 41 състав, с което са отхвърлени предявените от А. В. П., И. В. В., В. Н. Б., А. Г. Б., И. А. Т., Е. А. Б.- С., Е. А. С., Т. Н. Т., Г. Т. К. и М. Т. Т. против В. Л. И. и И. В. И. искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС, вместо което исковите претенции са уважени, като е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание реституция по ЗВСОНИ и наследствено правоприемство на апартамент, находящ се на втория етаж в жилищната сграда на [улица] [населено място], заедно с принадлежащото към него таванско помещение, таван и 12,82% ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел * в кв.* по плана на [населено място], м.”Т. и. ч.”, като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на описания имот. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, несъобразяване с приложимия материален закон и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените срещу касаторите искови претенции за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са следните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2009 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно:
– В производството по предявен иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС как се разпределя доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че ответникът владее или държи процесния имот. Според касаторите, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, според която посоченото обстоятелство следва да бъде доказано от ищцовата страна /Решение № 235 от 15.04.2010 г. по гр.д.№ 673/09 г. на І г.о./.
– Какво е значението на влязлото в сила решение по чл.7 ЗВСОНИ, постановено в полза на ищците, в последващото производство по чл.108 ЗС, образувано за предаване владението на възстановения имот, при извършване на преценка за неговата идентичност. Според касаторите, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е формирано в нарушение на задължителните указания, обективирани в т.1 от ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3/94 г. на ОСГК на ВС, като е прието, че обектът, предмет на спора, е идентичен с възстановения на ищците по реда на чл.7 ЗВСОНИ имот.
– Какви са субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение по чл.7 ЗВСОНИ, и противопоставимо ли е същото на лица, които не са били страни в производството, респ. не са техни универсални или частни правоприемници. Според поддържаното от касаторите, в нарушение на задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК /Решение № 630 от 14.12.2009 г. по гр.д.№ 608/09 г. на ІІ г.о./ въззивният съд е приел, че ответникът И. И. е обвързан от постановеното по иск на ищците срещу ответницата В. И. решение по чл.7 ЗВСОНИ, без същият да е бил страна в производството, както и без да има качеството на трето лице, придобило възстановения имот преди предявяване на иска, по смисъла на т.2 от ТР № 1 от 02.06.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГК на ВКС.
– Представлява ли годно доказателствено средство експертно заключение, изготвено въз основа на материали, които не са приобщени като доказателства по делото и не са били посочени като източници от съда в определението за назначаване на експертизата. Според касаторите, въззивният съд е основал решението си на заключение на Съдебно-техническа експертиза, изследвала идентичността между процесния имот с възстановения в полза на ищците по реда на чл.7 ЗВСОНИ, като вещото лице е изпълнило задачата си въз основа на материали, различни от посочените с определението по чл.157 ГПК /отм./, в резултат на което истинността на същите не е могла да бъде проверена, а съдът е кредитирал експертното заключение за сметка на други събрани по делото доказателства, обуславащи противни изводи. Според касаторите, произнасянето на ВКС по посочения процесуалноправен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който молят касационното обжалване да бъде допуснато предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касаторите за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд на релевираните от касаторите основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело дело, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по въпроса да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият от формулираните от касаторите правни въпроси- относно доказателствената тежест за установяване факта на владението на ответника в производството по чл.108 ЗС, макар и действително да има обуславящо значение за спора, не е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от установената задължителна практика на ВКС, според която този факт следва да бъде доказан от ищеца при условията на пълно и главно доказване. За да приеме за установено, че ответниците упражняват фактическа власт върху процесния апартамент, въззивният съд е кредитирал събраните по делото в този смисъл гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Х. Х. /ангажиран по почин на ищците/, като е посочил изрично, че изнесените от свидетеля сведения кореспондират с други данни по делото- писмени доказателства за адресната регистрация на ответника И., както и с обстоятелството, че в първоинстанционното производство същият е бил призован от адреса, на който се намира процесния имот. В този смисъл въззивният съд е формирал произнасянето си по поставения процесуалноправен въпрос в съответствие със задължителната съдебна практика досежно разпределението на доказателствената тежест, при което обосноваността на направените от него фактически изводи няма отношение към основанията за допускане на касационното обжалване, а към правилността на въззивното решение. Вторият формулиран от касаторите правен въпрос, свързан със значението на влязлото в сила решение по чл.7 ЗВСОНИ при извършване на преценка относно идентичността на процесния имот, също не е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната съдебна практика и конкретно от постановките на ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3/94 г. на ОСГК на ВС. Обосновано е възприетото в мотивите на обжалваното решение, че при извършена от държавата разпоредителна сделка с одържавения на основание ЗОЕГПНС от наследодателите на ищците имот, последните не могат да се легитимират като негови собственици, без да са провели успешно специалния иск по чл.7 ЗВСОНИ за установяване нищожността на това разпореждане, тъй като само при уважаване на същия може да се счита, че имотът е останал държавен и като такъв подлежи на възстановяване в полза на бившите собственици или техните правоприемници /чл.1, ал.1 ЗВСОНИ/. В този смисъл въззивният съд е бил длъжен да изследва въпроса за идентичността между процесния имот и имота, по отношение на който е постановено влязлото в сила решение по чл.7 ЗВСОНИ в полза на ищците, като формираният извод в този смисъл е основан на изслушаната по делото Съдебно-техническа експертиза. Произнасянето му кореспондира със задължителните указания на ТР № 1 от 17.05.1995 г. относно правната природа на иска по чл.7 ЗВСОНИ и постановеното по него съдебно решение за установяване нищожността на извършеното от държавата разпореждане с одържавения имот в полза на трето лице, което е надлежен ответник по този иск /в случая ответницата В. И. като правоприемник на купувача по сключения на 21.02.1966 г. договор за покупко-продажба/. На същото основание не следва да се допуска касационно обжалване и по третия поставен от касаторите правен въпрос, свързан със субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение по чл.7 ЗВСОНИ. Както вече беше посочено, уважаването на иска по чл.7 ЗВСОНИ с влязло в сила съдебно решение е елемент от материалноправната легитимация на ищците изобщо, по всеки предявен от тях иск за собственост, доколкото същите не са в състояние да се легитимират като собственици на имота към настоящия момент, без да са установили със сила на пресъдено нещо нищожността на извършеното от държавата разпореждане с процесния имот. В съответствие с постановките на ТР № 1 от 02.06.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че е недопустимо преразглеждане на въпроса за нищожността на тази разпоредителна сделка в отделен процес по чл.108 ЗС извън рамките на преклузивния едногодишен срок за предявяване на иска по чл.7 ЗВСОНИ и между лица, които не са страни по тази сделка, предвид опасността по въпроса да бъдат постановени противоречиви съдебни решения, което състояние не би могло да се преодолее посредством извънредните способи за отмяна. След като влязлото в сила съдебно решение по чл.7 ЗВСОНИ е противопоставимо на трети лица, заявяващи собствени права върху възстановения имот, придобити преди предявяване на иска, с още по-голямо основание решението е противопоставимо на трети лица, които не заявяват такива права и следователно нямат интерес да оспорват законосъобразността на съдебното решение, от което произтича настъпилият в полза на правоимащите лица реституционен ефект. Следователно, произнасянето на въззивния съд и по въпроса за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.7 ЗВСОНИ кореспондира със задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос не е налице. Колкото до четвъртия формулиран от касаторите правен въпрос, отнасящ се до доказателственото значение на заключение, изготвено въз основа на материали, които не са приобщени като доказателства по делото и не са били посочени като източници от съда в определението за назначаване на експертизата, същият не е от обуславящо значение за правилността на въззивното решение. В определението си за назначаване на експертизата от 18.05.2011 г. въззивният съд по никакъв начин не е посочвал или ограничавал вещото лице досежно материалите, въз основа на които да се даде заключение за идентичността на процесния имот- посочени са единствено обектите, за които е необходимо изследване на идентичността, и документите, в които същите са описани. Повече от очевидно е, че в конкретния случай е обективно невъзможно експертната задача да бъде изпълнена само въз основа на данни, намиращи се в самото дело, без оглед на място и проверка на архитектурни планове, а по необходимост и на други материали, намиращи се в държавни учреждения и в общинската администрация. Независимо от това, след като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални знания у съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците, въз основа на които изготвя специализираното си заключение- наличието на специални знания по въпроса, предмет на изследване, логически включва притежаването на такива и за използваните от експерта източници и методи. Разпоредбата на чл.157б ГПК /отм./, респ.чл.197, ал.1 ГПК, според която в определението за назначаване на експертизата се посочват материалите, които се предоставят на вещото лице, има предвид само документи, приобщени по делото, по отношение на които това е основание временно да не се намират в кориците му, но в никакъв случай не означава, че експертът е обвързан да използва само такива материали, което в редица случаи би направило изпълнението на задачата му обективно невъзможно. По така изложените съображения следва да се приеме, че поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос е изцяло ирелевантен при извършване на преценката по чл.280, ал.1 ГПК, още повече като се има предвид, че независимо въз основа на какви източници е изготвено заключението, същото не обвързва съда, а се цени заедно с всички други доказателства по делото /чл.202 ГПК/.
С оглед горното, не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на исканото касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторите следва да заплатят в полза на ответниците по касация А. В. П., И. В. В., И. А. Т., Е. А. Б.- С. и Е. А. С. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение, а именно сумата 1 200 лв. Останалите ответници не са представили доказателства за извършени разноски, поради което такива не им се следват.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІV-Б състав, постановено на 06.11.2012 г. по в.гр.д.№ 3612/10 г.
ОСЪЖДА И. В. И. и В. Л. И. на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплатят поравно на А. В. П., И. В. В., И. А. Т. сумата 1 200 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: