О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
Гр.С., 05.04.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4764 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура С. срещу решение на Софийски апелативен съд №.997/11.05.16 по г.д.№.1161/16 в частта, с която е потвърдено решение №.79/6.01.16 по г.д. №.4961/14 на Софийски градски съд, ГО, 19с., за осъждане на Прокуратурата на РБългария да плати на А. Д. К. на основание чл.2 ал.1 т.3 З. 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно с лихви.
А. Д. К. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение на ищеца в престъпление, за което е бил признат за невиновен с влязла в сила на 13.12.12 присъда по нохд №.1273/11 на СРС. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като А.К. е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл.150 пр.1 и пр.2 ал.1 НК /извършване на действия с цел удовлетворяване на полово желание без съвокупление по отношение на лице, навършило 14г. възраст/. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложената във връзка с него двукратно мярка за неотклонение „задържане под стража” /за три дни и впоследствие за една седмица/ е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания, стрес, емоционални притеснения; съдът кредитира показанията на разпитания свидетел относно негови непосредствени впечатлени за това, че след освобождаването от ареста ищецът странял от хора, не разговарял, криел се, не искал да излиза от дома си, не се върнал на работа в строителната бригада, където работел, бил в неугледен вид. Същевременно не е прието за доказано, че установените здравословни проблеми /хоспитализация в Център за психично здраве Б. за периода 31.08.12-27.09.12 с диагноза остро полиморфно психотично разстройство със симптоми на шизофрения, възбудно-параноидно-халюцинаторен синдром с проведено консервативно лечение/ са в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца /повдигнато е било обвинение за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода” от 2 до 8г./, продължителността на наказателното преследване /5години/, вида и продължителността на взетите мерки за неотклонение – в това число двукратно „задържане под стража” /за три дни и една седмица/ – които са ограничавали правото му на свободно придвижване и осъществяване на социални контакти – но не е установено през тези периоди спрямо него да е било упражнявано психическо или физическо насилие, липсата на предходно осъждане към момента на образуване и приключване на наказателното производство, възрастта на ищеца /36г. към момента на повдигане на обвинението/, обществения и професионалния му статус, интензитета на търпените болки и страдания /по делото не е установено неимуществените вреди да са с изключително висок интензитет, така че да са повлияли на здравословното му /психическо/ състояние и семейния му живот, обществено-икономическите условия в страната към момента на наказателното преследване, съдът е приел, че обезщетението, което е достатъчно да ги репарира, е в размер на 6000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи се противоречие на възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС, реш. №.187/13.06.12 по г.д.№.1215/11, ІІІ ГО на ВКС, реш.№.832/10.12.10 по г.д. №.593/10, ІV ГО на ВКС, реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372/10, ІV ГО на ВКС. Извежда се и материалноправния въпрос как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД – за който се твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата /реш.№.27/11.03.13 по г.д.№.957/12, ІІІ ГО на ВКС; реш.№.42/22.02.13 по г.д.№.854/12, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.188/11.07.13 на В. по г.д.№.212/13, 3с./.
Настоящият състав на ВКС намира, че сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице.
Правният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.г.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че са били взети мерки „задържане под стража”/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху него, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя относима задължителна практика на ВКС /решения №.187/13.06.12 по г.д.№.1215/11, ІІІ ГО, и №.112/14.06.11 по г.д.№.372/19, ІV ГО, са неотносими – касаят в тълкувателната си част необходимостта от обезщетяване и когато производството е прекратено без да е повдигнато обвинение, респективно значението на съдебното минало и кои действия съставляват съпричиняване/.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационно обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение и е посочил за кои претендирани вреди е налице такава и за кои не е – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която вече е и уеднаквена. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи съдебни решения, те не съставлява такива по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.2010г. по г.д.№.1898/2009 на ВКС, ІV ГО. В тях съдът е определил различен размер на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на доказателства за факти, различни от съобразените във въззивното решение – при различна продължителност на наказателното преследване, за обвинения за престъпления с различен характер и съпътстващи мерки за неотклонение, както и разлики в настъпилите за пострадалите от незаконно обвинение негативни последици (напр. в реш.№.27/11.03.13 е обсъждан случай, при който по време на наказателното производство (което е било и спирано за период от 6г.) срещу ищеца е водено и друго дело, приключило с осъдителна присъда; реш.№.42/22.02.13 визира наказателно производство, продължило 4 години без данни за наложена мярка „задържане под стража”, реш.№.188/11.07.13 касае обвиняване без задържане под стража за период от 8г., с последици за бизнеса и здравето на ищеца). Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд №.997/11.05.16 по г.д.№.1161/16 в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: