О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
гр. София, 02.05.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 304 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 23.11.2011 год. по гр. д. № 4567/2003 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 31.07.2003 год. по гр. д. № 3887/2000 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма], представлявано от Й. И. С. от [населено място] против М. н. о. искове по чл. 108 ЗС и чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищецът [фирма], чрез пълномощника му адвокат Т. П., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението със значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото произнасянето по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обаче не са формулирани. Вместо това се поддържат съображения за сложност на спора, датиращ от сключване на договора между страните от 28.11.1990 год. и несъвършената нормативна уредба в този продължителен период от време, което е констатирано и в обжалваното въззивно решение. Касаторът се позовава и на обстоятелството, че в хода на въззивното производство спорният имот е предмет на продажба без знанието му. С оглед на тези съображения се поддържа искането за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд.
Ответникът – М. н. о., не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора иск за собственост на спорния имот, в чието финансиране по време на строителството поддържал да е участвувал със заплатени суми, както и евентуалния такъв за обявяване на сключения договор от 1990 год. за окончателен, въззивният съд приел, че ищецът не може да се легитимира за собственик на основание сключения с М. договор от 28.11.1990 год., както е поддържал. Към този момент жилищният блок, в който се намира спорният имот, не е бил построен, освен това този договор не обективира воля на страните за покупко-продажба, а представлява такъв за обединяване на усилията им за постигането на една обща цел – строителство на сградата. Предметът на спора е магазинно помещение, което е изключено от обектите във ведомствения жилищен фонд на М., поради което и редът за разпореждане с тях по чл. 9а от Указа за създаване на жилищен фонд при М. /отм./ е неприложим. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, на която въззивният съд се е позовал. Съдът приел въз основа на представен А. от 2002 год., че ответното министерство не е било собственик на спорния имот, а му е било предоставена право на управление, за което говори и последващото разпореждане на държавата с имота. В заключение съдът приел, че договорът между страните от 1990 год. има за предмет единствено облигационни отношения, но не може да породи претендираните от ищеца вещноправни последици.
Произнасянето на въззивния съд по предявените искове, многократно уточнявани по основание в хода на производството, е по релевантните въпроси относно легитимацията на ищеца за собственик на спорния имот на поддържаното договорно основание, респ. неизпълнението на задълженията по този договор от страна на ответника, като е прието, че същият е създал единствено облигационни отношения между страните. Позоваването на касатора на продължителния период от време от сключването му, на разпореждането с имота от страна на държавата в полза на трето лице, както и на сложна нормативна уредба не може да обоснове наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тези доводи представляват по своята същност касационни оплаквания за неправилност на решението, а не правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Горните разяснения в тълкувателното решение относно обуславящия изхода на делото правен въпрос в случая не са съобразени с точно и конкретно формулиране на такъв в приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което и не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая, извън липсата на правен въпрос, не са изложени и съображения и релевантни аргументи в горния смисъл, а произнасянето на въззивния съд е съобразено с цитираната задължителна съдебна практика – решения по чл. 290 ГПК.
Поради липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.11.2011 год. по гр. д. № 4567/2003 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от [фирма], [населено място], чрез адв. Т. П. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: